Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (3 Votes)

Christ and the Children1Глава 18. 1-5. Спорът на учениците за това кой е по-голям в Небесното Царство. - 6-9. Учението за съблазните. - 10-14. Учението за спасението на погиващите. - 15-20. Учението за помирението с братята. - 21-22. Учението за прощаване на обидите. - 23-35. Притчата за жестокия раб.

Мат. 18:1. В оня час учениците се приближиха до Иисуса и рекоха: кой ли е по-голям в царството небесно?
(срв. Марк 9:33-34; Лук. 9:46-47).

Паралелният разказ на синоптиците (преди Мат. 17:23; Марк 9:32; Лук. 9:45) е прекъснат от добавянето в Матей (Мат. 17:24-27) на разказа за плащането на данъка, който не се среща при другите евангелисти.

В израза според руския превод "в това време" трябва да се подразбира правилното гръцко четене: ἐν ἐκείνῃ τῇ ὥρᾳ, което буквално означава "в оня час". Това четене се потвърждава от някои гръцки кодекси и преводи, но в някои други (между другото в Сиросинайския, Арменския) думата е заменена с ἡμέρα , ден. Последното се счита за по-късна поправка. Ὥρα обаче не може да се приеме тук като точно обозначение на времето, нито пък в Матей като цяло. Но че този израз е използван от евангелиста не само за обозначаване на връзка, се вижда от гореспоменатия паралелен пасаж у Марк, който казва, че Спасителят, когато дошъл в Капернаум и бил в къщата, Сам попитал учениците какво са обсъждали по пътя. Така че последното действително би могло да се случва “в оня час”. Ако се съди по факта, че споровете на учениците кой от тях е по-голям, са се състояли не веднъж и всеки път са предизвиквали упрек от страна на Спасителя, то следва да мислим, че представата за земни предимства заради предполагаемото господство на земята на такава Личност като Спасителя, била дълбоко вкоренена в умовете на учениците, те копнеели за това, не искали да се разделят с тази представа и при всеки удобен случай са я изразявали в присъствието на Самия Спасител, като не успявали да се въздържат и почти не обръщали внимание на Неговите изобличения. Може би с това се обяснява, че Спасителят показвал на учениците Си погрешността на подобни мнения не само с думи (както е при Лук. 14:7–11), но понякога и с помощта на ярки образи, които би трябвало да запечатат трайно в съзнанието на учениците и на всички хора идеята, че в Царството Небесно е нужно не господство, а служение и смирение.

Непосредствените причини за настоящия спор на учениците за това, кой от тях е по-голям в Царството Небесно, впрочем, са недостатъчно ясни и е доста трудно да ги определим. Обръщайки внимание на думата ὥρα (час), мнозина мислят, че причината за въпроса е завистта към Петър от страна на другите ученици поради факта, че Христос го предпочел пред останалите, като му заповядал да плати данъка с чудодейно явения златен статир и за Себе Си, и за него.

Че всички ученици ще заемат високо положение в основаваното от Христос царство, им се струвало несъмнено. Но кой от тях ще бъде и ще има ли най-главен, най-голям в него? Те разсъждавали по този въпрос в светски смисъл: кой ще заеме по-високо положение при Месията в Неговото Царство? Ето едно косвено, но твърде важно потвърждение на факта, че самите апостоли са признавали Спасителя за Месия-Цар, макар още и в земния смисъл, иначе въпросът, зададен от тях, не би имал смисъл.

Мат. 18:2.  И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях

(Срв. Марк 9:35–36; Лук. 9:47).

Напътствието и увещанието се дават не само чрез слово, но и чрез пример. Това често се случва в обикновения живот, и Христос също е използвал подобни, висши и в пълния смисъл на думата класически (ако може така да се каже) методи на наставление и поучение. Настоящият пример, избран от Него, се отличава с крайна простота, но от него се подразбира и разкрива целия обрат в тогавашното мислене и възгледи. Истината, която се запечатва в ума и сърцето от този пример, се отличава с такава дълбочина, че и до днес не е разбрана от всички.

Мат. 18:3. и рече: истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно;

(Срв. Марк 9:36; Лук. 9:48).

Съвпадението при синоптиците тук се състои само в две думи (Матей: καὶ εἶπεν; Марк и Лука: εἶπεν αὐτοῖς). По-нататъшните думи на Спасителя, изложени от Матей, са пропуснати от Марк и Лука. Думите, поместени в Марк 10:15 и напълно сходните с тях в Лука 18:17, са били казани по друго време и по друг повод.

Правилно се отбелязва, че ако в предишните раздели на Евангелието от Матей ставаше дума за отношението на събралите се около Христа хора към юдейския народ въобще и към общественото богослужение, то по-нататъшните наставления, до Мат. 20:28 се отнасят за вътрешния живот на основаното от Христос общество. В думите на Христос, насочени към учениците, очевидно им се дава, като на възрастни хора, наставление и нравоучение да оставят своите предишни помисли, нагласи и стремежи (στραφῆτε, както някои смятат--μετανοεῖτε--покайте се) и да се уподобят на деца. Но какво означава да се уподобят на деца, да приличат на деца? Какво трябва да направят възрастните, желаейки да се уподобят на деца? На тези въпроси може да се отговори, че детският характер е достатъчно известен и мисълта, изказана от Христос, е напълно понятна без по-нататъшен анализ.

Тъй като детето било поставено сред учениците и за техен пример заради тяхното желание да решат кой от тях е по-голям, то от общите разсъждения за детския характер и „подобния на децата възрастен човек“ за нас сега е възможно да преминем към по-конкретни определения. Тук намираме едно от най-силните и убедителни доказателства на идеята, че, според общия новозаветен възглед последователите на Христос трябва да се пазят от присвояването на каквато и да е външна власт и от каквото и да е предпочитание на себе си пред своите събратя. „Да се издигнеш високо, означава да паднеш пропорционално ниско“. Идеята на Новия Завет не се заключава в господството над хората, а в служението на тях. Не външната власт трябвало да бъде усвоена от последователите на Христос, но нравствената. Служителите на Христос придобиват власт над хората, уподобявайки се на деца. Тази идея, която е чисто християнска и се отличава с изключителна нравствена красота и привлекателност, се обяснява като цяло в Евангелията със всеотдайното служение на Раба на Йехова и в частност от някои други примери, в които също така е изразена идеята за християнското служение.

Мат. 18:4.  и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно;

(Срв. Мат. 23:12; Лук. 14:11, 18:14).

Не трябва да считаме, че мислите, изложени в стихове 3 и 4, са напълно тъждествени. В 3. стих се излага общата мисъл, че учениците трябва да се уподобят на деца, тоест на всички, свойствени на тях добри качества. Стих 4 е извод от предишния, към което насочва частицата οὖν („и тъй“), като тук е показана конкретната черта на детския характер, а именно смирението. Буквално: „и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно“.

Мат. 18:5.  и който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема;

(Срв. Марк 9:37; Лук. 9:48).

Този стих е изложен по-подробно при Лука, най-съкратеният вариант е при Матей. Връзката му с предходния стих е трудно да се обясни. По наше мнение, обяснението е възможно само при допускане, че в думите на Христос „Мене приема“ се изразява идеята за приемането Му като Цар, тоест Христос, така и за Неговото Царство. При такова тълкуване на дадения стих може да се види какъв е отговорът на последната част на въпроса, изложен в стих 1. Този въпрос може да се раздели така: 1) кой е по-голям? и 2) кой е по-голям в Царството Небесно? На първата част беше даден отговор в смисъл, че който е по-голям, той е трябвало да бъде най-малък от всички, да се уподоби на децата. На втората част беше отговорено в смисъл, че желаещият да бъде най-голям в Небесното Царство, трябва да приеме Христос. По такъв начин Царят и Царството не само сякаш не се разделят, но се отъждествяват и едновременно с това е предадена най-близката представа за това, какво представлява Небесно Царство.

Съгласно Матей, това е приемане (в своите душа и сърце) на Христок, но според Марк и Лука – и на Отца, Който Го е пратил. Така е и при Йоан: „ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Йоан 14:23). Разликата е в това, че синоптиците, говорейки за същото, за което и Йоан, изразяват мисълта си в образи. Спасителят не казва просто „приема Мене“, но „който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема“, с другите добавки на Марк и Лука. Изразената тук мисъл е сходна с Мат. 25:35–36, 40, 25:42–43, 45, където Христос отъждествява Себе Си с гладните, жадните, странниците, голите, болните и затворените в тъмница. А тук Той отъждествява Себе Си с децата. Христос бил смирен, незлобив и т.н., като „това дете“ или като „едно от тези деца“. Който приема дете, той в негово лице приема и Самия Христос, и Отца, Който Го е пратил и, следователно, става участник в Небесното Царство.

Но какво означава „приема“ или, по-добре „който би приел“ (ὃς ἐὰν δέηται както е при всичките трима евангелисти)? Защо не е казано просто „приема дете“, но „приема в Мое име“? Какво означава този последен израз „да се приема дете в името на Христос“? Очевидно е, че на тези въпроси е възможно да се отговори само с установяването на точното значение на глагола δέχομαι тук, който, разбира се, означава „приемам“ и обикновено в такъв смисъл се превежда (във Вулгата– susceperit, в немския превод– aufnimmt и прочее), но не винаги. За разлика от λαμβάνω, имащо почти същото значение, но без връзка с чувствата, с които се приема или получава нещо, δέχομαι въобще и най-често означава „приемам с разположение, с любов, с радост, дружелюбно“ и в такъв смисъл се употребява както при класиците, така и в Стария и Новия Завети (в Библията нито веднъж във враждебен смисъл). Вж., например, преводът на Седемдесетте: Притч.1:3, 2:1, 4:10, 9:9; Иер.5:3, 17:23; Ин.4:45; Гал.4:14; Еф.6:17; Кол.4:10; Евр.11:31 и др. По такъв начин, смисълът на думите на Христос е такъв: „който приема с любов едно такова дете, Мене приема“. А където е приет с любов Христос, там се приема и Неговото Царство, и човекът, който ги е приел, е близък до Христос, следователно заема най-високото място в Царството, точно, както хората, които са близки до някой земен цар, стават по-висши държавни сановници. Но, очевидно, тук има разлика между простото приемане, макар и с любов и такова, което се прави в името на Христа (ἐπὶ τῷ ὀνόματί μου).

Да приемеш едно дете с любов, да се отнасяш към него приятелски, да му подражаваш, да оценяваш неговото смирение, неговата скромност, все още не означава да приемеш с любов самия Христос. Той е приет само когато детето е прието в Негово име, т.е. когато е известно отношението на приемащия и приемания към Неговото име, когато детето е прието в християнски смисъл. Такъв е непосредственият, точен смисъл на Христовите думи. Тъй като сред апостолите е поставено дете като жив пример за идеята, която Иисус Христос е искал да запечата в умовете и сърцата на учениците Си, ясно е, че под дете тук могат да се разбират и възрастни, които имат детски характер, особено самите апостоли. Така че Спасителят не говори тук изключително само за деца или за възрастни, но без разлика и за едните, и за другите.

А какъв извод може да се направи от всичко казано? Речта на Христос и нейната връзка ще станат още по-понятни, ако ние изложим всичко в такава перифраза. Вие питате, кой е по-голям в Царството Небесно. Това можете да разберете, ако погледнете това дете, поставено тук сред вас. За вас е необходимо не да питате кой е по-голям, а да измените своя начин на мислене (στραφῆτε) и да станете подобни на това дете. Задава ли то на някой подобни въпроси? Не, то и не мисли за тях. И вие също така трябва преди всичко да смирите себе си, подобно на децата, и само при това условие ще постигнете първенството, което желаете. Достигането на господство и първенство в светския смисъл не за всички е възможно, а и няма никаква необходимост от това. Но за всички е възможно постигането на такова господство и такова първенство, каквито са свойствени на това дете; те са напълно противоположни на светските. Стараейки се да подражавате на децата, гледайте на тях и ги приемайте с любов, а приемайки децата с любов, вие и към Мене ще имате същите близки отношения, както към тях, ще приемате с любов и Мене и, по такъв начин, ще станете висши, велики граждани на основаното от Мене Небесно Царство.

За числителното име ἕν Бенгел отбелязва: frequens unius in hoc hapite mentio (думата „едно“ често се употребява в тази глава).

Мат. 18:6.  а който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина.

(Срв. Марк 9:42).

При Лук. 17:1–2 има сходни изрази, но са дадени в друга връзка. При Марк 9:38–41 и Лука 9:49–50 тук са включени разказите за човек, който изгонвал бесовете с името на Спасителя; след това речта на Спасителя се привежда при Матей и Марк почти в буквално сходство.

Казаното в разглеждания стих очевидно се противопоставя на изказването в предходния. Там се говори за приемането с любов, тук – за вредата, произтичаща от съблазън. Тази последна дума (σκανδαλίσῃ), както и в други случаи (вж. коментарите към Мат. 5:29), насочва към падение. Както в предходния стих „ако някой приеме“ (буквално), така и тук стои „ако някой съблазни“. Но ако в предходния стих е „едно дете“, то в дадения е „едного от тия малките, които вярват в Мене“. Речта, по този начин, се разширява и се обобщава. Стоящото посред учениците дете служи за образ за разясняване на сложните взаимоотношения, които възникват между възрастните, вярващи в Христос.

На пръв поглед изглежда, че тук Спасителят преминава към почти изцяло нова тема, и то само по асоциация, така че стихът изглежда има само външна връзка с казаното преди това. Но няма никакво съмнение, че с предходните стихове той има и по-вътрешна, дълбока, съкровена връзка. Последната е изразена очевидно главно чрез думата "съблазни" (σκανδαλίσῃ). Докато в предходните стихове е посочен постижимият и сигурен начин, по който всички могат да придобият за себе си не въображаеми, а действителни предимства в Небесното Царство, което Христос е установил и установява, в този стих се посочват пречките пред този път и последиците от подобно начинание.

Думата πιστευόντων показва, че тук се имат предвид не само малките деца сами по себе си, защото за децата въобще не е присъща съзнателната вяра, разкриваща се в смирението и унижението, но възрастните, поставящи се на едно ниво с младенците.

Гръцката дума συμφέρει може да се преведе, както в синодалния превод, чрез „би било по-добре“ в смисъл на „по-полезно“. Такъв е смисълът на този глагол при класиците и в Новия Завет (в непреносен смисъл - Мат. 5:29–30, 19:10; Йоан 11:50, 16:7, 18:14; 1Кор.6:12; 2Кор.8:10, 12:1 и др.). Смисълът на по-нататъшната реч показва в какво се състои ползата за човека, което създава съблазън. Преди да съблазни някого, за него би било по-полезно, ако на шията му се окачи воденичен камък и потъне в морската дълбина. Тогава неговото тяло би погинало, но душата би се спасила, тъй като няма да може да произведе съблазън.

"Водениченили мелничен камък" - преводът е неточен; славянският превод е точен: "магарешки камък", т.е. големият камък, който се върти от магарето; затова последното се наричало ὄνος μυλικός (мелничен камък на магарето). Неточният превод в руската Библия очевидно се дължи на асимилацията на Лука 17:2 (λίθος μυλικός - мелничен камък или воденичен камък). Тук, разбира се, се има предвид горният воденичен камък, или така нареченият бегач.

Удавянето в морето не е било юдейско наказание, но такава екзекуция се е практикувала сред гърците, римляните, сирийците и финикийците.

Мат. 18:7.  Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда.

(Срв. Лук. 17:1).

По-рано беше казано, че човекът, който създава съблазни, ще бъде тежко наказан; а сега това му се заявява в по-общия смисъл на „горко“.

При тълкуването на дадения стих може да се направи разлика между първата негова половина и втората, отделена от предходната с наречието πλήν (в руския превод преведено с „но“). Тълкувайки първата половина на стиха, някои твърдят, че „ако е необходимо да дойдат съблазните, то необходимо е и да се греши; а ако е необходимо да се греши, то несправедливо се подхвърлят на наказание съгрешаващите, подчинявайки се на необходимостта“.

Тук следователно е налице necessitas consequentiae. Такова мнение привежда, между другото, Евтимий Зигабен и го опровергава с това, че "съблазните трябва да дойдат по необходимост заради съществуването на демоните, но няма нужда предадените на добродетелта да пораждат съблазни, защото на хората е присъща свободна воля. Когато се появят изкушения, това не зависи от нас, но да не бъдем подвластни на изкушенията - това зависи съвсем от нас". Или пък Йоан Златоуст, който казва: "От това става ясно, че ако и да е необходимо да дойдат съблазни, т.е. онези хора, които нанасят вреда, то не е необходимо те да ни навредят".

Мат. 18:8.  Ако те съблазнява ръката ти или ногата ти, отсечи ги и хвърли от себе си: по-добре е за тебе да влезеш в живота без ръка или без нога, отколкото с две ръце и с две нозе да бъдеш хвърлен в огън вечний;

(срв. Марк. 9:43-45).

Буквално: "...добре е за теб да влезеш в живота осакатен или хром (κυλλλὸν ἢ χωλόν)...". Руският превод е по-скоро по смисъл, отколкото буквално. На славянски: „добрейше ти есть внити в живот хрому или бедну“, като думата „добрейше“, както и на руски, е неточно предаване на гръцкото καλόν ἐστιν, а „бедну“ – на гръцкото χωλόν. Беше отбелязано обаче, че тук καλόν трябва да се приема в смисъл на сравнителна степен поради допълнителното ἤ (отколкото). В превода на Седемдесетте тази конструкция се среща често; основанието за нея се намира в еврейската конструкция, където сравнителната степен се използва с по-нататъшното "мин".

Връзката на стиха с предходния е такава: „искаш ли ти да не бъдеш такъв човек, комуто се възвестява горко? ... тогава отсечи ги и хвърли от себе си“ и т.н. Смисълът е, че „чрез съблазните не само, че един човек вреди на друг, но за ученика те възникват и от неговата собствена природа“ (Цан), тоест зависят от неговата свободна воля, и той притежава възможността да съблазни или да не съблазни себе си и другите. Това дава повод за изричането на стиховете 8 и 9, чийто смисъл е същият, какъвто е в Мат. 5:29–30 (вж. коментарите към това място).

Изразът "в живота" на гръцки е с определителен член "познатия живот", истинския, действителния, а не въображаем, не призрачен; и съответният израз "вечен огън" също е с член, тоест, действителен, а не призрачен огън. Идеята за вечното наказание е характерна за юдейската апокрифна литература от онова време (Сол. 2, 35; Енох 91:9, 27:3 и др.).

По думите на св. Йоан Златоуст Спасителят не говори тук за членовете на тялото, а за нашите приятели и родственици, които са сякаш необходими членове за нас. Това тълкуване се смята за "твърде ограничително". Нашите постъпки и навици, както и хората, могат да ни бъдат толкова скъпи, колкото ръката или кракът.

Мат. 18:9.  и ако те съблазнява окото ти, извади го и хвърли от себе си: по-добре е за тебе с едно око да влезеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена.

(Срв. Марк 9:47–48).

Конструкцията на дадения стих е еднаква с предходния. Същата мисъл се повтаря заради изразителност.

Мат. 18:10.  Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен.

Този стих съдържа «удивително красивата мисъл, че малките като такива се ползват с особена защита от Бога, която им се дава от Ангелите-посредници, гледащи Божието лице“. Затова опитите да се добави и измени тази мисъл, така че под „малките“ да се разбират само „вярващите в Моето име“ или „пребиваващите в Църквата“ (както е в 6 стих), представляват ограничения, които не съответстват на общата мисъл на Христос и на общия тон на Неговата реч. Неговата мисъл е, че нито физически, нито духовно „малките“ не, само че не трябва да бъдат съблазнявани, но дори не следва да се отнасяме високомерно и с презрение към тях. Ето едно много фино продължение на отговора на въпроса, кой е по-голям в Царството Небесно. Тъй като най-големи от всички са „малките“, то е погрешно да ги омаловажаваме и унижаваме.

Тълкуванието, че Христос е заимствал тези образи от съществуващата тогава юдейска ангелология и че думите Му имат повече или по-малко паралели в обичаите на тогавашния придворен живот при царете (ср. 3 Цар. 10:8; 4Цар. 25:19; Ест.1:14; Мат.5:8; Евр.12:14), всъщност нищо не обясняват. По-близки към евангелските изрази са Тов.12:15; Дан.9:13, 20–21. По-правилно е да се мисли, че тук става дума за ново учение за Ангелите, самостоятелна мисъл за тях, изразявана от Христос и Неговите апостоли на много места в Новия Завет и представляваща собствена, оригинална новозаветна ангелология, макар че може би има известна формална прилика със старозаветната и  юдейската ангелология. Във всеки случай, мисълта че „малките“ имат Ангели, които ги се застъпват за тях пред Бога, не се среща никъде именно в такъв вид, както в Новия Завет. Под „малки“ е необходимо, най-вероятно, да разбираме децата, които служат като образ за поучаване и назидание за възрастните. Ние не бива да „съблазняваме“  тези „малки“, а „да подражаваме на Ангелите и на тяхната грижа за тези малките“. (Бенгел).

„Гледат лицето на Небесния Отец“ – означава, че се намират в особена близост до Бога. 

Мат. 18:11. Понеже Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото.

Някои екзегети смятат този стих за по-късна добавка, заимствана от Лука 19:10. Според тях вмъкването на този стих замъглява връзката на стих 10 със стих 12, която без стих 11 е напълно ясна. Морисън обаче счита, че доказателствата за неавтентичността на този стих не надхвърлят доказателствата за неговата истинност, а последните се съдържат в по-голямата част от древните ръкописи, в унциалните и курсивните, в древните латински и сирийски преводи, както и във Вулгата.

Мат. 18:12.  Как ви се струва? Ако някой има сто овци, и една от тях се заблуди, не ще ли остави деветдесетте и девет, и не ще ли иде по планините да дири заблудената?

Мат. 18:13. И ако се случи да я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесетте и девет незаблудени.

(Срв. Лук. 15:3-5).

Лука нарича тази реч на Христос притча. Това, което е изобразено в притчата, се случва постоянно в живота на всеки пастир. Кой например не знае колко често нашите селски овчари намират изгубени животни?Пастирът не се интересува от останалата част от стадото, защото е сигурен в него, знае, че поверените му животни няма да се заблудят, няма да бъдат застрашени и няма да се изгубят. Но животно, което се е заблудило, може да пропадне.

"Сто овце" и "една" са противоположности. "Сто" има общ (не точен) смисъл и се използва просто на мястото на "голямо стадо" (за разлика от "малко стадо", Лука 12:32); това е просто кръгло число.

Връзката на този стих с предходния стих 10 (дори ако се изключи стих 11) не е лесна за обяснение. За да се изясни, може да се посочи, че стих 12 продължава да говори за стойността в Божиите очи на "тези малки". Те имат ангели за защитници, стоящи пред Божиите очи, и Бог не позволява тези "малки" да загинат. Мисълта на стих 12 става ясна от следващия стих 14.

Мат. 18:14. Тъй и вашият Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките.

(Срв. Лук.15:7).

Някои екзегети, които смятат стих 11 за автентичен, приемат, че в този раздел първо се излага "въведение към притчата" (стих 11), след това самата притча (стихове 12-13) и послеслова на притчата (стих 14).

Мат. 18:15.  Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си;

(Срв. Лук.17:3 - в друга връзка).

Както Бог се отнася с любов към хората, така и хората трябва да се обичат помежду си. Помирението с братята, и по-специално с онези, които са ни причинили някаква обида, е представено като една от проявите на тази братска любов. Преди това Спасителят казва, че хората не бива да съблазняват "тези малките"; сега Той говори за това как да постъпваме, когато самите ние сме съблазнени.

"След като отправя силно слово срещу онези, които съблазняват, сега Господ поправя и онези, които се съблазняват" (Теофилакт). Ясно е, че под тези наставления не се разбират греховете изобщо, а конкретно частните грехове на обидата и оскърблението.

Ето защо някои тълкуват този стих погрешно в смисъл, че той не се отнася до отделни хора, а до самата Църква, и че тя, забелязвайки някакви грехове у своите членове, трябва да действа, както е посочено тук: да изобличи и след това да отпусне или задържи греховете.

Св. Йоан Златоуст тълкува израза "спечелил си брата си" по следния начин: "Той (Спасителят) не казва : достатъчно си му отмъстил, а: "ти си спечелил брат си", показвайки, че от враждата идва вреда и за двамата. Той не казва: той получи полза само за себе си, но че и ти, от своя страна, си го спечелил. И с това показа, че и единият, и другият са губили много преди това - единият е загубил брата си, а другият - собственото си спасение."

Мат. 18:16. ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума;

Това място е много добре обяснено от Златоуст: "И лекарят, като вижда, че болестта не спира, не оставя пациента и не му се сърди, а още повече полага грижи. Спасителят ни заповядва да правим същото и тук. Ти си бил слаб, когато си бил сам; ще бъдеш по-силен с помощта на другите".

Мат. 18:17. ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар.

Бидейки свидетели, хората, споменати в предишния стих, трябва също да убеждават и да съдействат за помирението. Ако убеждаваният не ги послуша, обиденият може да отиде в църквата и да постави въпроса пред нея. Какво се има предвид тук под църква?

Смятали са, че това е еврейската "кагал" или синагога. Това мнение се основавало на обстоятелството, че по времето, когато Спасителят е говорил, все още не е имало християнска църква и че Той е можел да използва тази дума само в юдейски смисъл, защото в противен случай речта Му щяла да бъде неразбираема за слушателите Му.

На това се възразява, че Той никога не е наричал синагогата църква, и дори един път не е използвал думата "синагога". Може ли да се мисли, че Спасителят тук има предвид еврейската синагога, особено от връзката на стих 17 със следващите стихове 18-20? От последните е съвсем очевидно, че тук наистина не се говори за никаква синагога. Няма никакво съмнение, че Христос тук е разбирал и е могъл да има предвид единствено Своята собствена Църква като общество от вярващи, и тази Негова реч е била разбрана от учениците Му (на които Той всъщност говори сега), защото за Църквата вече е говорено малко по-рано (Матей 16:18). Но този въпрос веднага е последван от друг. Дали Спасителят тук има предвид Църквата като общество от вярващи в тяхната цялост или само "предстоятелите на Църквата"? Може да се каже, че последното тълкуване се е утвърдило още в древността. "Съобщи на Църквата, тоест на представителите” `св. Йоан Златоуст. “Той нарича църква предстоятелите на Църквата, състояща се от верните” (Евтимий Зигабен). Така са мислили и много други древни гръцки и латински тълкуватели.

„Като езичник и митар“. За Самия Христос езичниците и митарите не са били погинали хора и Той не казвал, , че всички задължения и отношения с тях трябва да бъдат прекъснати (вж. Мат. 8:5-13; 9:9-13). Но „разделителната линия“ между членовете на Църквата и осъдените от нея трябва все пак да бъде прокарана. Августин казва: не го считай за един от твоите братя, но и не бива да си небрежен към неговото спасение, защото макар и да не включваме езичниците към числото на братята, ние винаги се грижим за спасението им.

Мат. 18:18. Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето.

Подобни думи били казани и на Петър в Матей 16:19, където имат същото значение. Вместо „каквото“ (ὅ) Мат. 16:19 тук стои ὅσα също от среден род и указва на действие, а не на лица.

Мат. 18:19.  Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен;

Силата на учениците и на всички вярващи като цяло се основава на вътрешното духовно единение на общината между нейните членове (συμφωνεῖν) и с Бога.

Мат. 18:20.  защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.

В кодекси D., Сиро-Синайския и при Климент Александрийски този стих е предаден в отрицателна форма: "защото няма двама или трима, събрани в Мое име, при които (до които) Аз не бих бил (Аз не съм) сред тях". Тук се посочва църковният минимум. Христос наистина присъства сред хората дори когато двама или трима са събрани в Негово име.

Мат. 18:21. Тогава Петър се приближи до Него и рече: Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?

(срв. Лук. 17:4).

Въпросът на Петър не е тясно свързан с думите на Христос в стихове 18-20, но е свързан със стихове 15-17. Очевидно Христос вече е завършил речта Си. Думите Му за прощаване на обидите на ближните подтикват Петър да Го помоли за допълнителни разяснения. Може да се предположи, че задавайки този въпрос, Петър е бил наясно с обичаите и мненията на евреите по онова време относно опрощаването на обиди. "На човек, който съгреши срещу друг, се прощава веднъж, прощава се втори път, прощава се трети път, но не се прощава четвърти път." Това е често цитираната поговорка от Вавилонския талмуд (Йома, l. 86, 2), която е подкрепена от Йов 33:29-30; Ам. 1:3 и др. Петър очевидно иска да бъде по-добър от книжниците на своето време и увеличава броя на опрощенията почти два пъти - на седем.

Мат. 18:22.  Иисус му отговаря: не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем.

Първоначално Спасителят опровергава мисълта на Петър с кратка забележка. Докато Петър смятал, че човек трябва да прощава на ближния си до седем пъти, може би всеки ден в продължение на цяла седмица, Господ казва, че трябва да прощава "до седемдесет пъти по седем" (ἕως ἑβδομηκοντάκις ἑπτά). Какво е значението на последния израз? Тертулиан и Йероним поставят този израз във връзка с Битие 4:24, където Ламех казва, че "ако за Каин ще се отмъсти седемкратно, то за Ламех - седемдесет пъти по седем". Ето защо се смята, че в Евангелието има "определен намек към разказа в Битие" и че евангелският израз е образуван върху подобна фраза от споменатото място в книга Битие. Правилно е отбелязано, че точният брой не е от значение в случая. Както се вижда от следващата притча, Иисус Христос е искал само да отбележи, че трябва да прощаваме на братята си за лични обиди неограничен брой пъти.

Мат. 18:23. Затова царството небесно прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си.

(За ὁμοιώθη вж. коментара към Матей 13:24).

Царството, "което прилича" на цар, е особеност на речта в притчите на Спасителя. Цар е наричан човек; посочва се някакво събитие в човешкия живот, тогавашно или минало. Изразът "да се разплати със слугите си/да си разчисти сметката", използван още в Матей 25:19, се смята за латинизъм - rationes conferre. Чисто гръцкият израз би бил друг: διαλογίζεσθαι πρός τινα.

Под роби тук е обичайно да се разбират не обикновени, низши роби, а придворни - министри, ковчежници, домакини. Те се наричат роби/раби според източния обичай; по отношение на източните деспоти те са имали толкова права, колкото обикновените роби са имали по отношение на своите собственици. Следователно евангелският израз е точен и изобразява картина на тогавашните отношения, която е била разбираема за тогавашните Христови слушатели.

Притчата служи като картина на човешките взаимоотношения с Бога и ближните. Царят-човек тук означава Бог, който се разплаща с хората (отсъжда) (Ис. 1:18). „Бог започва да се разплаща с хората, когато чрез скърби и немощи довежда хората до болничното легло и смъртта“. Впрочем това не е окончателната разплата и следователно не е идентична с това, за което се говори в в Мат. 25:19, 2 Кор. 5:10; Откр. 20:11-12, а по-скоро е подобно на Лук. 16:2.

Мат. 18:24.  Когато почна той да разчистя сметката, доведоха при него едного, който му дължеше десет хиляди таланта;

Огромният размер на дълга (12 000 000 рубли, а според други изчисления - 25 000 000 рубли) показва, че този роб е заемал най-високата длъжност при царя, бил е най-висшият царски чиновник. Дори наум не ни идва, че ако прехвърлим тези физически ценности в духовни, то човек би бил такъв неизплатим длъжник на Бога. Всеки, ако си сложи ръка на сърцето, ще каже, че ежедневно върши много неща, за които съвестта му го упреква и които противоречат на нравствения закон. А колко върши всяка седмица, всяка година и през целия си живот? Ние толкова сме привикнали към много дела, че изобщо престанахме да забелязваме, че това са нравствени престъпления, оскърбителни за Божията правда.

Мат. 18:25.  а понеже тоя нямаше, с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него, и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати;

Правата на римските граждани са известни с техническото наименование caput. Робът бил лишен от тези права и това се обозначавало с техническата формула nullum habet caput. "Робът на практика бил лишен от всички права; това, което очевидно притежавал, било негова собственост по-скоро по благоволение, отколкото по право. Той е бил собственост и не е можел да бъде субект, а само обект на правото". "Правата на господаря на практика са били абсолютни. Тъй като собствеността на роба, неговата съпруга и деца също се считали за собственост на господаря, последният можел да прави с тях каквото си поиска" (Тренч). Според юдейския закон робите са били в малко по-добро положение (Лев. 25:39-55; вж. също 4 Цар. 4:1 и др.).

Мат. 18:26.  тогава тоя слуга падна и, кланяйки му се, казва: господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя.

В думите „имай търпение, и аз всичко ще ти изплатя“ правилно виждат самомнението на роба, който обещава да изплати дълг, който не е могъл да плати.

Мат. 18:27.  А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости дълга.

Дългът на роба е не само облекчен, но и напълно опростен. Несправедливо е мнението, че в притчата не се казва на какво основание дългът е бил опростен. Основното основание е милосърдието (σπλαγχνισθείς) на царя, а след това, както трябва да се подразбира, голямото му богатство, защото огромната загуба очевидно не му причинява вреда или безпокойство. В притчата не се споменава за посредничество, застъпничество или поръчителство за роба.

Мат. 18:28.  Слугата пък, като излезе, намери едного от другарите си, който му дължеше сто динария *, и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш;

Думата „излезе“показва, че предишните действия са се случвали в покоите или двореца на царя. В духовен смисъл тук може би се има предвид храмът. Това, което е изобразено в този стих, със сигурност не би могло да се случи в двореца в присъствието на царя и неговите слуги (стих 24).

„Намери“ показва случайност. Другарят на опростения слуга/роб (σύνδουλος) му дължал незначителна сума, само сто денария (ако един денарий се равнява на 20 копейки, то 100 денария се равняват на 20 рубли, което се равнява на 400 г в сребърна равностойност).

Мат. 18:29.  тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и думаше: имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя;

Мат. 18:30.  но тоя не рачи, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга.

Мат. 18:31.  Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило.

Мат. 18:32. Тогава господарят му го повика и казва: рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли;

Мат. 18:33.  не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?

От логическа гледна точка това е напълно разумно разсъждение. Онзи, на когото е опростен голям дълг, по същия начин е длъжен да опрощава и малки дългове на други. Но хората са зли и в стремежа си към светски блага често действат в разрез с всякаква логика и здрав разум. Ето защо това, което е изобразено в притчата, е много често срещано в ежедневния практически живот.

Мат. 18:34.  И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг.

"Мъчителите, които извършват изтезанията, представляват някаква чужда институция и ни навеждат на мисълта, че действието в притчата се развива в някоя от източните монархии, а не в Юдея" (Тренч). Равинските закони по отношение на събирането на дългове са били много по-снизходителни в сравнение с тази очевидно сурова (римска или иродианова) разпоредба за длъжника. Ако някой дължал пари или натура на храма, имуществото му можело да бъде подложено на опис или конфискация, но на длъжника се оставяла част от имуществото, необходима за прехраната. Такъв трябвало да бъде случаят между обикновения кредитор и длъжника (вж. Едершейм. Животът и времето на Иисус Месията, 1892 г., том 2, стр. 295).

Римокатолиците се опитват чрез този стих да потвърдят своята доктрина за чистилището, "сякаш тези думи обозначават някаква граница, отвъд която наказанието няма да се простира, но този израз е обичайна поговорка и означава само, че престъпникът сега трябва да изпита най-голямата строгост на закона, съд без милост, безкрайно плащане на вечен дълг" (Тренч).

В този израз на Спасителя няма учение за чистилището. Но тук има някаква трудност, която не е лесно да бъде разрешена. Дългът вече е бил опростен от царя на длъжника и оттук възниква въпросът: utrum peccata semel dimissa redeant (веднъж опростени грехове, не се ли вменяват отново)? На това се отговаря, че формата на притчата се определя от нейния духовен смисъл. Този, който се отдалечава от състоянието на благодат, влиза в състоянието на осъждане.

Мат. 18:35.  Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му.

Безсмъртната по простота, дълбочина, яркост и нагледност притча завършва със също толкова безсмъртно по своето достойнство практическо приложение в една по-висша сфера - за отношенията между Бога и човека.

Превод: З. Каравълчева,

В. Дора

(Следва)

Източник: Толковая Библия, или Комментарии на все книги Св. Писания Ветхого и Нового Завета : в 7 т. / под ред. А. П. Лопухина. - Четвърто издание, Москва: Дар, 2009.

 

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/du3aw 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики