Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (3 Votes)

403e66559cbd196f1eb7c9262b4e2665Глава 20. 1-16. Притчата за работниците на лозето. 17-19. Възвестяване на страданията. 20-28. Молбата на майката на Заведеевите синове. - 29-34. Изцелението на двамата слепци.

Мат. 20:1. Защото царството небесно прилича на стопанин, излязъл сутрин рано да наеме работници за лозето си,

Наречието γάρ ("защото") поставя тази притча на Спасителя в тясна връзка с предишната Му реч, т.е. с Матей 19:30. Но тъй като този последен стих е свързан с Мат. 19:29 чрез частицата δέ и тъй като връзката (изразена чрез καί, δέ, τότε) може да се проследи не само до стих 27 от 19 глава, но дори и до стих 16 от същата глава (макар че в Мат. 19:16-26 тя не е изразена в навсякъде със споменатите наречия и частици), то е ясно, че разказът на евангелиста от Мат.19:16 до Мат.20:16 представлява нещо цялостно, последователно и затова трябва да се разглежда именно в този вид.

Въпросът на Петър (Мат. 19:27) има очевидна връзка с разказа за богатия юноша и е свързан с него чрез наречието "тогава". Последователността на мисълта е следната: богатият младеж отказва да последва Христос, защото не иска да остави земните си имоти. По този повод Петър казва на Иисус Христос, че учениците са изоставили всичко, и го пита: "Какво ще бъде с нас?" В отговор на този въпрос Иисус Христос посочва каква награда ще получат учениците, и не само те, но и "всеки, който изостави къщите" и т.н. (Мат. 19:29). Апостолите ще "съдят дванадесетте израилеви колена" (Мат. 19:28), а освен това всички, които последват Христос, ще получат "стократно и ще наследят вечен живот" (Мат. 19:29).

Частицата "а" (δέ) в Матей 19:30 изразява противоположност на мисълта, изразена в Матей 19:29. От думите в стих 29 не следва, че наградата ще бъде еднаква за всички. Напротив (δέ), мнозина първи ще бъдат последни, а последните - първи. Тази мисъл се доказва (γάρ - Мат. 20:1) чрез една следваща притча, която, ако се съди по хода на мисълта, трябва, първо, да обясни кои се разбират под първите и последните и, второ, защо в отношенията в Небесното Царство трябва да господства ред, съвсем различен от този, който съществува в земните отношения.

Под лозе трябва да се разбира Небесното Царство, а под стопанин на лозето - Бог. Ориген разбира под лозето Божията църква, а пазарът и местата извън лозето (τὰ ἔξω τοῦ ἀμπελῶνος) са това, което е извън Църквата (τὰ ἔξω τῆς Ἐκκλησίας). Св. Йоан Златоуст разбира под лозето "Божиите заповеди и разпореждания".

Мат. 20:2.  и, като се услови с работниците по динарий на ден, прати ги на лозето си;

В наши пари един динарий се равнявал на 20-25 копейки (отговаря на стойността на 4-5 г сребро - бел. ред.).

Мат. 20:3.  като излезе около третия час, видя други, че стоят на тържището празни,

Мат. 20:4.  па рече и тям: идете и вие на лозето ми, и, каквото е право, ще ви дам. Те отидоха.

В Евангелията на Матей, Марк и Лука е възприето еврейското времеизмерване. В ранните старозаветни писания няма следа от разделянето на деня и нощта на часове. Съществуват само основните деления на деня, характеризиращи се с примитивен характер - вечер, утро, пладне (срв. Пс. 54:18). Други обозначения на времето на деня са "горещина на деня" (Бит. 18:1), σταθερὸν ἧμαρ (Притчи 4:18 - "пълен ден"), "прохлада на деня" (Бит. 3:8). Периодите на нощта понякога са били разграничавани (освен с разделението на стражи) с изразите ὀψέ (вечер), μεσονύκτιον (полунощ), ἀλεκτροφωνία (пеене на петел) и πρωΐ (зора). Във Вавилонския Талмуд (Авода Зара,лист. 3, 6 и сл.) се среща разделение на деня на четири части от по три часа, което служи за разпределение на времето за молитва (в третия, шестия и деветия час на деня; това е посочено и в Мат.20:3). Разделянето на часове е заимствано от Вавилония както от евреите, така и от гърците (Херодот, История, II, 109).

Арамейската дума за час "шаа" се среща в Стария Завет само в пророк Даниил (Дан. 3:6 и сл.). В Новия Завет броенето по часове вече е обичайно. Дванайсетте часа на деня са били отчитани от изгрева до залеза на слънцето и затова 6-ият час съответства на пладне, а в 11-ия час денят свършвал (стих 6). Часовете са били с различна продължителност - от 59 до 70 минути, в зависимост от сезона на годината.

По този начин третият час е равен на нашия девети сутрешен час.

Мат. 20:5.  Пак излезе около шестия и деветия час и направи същото.

Съответства приблизително на дванайсет и три часа следобед.

Мат. 20:6.  А като излезе около единайсетия час, намери други, че стоят празни, и им казва: защо стоите тука цял ден празни?

„Около 11-ия час“ - съответства на нашия 5 часа следобед.

Мат. 20:7.  Те му отговарят: никой не ни е наел. Той им казва: идете и вие на лозето ми, и, каквото е право, ще получите.

Мат. 20:8.  А когато се мръкна, господарят на лозето казва на своя пристойник: повикай работниците и заплати им, като почнеш от последните до първите.

Мат. 20:9.  И като дойдоха условените около единайсетия час, получиха по динарий.

Мат. 20:10.  А като дойдоха първите, помислиха, че ще вземат повече; но и те получиха по динарий;

Мат. 20:11.  и като получиха, зароптаха против стопанина

Мат. 20:12.  и думаха: тия последните работиха един час, а ти ги постави наравно с нас, които претърпяхме теготата на деня и жегата.

Да се сравнят първите с последните и обратно, да се обясни и докаже, че това се случва и е възможно да бъде така, макар и не винаги, както и че равното заплащане зависи просто от добротата и благостта на Върховния Домохазяин - това е основната и съществена идея на притчата. И трябва да се признае, че именно тази мисъл е напълно обяснена и доказана от Христос. При тълкуването на притчата, както и при много от другите изказвания на Христос, трябва да избягваме абстракциите, доколкото е възможно. Разбирана по-конкретно, тази притча означава, че първите не бива да се гордеят с първенството си и да се превъзнасят над другите, защото в човешкия живот може да има случаи, които ясно показват, че първите изцяло са сравними с последните, а на последните дори се отдава предимство.

Това би трябвало да е поучително за апостолите, които си задавали въпроса: "Какво ще стане с нас?" (Мат. 19:27). Христос сякаш им казва: „Вие питате кой е по-голям и какво ще стане с вас. На вас, които Ме последвахте, ще бъде дадено много (Мат. 19:20), но не приемайте това в пълния и безусловен смисъл, не мислете, че така трябва да бъде винаги, че непременно трябва да е така. Възможно е (не че трябва да бъде, не че непременно става) да се случи така, както е в притчата за работниците на лозето“. Слушайки Христос, учениците трябвало да си направят напълно ясен и разбираем извод. Тук не се дава заповед непременно да се сравняват с последните, не се предлага съвет, а се обяснява принципът, ръководейки се от който работниците на Христовото лозе вършат работата си.

Мат. 20:13.  А той отговори и рече на едного от тях: приятелю, аз те не увреждам; нали за динарий се съгласи ти с мене?

Мат. 20:14.  Вземи своето и си иди; а на тоя последния искам да дам, каквото и на тебе;

Мат. 20:15.  нима нямам власт да правя със своето си, каквото искам? Или окото ти е завистливо, задето съм добър?

Мат. 20:16.  Тъй ще бъдат последните първи, и първите - последни; защото мнозина са звани, а малцина избрани.

Тук се повтарят думите от Матей 19:30 (ст. 16) и това ясно показва, че именно в това се състои целта, основната идея и поуката на притчата. Смисълът на израза не е, че винаги последният ще бъде пръв и обратното, а че това може да бъде така при определени, почти изключителни обстоятелства.

За това свидетелства използваният в началото на стиха οὕτως ("тъй"), който тук може да означава: "ето, в такива или подобни случаи (но не винаги)". За обяснението на стих 16 някои екзегети намират паралел в глава 8 от Второто послание на апостол Йоан и смятат, че той "дава ключа" към обяснението на притчата, с което можем да се съгласим. Йероним и други древни тълкуватели поставят стиха и цялата притча във връзка с притчата за блудния син, където по-големият син мрази по-малкия, не иска да приеме покаялия се брат и обвинява баща си в несправедливост.

Последните думи на стих 16: "защото мнозина са звани, но малцина избрани" трябва да бъдат признати за късна добавка както по на основа на най-добрите и най-авторитетни ръкописи, така и по вътрешни съображения. Тези думи вероятно са заимствани и пренесени тук от Матей 22:14 и затъмняват смисъла на цялата притча.

Мат. 20:17.  И като възлизаше Иисус за Иерусалим, по пътя взе насаме дванайсетте ученици и им рече:

(срв. Марк. 10:32; Лук. 18:31).

Тези думи на евангелиста не са свързани с никакви наречия с предходните, освен със съюза "и" (καί). Може дори да се предположи, че тук става дума за пропуск в разказа за събитията, случили се малко преди последната Пасха (четвъртата година от публичното служение на Иисус Христос), запълнен само отчасти от Йоан 11:55-56. Учениците са били взети насаме, очевидно защото речта на Спасителя по своето съдържание е изисквала да бъде запазена в тайна или, както смята Евтимий Зигабен, "защото това не е трябвало да се съобщава на мнозина, за да не се съблазнят".

Мат. 20:18. ето, възлизаме за Иерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го осъдят на смърт;

Мат. 20:19.  и ще Го предадат на езичниците, за да бъде поруган, и бичуван, и разпнат; и на третия ден ще възкръсне.

(срв. Марк.10:33-34; Лук.18:31-34).

Под "езичници" се разбират римляните.

Мат. 20:20. Тогава пристъпи до Него майката на синовете Зеведееви със синовете си и, кланяйки се, просеше нещо от Него.

(вж. Марк 10:35).

В Евангелието на Марк учениците, назовани поименно - Яков и Йоан, Заведеевите синове, отправят молба към Христос. Съвсем ясно е, че в едно историческо повествование е било възможно да се говори за майката заедно със синовете ѝ или само за синовете, без да се споменава майката заради краткостта. За да разберем причините за молбата, трябва да обърнем внимание преди всичко на добавката в Лука 18:34 (която не се среща в другите синоптици), където се съобщава, че учениците не разбрали думите на Христос за Неговите предстоящи страдания. Но са обърнали внимание на думата "ще възкръсне" и са я разбрали донякъде, макар и в превратен смисъл.

Въпросът за това как се е наричала майката на Яков и Йоан е доста труден. На онези места от Евангелието, където се споменава майката на Заведеевите синове (Мат. 20:20, 27:56), тя никъде не се нарича Саломия, а там, където се споменава Саломия (Марк. 15:40, 16:1), тя никъде не се нарича майка на Заведеевите синове.

Едва след като сравняват свидетелствата от Мат.27:55-56 и Марк.15:40-41, се стига до заключението, че Саломия е била майката на Заведеевите синове. Това се вижда от следното. При кръста е имало жени, които отдалеч са гледали  разпятието: Мат. 27:56: "Между тях бяха Мария Магдалина и Мария, майката на Яков и Йосия, и майката на Заведеевите синове"; Марк 15:40: „Имаше там и жени, които гледаха отдалеч; между тях беше и Мария Магдалина, и Мария, майка на малкия Иаков и на Иосия, и Саломия,“

Оттук виждаме, че "майката на Заведеевите синове" е спомената в Матей на мястото, където Марк говори за Саломия. Освен това евангелист Йоан казва (Йоан 19:25), че „при кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина“. Това място може да се прочете по два начина, а именно:

  1. Неговата (на Христос) майка,
  2. и сестрата на майка Му, Мария Клеопова,
  3. и Мария Магдалена;

или:

  1. Майка Му,
  2. и сестрата на майка Му,
  3. Мария Клеопа,
  4. и Мария Магдалена.

Следователно според първото четене при Кръста е имало само три жени, а според второто - четири. Първото четене се опровергава на основанието, че ако Мария Клеопова е била сестра на Божията майка, двете сестри биха се наричали с едно и също име, което е твърде малко вероятно. Евангелието на Йоан посочва сякаш две групи жени, като имената на първата и втората, а след това на третата и четвъртата са обединени със съюза "и":

Група 1: Майка Му и сестрата на майка Му,

Група 2: Мария Клеопова и Мария Магдалена.

По такъв начин и тук е възможно под "сестрата на Неговата майка" да видим Саломия или майката на Заведеевите синове. Подобно отъждествяване, по различни причини, разбира се, не може да се счита за напълно сигурно. Но не може да му се отрече известна вероятност. Ако, от една страна, Саломия е била майка на Заведеевите синове, а от друга, тя е била сестра на Мария, майката на Иисус, то следва, че Яков и Йоан Заведеев са били братовчеди на Христос. Саломия е сред жените, които придружават Иисус Христос, които Го следват в Галилея и Му служат (Мат. 27:56; Марк. 15:41).

По всяка вероятност идеята да се обърнат с молба към Иисус Христос е възникнала у самите апостоли и те са помолили майка си да предаде молбата на Иисус Христос.

При Марк молбата на учениците е изразена във форма, която е била подходяща само при обръщение към цар, а в някои случаи дори е била изричана и отправяна от самите царе (срв. Мат. 14:7; Марк 6:23). Въз основа на свидетелството на Матей можем да заключим, че Саломия, при цялата си почит към Иисус Христос, не е имала достатъчно знание за естеството и целта на Неговото служение. Тя се приближила до Иисус Христос заедно със синовете си, поклонила Му се и Го помолила за нещо (τι). Без съмнение, тя нещо е говорела, но думите ѝ били толкова неясни и неопределени, че Спасителят трябвало да я попита какво точно иска.

Мат. 20:21.  А Той й рече: какво искаш? Тя Му отговори: кажи, тия мои двама сина да седнат при Тебе, един отдясно, а друг отляво в Твоето царство.

(Срв. Марк 10:36-37)

Христос пита учениците какво искат. Вместо "кажи" Марк използва по-категоричното "дай" (δός). Вместо "в Твоето Царство" е "в Твоята слава". Другите разлики в речта на евангелистите се дължат на факта, че молбата е поставена в устата на различни просители. Саломия моли в бъдещото Свое царство Спасителят да постави синовете ѝ - единия отдясно, а другия отляво. Споменатите тук обичаи не са изчезнали и до днес. Местата отдясно и отляво, т.е. в непосредствена близост до някоя важна личност, все още се смятат за особено почетни. Същото важи за древните езически народи и за евреите. Местата, които са били най-близо до царския трон, са били най-почтени. Това се споменава в Библията (3 Цар. 2:19; Псалм 44:10). Йосиф Флавий ("Юдейски древности", VI, 11, 9) разказва известния библейски разказ за бягството на Давид, когато Саул на празника на новолунието, след като се очистил според обичая, седнал на трапезата, а синът му Йонатан седял от дясната му страна, а Авенир - от лявата. Смисълът на молбата на майката на Заведеевите синове следователно е, че Христос ще даде на синовете ѝ главните и най-почетните места в царството, което Той ще установи.

Мат. 20:22.  Иисус отговори и рече: не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Те Му отговарят: можем.

(срв. Марк 10:38).

Спасителят посочва, че учениците не знаят и не разбират в какво се състои Неговата истинска слава, истинското Му господство и царство. Това са славата, господството и царството на Раба на Йехова, който принася Себе Си в жертва за изкуплението на човечеството.

Това е добре изразено от свети Йоан Златоуст, който перифразира думите на Спасителя: "Вие Ми напомняте за почести и венци, а Аз ви говоря за подвизите и трудовете, които ви предстоят". По същество думите на майката на Заведеевите синове и на самите тях съдържат молба за допускане до страданията, които предстоели на Христос и за които Той вече им бил говорил.

Затова истинският смисъл на молбата е страшен, но учениците не подозирали за това. Спасителят, в пълно съзвучие с току-що преподаденото послание или, по-добре, учение (стихове 18-19), разкрива истинското му значение. Той указва на чашата, която Му предстояло да изпие (Мат. 26:39) и която псалмопевецът (Пс. 114:3) нарича смъртни болки, адски мъки, утеснение и скръб (на тези текстове се позовава Йероним в тълкуването си на стих 22).

Спасителят не казва, че искането на учениците се основава на погрешната им представа за природата на Неговото духовно Царство, нито пък предсказва, че ще бъде разпънат на кръст между двама разбойници. Той казва само, че страданието, саможертвата и смъртта не са и не могат да бъдат път към светско господство. Той говори само за чаша, без обаче да добавя, че тя ще бъде чашата на страданието. Много интересно е, че думата "чаша" се използва в старозаветните Писания в два смисъла: за обозначаване както на щастие (Пс. 15:5, 22:5), така и на бедствие (Пс. 10:6; Исая 51:22; Йеремия 49:12). Но е съмнително дали учениците са разбрали думите на Христос в първия смисъл. Най-вероятното предположение е, че тяхното разбиране е било, така да се каже, по средата (срв. Лук.18:34). Те не са осъзнавали пълното значение на думата "чаша" и всичко, което се подразбирало с този образ, но от друга страна, не са си представяли нещата само като страдание и нищо повече. Те можели да си представят това по следния начин: за да получат външна, светска власт, първо трябвало да изпият чашата на страданието, която трябвало да изпие самият Христос. Но ако Самият Христос е трябвало да я изпие, защо те да не участват? Това не бивало и нямало да надхвърли техните сили. И така, в отговор на Христовия въпрос учениците смело отговарят: можем. "В разгара на нетърпението те веднага се съгласили, без да знаят какво са казали, но надявайки се да чуят одобрение на молбата си" (св. Йоан Златоуст).

Мат. 20:23.  И казва им: чашата Ми ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено от Моя Отец.

(срв. Марк 10:39-40).

Този стих винаги е бил смятан за един от най-трудните за тълкуване и дори е дал повод на някои еретици (ариани) да твърдят невярно, че Божият Син не е равен на Бог Отец. Мнението на арианите е отхвърлено от всички църковни отци като неоснователно и еретично, защото от други места на Новия Завет (Мат. 9:6, 8, 28:18; Марк. 2:10; Йоан 17:2, 10:30 и др.) ясно се вижда, че Христос навсякъде придава на Себе Си власт, равна на Бог Отец.

За правилното тълкуване на думите на Спасителя, изложени във въпросния стих, трябва да се отбележат две много важни обстоятелства. Първо, докато учениците и майка им в стих 21 молят Христос за първите места в Неговото Царство или слава, в речта на Спасителя от стих 23 до стих 28 (и при Лука в раздел, поставен в друга връзка, Лука 22:24-27, която понякога се цитира тук като паралел), изобщо не се споменава нито за Царство, нито за слава. Идвайки на света, Месията се явил като страдащ Раб на Йехова, Изкупителя на човечеството. Оттук е ясно, че да се седне от дясната или от лявата страна на Христос не означава преди всичко да се участва в Неговата слава, а показва предварително приближаване до Него в Неговите страдания, в себеотрицанието и носенето на кръста. Едва тогава хората ще имат възможност да влязат в Неговата слава. По волята и замисъла на Бога винаги има хора, които участват в страданията на Христос и по този начин стават особено близки до Него, сякаш седят от дясната и от лявата Му страна.

На второ място, трябва да се отбележи, че двамата евангелисти, Матей и Марк, използват тук два различни израза: "комуто е приготвено от Отца Ми" (Матей) и просто "комуто е приготвено" (Марк). И двата израза са точни и въздействащи и изразяват една и съща мисъл - промислителното значение на страданието в земния живот на човечеството.

Мат. 20:24.  И десетте, като чуха, възнегодуваха за двамата братя.

(срв. Марк.10:41; Лук.22:24).

Причината за възмущението на десетимата ученици е искането на Яков и Йоан, което омаловажава останалите апостоли. Появата на подобни случки показва, че учениците на Христос, дори в Негово присъствие, не винаги са се отличавали с любов помежду си и братско единство. Но в конкретния случай това не се дължало на злонамереност, а по-скоро, очевидно, на простодушие, незрялост и недостатъчно разбиране на Христовото учение. Борбата за първите места в новото Царство, т.нар. местничество (руска система за разпределение на длъжности според знатността на рода, бел. пр.) се повторила и на Тайната вечеря.

Мат. 20:25.  А Иисус, като ги повика, рече: знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им,

(Срв. Марк.10:42; Лук.22:25).

Лука предава това изречение в съвсем различна връзка. При Марк речта е по-силна от тази при Матей. Вместо по-недвусмисленото "князете на народите" (ἄρχοντες τῶν ἐθνῶν) при Марк стои οἱ δοκοῦντες ἄρχειν τῶν ἐθνῶν, т.е. "тези, които си мислят, че са князе на народите“, т.е. мними господари.

Мат. 20:26.  между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга;

(срв. Марк 10:43; Лук. 22:26).

Противопоставяне на казаното в предходния стих. С "народите" е така, а с вас трябва да е съвсем различно. Думите на Спасителя са изключително поучителни не само за духовните, но и за всички управници и ръководители, които обикновено искат да притежават пълнотата на властта, без изобщо да се замислят, че истинската (а не мнимата) християнска власт се основава единствено на услугите, които се предоставят на хората, или на служенето им, и при това без всякаква мисъл за никаква външна власт, която идва от само себе си.

Мат. 20:27.  и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб,

(срв. Марк 10:44).

Мисълта е същата като в стих 26.

Мат. 20:28.  както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина.

(срв. Марк 10:45).

Тук се предлага най-висшият и най-разбираемият пример и образец за всички, които познават живота на Христос. На Христос са служили както ангели, така и хора (Мат. 4:11, 8:15, 27:55; Марк. 1:13, 31, 15:41; Лук. 4:39, 8:3, 10:40; Йоан 12:2, 26), а Той сам е изисквал и изисква такова служение на Себе Си и дори отчет за него (Мат. 25:34-45). Но никой не би казал, че учението, разкрито в разглеждания стих, противоречи на Неговото собствено учение и поведение или не съответства на действителността. Напротив, изглежда, че тези пасажи от Евангелията не само не противоречат, но дори още по-силно подчертават идеята, че Синът Човешки е дошъл на земята само за да служи. Понякога хората също откликвали на Неговото служение с любов, и така, бидейки слуга, Той бил изцяло Господ и Учител, и Сам наричал Себе Си така (вж. особено Йоан 13:13-14 и др.) Но колко различно е това от обичайното упражняване на властта от страна на различните владетели и князе на този свят!

Изразът ὥσπερ (преведен на руски като "тъй като") всъщност означава "както" (нем. gleichwie; лат. sicut) и насочва към сравнение, а не към причина. Така смисълът е: Който иска да бъде пръв между вас, нека ви бъде слуга, както и Син Човешки дойде и т.н. Но в паралела при Марк същите думи са дадени като причина (καὶ γάρ, в руския превод "тъй като и").

Думата "дойде" показва съзнанието на Христос за Неговия висш произход и идването Му на земята от друг свят, от по-висша сфера на битието. За идеята за изкупителната саможертва срв. 2 Мак.7:37-38.

Думата „откуп“ - λύτρον, е употребено в Матей (и при Марк в паралела) само тук. Произлиза от λύειν, което означава развързвам, разрешавам, освобождавам; използва се в гръцкия език (обикновено в множествено число) и се среща в Стария Завет в смисъл на:

1) откуп за душата на човека от грозящата го смърт (Изх. 21:30);

2) плащане за жена роб (Лев. 19:20) и за роб (Лев. 25:25, 25:51-52);

3) откуп за първородно дете (Чис. 18:15);

4) в смисъл на умилостивяване (Притчи 13:8).

Синонимните термини ἄλλαγμα ("Исайя 43:3" и др.) и ἐξίλασμα ("Притчи 21:18") обикновено се превеждат с "откуп". Единственото число λύτρον е поставено очевидно в съответствие с единственото число ψυχήν.

Христос не казва, че ще даде душата Си за изкупуване на самия себе си, а "за изкупуване на мнозина". Думата "мнозина" е предизвикала много недоумения; ако е само за изкупление на "много" хора, то, следователно, не на всички. Изкупителното дело на Христос не се разпростира върху всички, а само върху мнозина, може би дори върху сравнително малък брой избрани. Йероним добавя: на онези, които са пожелали да повярват. Но Евтимий Зигабен и други смятат, че думата πολλούς тук е равнозначна на πάντας, защото Писанието често говори така. Бенгел въвежда тук понятието за индивидите и казва, че тук Спасителят говори за това, че принася Себе Си в жертва за мнозина, не само за всички, но дори и за отделни хора (et multis, non solum universis, sed etiam singulis, se impendit Redemptor). Изказано  е също така мнение, че πάντων е обективното, а πολλῶν - субективното обозначение на онези, за които Христос е умрял. Обективно Той е умрял за всички, но субективно чрез Него ще бъде спасено само огромно множество, което никой не би могъл да преброи. В Посланието до римляните (Рим. 5:12-19) апостол Павел променя οἱ πολλοί и просто πολλοί, с πάντες.

Действителният смисъл на ἀντὶ πολλῶν е разкрит на място, което може да послужи като паралел за настоящия текст (1 Тим. 2:6), където λύτρον ἀντὶ πολλῶν, както тук при Матей, е заменена с ἀντὶλυτρον ὑπὲρ πάντων. Всички тези тълкувания са приемливи и могат да бъдат приети.

Мат. 20:29.  И когато излизаха из Иерихон, подире Му вървеше множество народ.

(срв. Марк 10:46; Лук.18:35 -19:28).

Редът на събитията при тримата евангелисти е доста противоречив. Лука (Лук.18:35) започва разказа си така: "когато дойде близо до Йерихон" (ἐγένετο δὲ ἐν τῷ ἐγγγίζειν αὐτὸν εἰς Ἰεριχώ); Марк (Марк 10:46): "след това дохождат в Йерихон" (καὶ ἄρχονται εἰς Ἰεριχώ); Матей: "и когато излязоха от Йерихон" (καὶ ἐκπορευομένων αὐτῶν ἀπό Ἰεριχώ). Ако възприемем тези четива на евангелистите в точния им смисъл, трябва да поставим на първо място разказа на Лука (Лук.18:35 - Лук.19:27), който съобщава за изцелението на "един" слепец, преди Господ да влезе в Йерихон; след това, когато Иисус Христос влиза там, Той посещава Закхей ( Лук.19:1-10) и разказва притчата за десетте мини (сребърна монета) (Лук.19:11-27). След това, след бележката на Марк "дохождат в Йерихон" - Лук.19:1, следва паралелният разказ на първите двама евангелисти (Мат.20:29-30; Марк.10:46), а накрая към тях се присъединява и Лука (Лук.18:38). Тази подредба обаче не премахва големите трудности, както ще се види от това, което следва.

Йерихон се е намирал от западната страна на река Йордан, малко по на север от мястото, където Йордан се влива в Мъртво море. Той е споменат само шест пъти в Новия Завет (Мат. 20:29; Марк. 10:46; Лук. 10:30, 18:35, 19:1; Евр. 11:30). На гръцки език се изписва като Ἰεριχώ и Ἰερειχώ. Споменаван често в Стария Завет, той е един от най-старите палестински градове. Районът, в който е разположен градът, е един от най-плодородните в Палестина и вероятно е бил в цветущо състояние по времето на Христос. Йерихон е бил известен с палмите, балсамовите дървета и други ароматни растения. На мястото на древния град сега се намира село Ерих, изпълнено с бедност, мръсотия и дори безнравственост. В Ерих живеят около 60 семейства. По време на процесията на Христос от Йерихон до Йерусалим Той е бил придружаван от голяма тълпа обикновени хора (ὄχλος πολύς).

Мат. 20:30.  И ето, двама слепци, седнали край пътя, като чуха, че Иисус минава, извикаха и казваха: помилуй ни, Господи, Сине Давидов!

(Срв. Марк 10:46-47; Лук.18:35-38).

Матей говори за двама слепци, които Спасителят изцелил, след като напуснал Йерихон; Марк - за един, наричайки го по име (Вартимей); Лука - също за един, когото Спасителят изцелил преди влизането Си в Йерихон. Ако приемем, че всички евангелисти разказват за едно и също нещо, то тук се получават очевидни и съвсем непримирими противоречия. Още в древни времена това е дало силно оръжие на враговете на християнството и Евангелията, които са смятали това място за неопровержимо доказателство за недостоверността на евангелските разкази. Затова опити за съгласуване на разказите от страна на християнските писатели се срещат още в древността. Ориген, Евтимий Зигабен и други са приели, че тук се говори за три изцеления на слепи, като за едно изцеление говори Лука, за друго - Марк, а за трето - Матей. Августин е поддържал тезата, че изцеленията са само две, от които за едното говорят Матей и Марк, а за другото - Лука.

Теофилакт и други обаче смятат и трите изцеления за едно. Някои от новите екзегети обясняват разногласието с факта, че има само две изцеления и само двама слепци, за които Марк и Лука разказват поотделно, като едното от тях се е случило преди влизането в Йерихон, а другото - след излизането от него. Матей, от друга страна, обединява двете изцеления в един разказ. Други твърдят, че разминаването на евангелистите зависи от факта, че е имало различни източници, от които всеки евангелист е заимствал своя разказ.

Трябва да се признае, че разказите на евангелистите не ни позволяват да признаем нито наличието на трима души и техните изцеления, нито да ги обединим в едно. Тук просто има двусмислие в разказа, нещо неизказано, и то ни пречи да си представим и разберем как са се развивали нещата в действителност. Най-сигурният начин за решаване на този въпрос може да изглежда по следния начин.

Когато четем разказите за изцелението на слепите, не бива да си представяме, че щом някой от тях е извиквал, призовавайки Христос на помощ, той веднага е бил изцелен. Изключително краткият и сбит разказ обединява събития, които може да са се случили за по-дълъг или по-кратък период от време. За това свидетелства, наред с другото, и общото за всички синоптици свидетелство, че народът забранил на слепите да викат и ги принудил да мълчат (Мат.20:31; Марк 10:48; Лук.18:39).

Освен това от разказа на Лука изобщо не можем да заключим, че изцелението на слепия е станало преди Иисус да влезе в Йерихон. Напротив, ако приемем, че то е станало след заминаването на Христос от Йерихон, тогава всички подробности от разказа на Лука ще ни станат по-ясни. Първо, слепецът седи край пътя и моли за милостиня. Когато разпознава, че покрай него минава тълпа, той пита каква е тя. Когато научава, че " Иисус от Назарет идва", той започва да вика за помощ. Вървящите пред него го принуждават да мълчи, но той крещи още по-силно. Никъде не се вижда, че Иисус Христос е стоял на едно място, докато се е случвало всичко това. Той спира едва когато излиза от Йерихон и заповядва да доведат слепия при Него. Ако е казал да го доведат, това означава, че слепецът не е бил на най-близко разстояние от Него. Трябва да добавим, че когато се преминава през даден град, той може да бъде прекосен за дълго или кратко време, в зависимост от големината му. Дори и най-големият град може да бъде прекосен за кратко време, като се мине например през предградията. От никъде не личи, че Йерихон тогава е бил голям град. Следователно имаме пълното право да отъждествим слепеца, за когото ни разказва Лука, или с Вартимей от евангелието от Марк, или с един от неназованите слепци, за когото ни разказва Матей. Следователно и тримата евангелисти са напълно съгласни с факта, че слепите са били изцелени при отпътуването на Иисус Христос от Йерихон.

След като приключихме с тази трудност, трябва, доколкото е възможно, да изясним друга.

Според Марк и Лука слепецът е бил един, а според Матей - двама. Пита се обаче, ако е бил изцелен само един слепец, защо Матей е трябвало да казва, че са били двама? Ако, както се твърди, той е имал пред себе си Евангелията на Марк и Лука, наистина ли е искал да подкопае доверието в тези евангелисти, като даде различен разказ, без да прави никакви уговорки относно недостоверността на техните сведения? Дали, като е добавил едно измислено от него чудо, е искал изкуствено да увеличи славата на Христос като лечител? Всичко това е крайно неправдоподобно и несъвместимо с нищо. Нека кажем, че би било абсурдно да разсъждаваме по този начин, дори и при най-враждебно отношение към Евангелията.

Нещо повече, дори ако Марк и Лука са знаели, че двама слепци са били изцелени, но са искали съзнателно (в случая не се забелязва специално намерение) да съобщят само за едното изцеление и за един изцелен човек, то и тогава никой добросъвестен критик, запознат с документите, и особено с древните, не би се осмелил да обвини евангелистите в измислица и изопачаване на историческите факти. Вярно е, че не можем да обясним защо Матей разказва за двама слепци, а Марк и Лука - само за един. Но в действителност е съвсем възможно двама слепци са били изцелени по време на движението на тълпата, и това изобщо не противоречи на каквато и да било историческа вероятност.

Мат. 20:31.  А народът ги смъмри, за да млъкнат; но те повече викаха и казваха: помилуй ни, Господи, Сине Давидов!

(срв. Марк 10:48; Лук.18:39).

Защо хората са карали слепците да замълчат? Може би тези, които са минали покрай слепите, са ги накарали да мълчат просто защото са " нарушавали обществената тишина" и виковете им не са били в съгласие с правилата на общественото благоприличие по онова време.

Мат. 20:32.  Иисус се спря, повика ги и рече: какво искате да ви сторя?

(срв. Марк 10:49; Лук. 18:40).

Добре е да се отбележи, че тук Лука използва меки, изящни и точни гръцки изрази. Матей и Марк използват красивата, но по-скоро присъща на простонародния говор дума φωνεῖν (да издадеш звук и след това да извикаш, да призовеш). Според Матей Иисус Христос сам извикал (ἐφώνησεν) слепите, а според Марк  наредил да ги извикат (εἶπεν φωνήσατε). По-нататък Марк съобщава интересни и ярки подробности за разговора със слепия на хората, които го повикали, и за това как той, захвърляйки дрехите си, станал (скочил, подскочил - ἀναπηδήσας) и отишъл (не е казано "изтичал") при Иисус Христос. Въпросът на Христос се отличава с естественост.

Мат. 20:33.  Отговарят Му: Господи, да се отворят очите ни.

(Срв. Марк 10:51; Лук. 18:41).

Речта на слепите в Матей (и в другите синоптици) е съкратена. Пълните думи са: Господи, ние искаме да ни се отворят очите. Слепците не искат милостиня, а искат да се извърши чудо. Очевидно и преди са чували за Христос като за Лечител. Изцелението на слепородения човек, за което ни разказва Йоан (Йоан 9), трябва да се отнесе към времето преди описваните тук събития. И хората вероятно са знаели, че Христос може да отваря очите на слепите.

Мат. 20:34.  А Иисус, като се смили, допря се до очите им, и веднага прогледнаха очите им; и те тръгнаха след Него.

(Срв. Марк 10:52; Лук. 18:42-43).

Според Матей Спасителят не казва нито една дума на слепите, а докосва очите им. Марк и Лука представят това по различен начин. Думата εὐθέως ("веднага") показва внезапно проглеждане, за което говорят и Марк и Лука (εὐθύς ώ παραχρῆμα).

(Следва)

Източник: Толковая Библия, или Комментарии на все книги Св. Писания Ветхого и Нового Завета : в 7 т. / под ред. А. П. Лопухина. - Четвърто издание, Москва: Дар, 2009.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ducpf 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж