Животът на отец Ипомоний се беше променил. Откакто преди година за него писаха във вестниците поради едно недоразумение в архивите на ЕСГРАОН (тук), оставило го с години без самоличност, той се бе превърнал в местна знаменитост. Неговите съграждани, сред които бе живял близо половин век, сякаш едва тогава забелязаха каква интересна и ценна личност служи в градчето им. Канеха го на всички церемонии по „първа копка”, „рязане на лента” и „освещаване”, които местният градоначалник, а понякога и високопоставени гости от столицата, провеждаха. Имаше снимки освен разбира се с кмета и с Областния управител, още с премиера и с цялото правителство, че и с президента! Е, на нея се беше намърдал и секретаря на общината, то той къде ли не се вре, та от о. Ипомоний се виждаше само половината лице и стърчащата калимявка, но това не пречеше на тази авторитетна фотография да заеме, наред с останалите, своето подобаващо място на стената в притвора на храма, точно срещу леля Данче, свещопродавачката, която не можеше да им се нарадва. Да не си помислите обаче, че това беше някаква прищявка на о. Ипомоний, съблазнен от прелест или от суетата на мира сего! Да не бъде! Но политиката на митрополията беше такава. Владиката искаше църковнослужителите да показват, че заемат важно място в обществото, че се ползват с авторитет и доверие от страна на управниците и така гласът на Църквата да тежи още повече. Няма как, послушанието си е послушание и о. Ипомоний бе поел със смирение кръста си да бъде местна знаменитост.
Следвайки същото послушание, всяка седмица пишеше неделната проповед в местния вестник и водеше рубриката за духовна просвета в кабелната телевизия, в Деня на будителите и на празника на равноапостолните славянобългарски просветители св. св. Кирил и Методий държеше реч пред учениците в местната гимназия, а на края на годината връчваше дипломите на абитуриентите. Два пъти вече го бяха включвали и в църковната делегация, определена да посрещне и пренесе Благодатния огън от светите земи, но винаги нещо се случваше и друг заминаваше на негово място. Но това ни най-малко не го огорчаваше, защото се чувстваше недостоен да му бъде отредена подобна почит.
Истината да си кажем, хората го обичаха. Да бъдат извършени без него венчавка или кръщене, бе немислимо. Всъщност постепенно отецът бе станал толкова популярен, че когато наближаваха избори, кметът го заклеваше да не излиза в отпуска, да не напуска града и да не се разболява, защото се знаеше, че няма ли го о. Ипомоний до него на публични събития, по-добре изобщо да не се кандидатира за нов мандат, ами да иде да пасе овцете (фигуративно казано разбира се, защото кметът беше без висше образование, а от години в цялата област нямаше овчар среднист). Какво ще кажат хората – че кметът е изпаднал в немилост, кой знае в какво се е забъркал и какви ги е вършил, та дори благият и смирен о. Ипомоний е отказал да се появи редом с него! Ти остави кметът, но и премиерът вече не стъпваше в града, без да е ясно, че първом отецът ще го посрещне, ще го благослови и ще му поднесе св. Кръст за целувание. А той ще го прегърне братски, ще изчака фотографите да си свършат работата и ще разменят няколко думи за Началника. До такава степен се бяха стресирали общинските служители, че в списъка със сценария за събитието с дебел шрифт подчертаваха о. Ипомоний, да не вземат да го забравят, че тогава ежемесечните екскурзии до Бюрото по труда не им мърдаха! Даже си имаха шаблони за нужните реквизити: „Вариант 1. Каски, лопати, менче, здравец, питка, сол, девойки в народни носии, о. Ипомоний”. Или пък „Вариант 2. Лента с трибагреника, ножици (за всяко официално лице отделна), менче, здравец, питка, сол, девойки в народни носии, о. Ипомоний” и така нататък… Не си мислете, че поради неуважение името му стоеше накрая. Напротив – всуе бяха всякакви приготовления, ако него го нямаше на събитието.
И така, о. Ипомоний бе местната знаменитост. Едно само му тежеше, че въпреки тази популярност, храмът по време на богослуженията стоеше празен. Е, ако не броим презвитерата му, няколкото баби, леля Данче и бай Михал, клисарят. Много пъти се бе опитал да прикани съгражданите си на св. литургия, но винаги се оказваше, че всеки е страшно ангажиран и няма никакво време за това. „Отец, а бе нали на първа копка бяхме заедно миналия месец, тази седмица зарязвахме лозите, вчера пък рязахме лентата за новия асфалтиран паркинг пред общината, утре сме на водосвет за прокараната вода до Вилната зона, дай ми малко почивка!”, казваше кметът. „Отче, то не е лошо наистина да идват децата, ама тази година им е най-важната, че почват матурите, ще кандидатстват, а пък след училище ходят на английски, балет, футбол, плуване, спортни танци, солфеж, пиано, цигулка, китара, барабани…, то кога да им остане време”, извиняваха се родителите, когато веднъж се беше появил на родителска среща. Какво ли още не слушаше о. Ипомоний. „Отец, аз в неделя спя, че ми е единственият ден, в който мога да стана по обед, ама да знаеш, че винаги си дръпвам от нета проповедта ти, то и на сайта на кабелната я качват де”, „Отец, аз ставам даже в 5 часа сутринта в неделя, ама лошото е, че литургията съвпада с формулата. А тази година конкуренцията е страшна! Не мога да си позволя да пропусна състезание, защото се къса нишката за целия сезон. Ферари са извадили един двигател, обаче Макларън им дишат във врата!”, „Как да не идвам, бе, отец? На Коледа бях ли, бях! На Великден дойдохме ли цялото семейство, дойдохме! И яйца донесохме. Горния етаж на къщата като построихме, викахме ли те за водосвет, викахме те! Дъщерята като я приеха студентка в София, правих ли курбан за целия квартал, правих! Недей така да забравяш, млад човек си, я влезни да пием по едно вино, че да ме благославяш”…
Съгражданите на о. Ипомоний живееха с убеждението, че водят един добродетелен и благочестив живот. Че можеше ли да е иначе, нали отецът всеки ден беше сред тях. Благото му лице приветливо ги гледаше и от страниците на сутрешния вестник, и от първите новини на вечерната емисия по кабелната телевизия. Затова не разбираха защо от ден на ден отецът става все по-тъжен и вглъбен. Отдаваха го на преумора, то едно ли му е на главата. А отецът се молеше и не губеше надежда. Нали дълги години самият той бе изгубен за държавата и се намери. Тогава колко повече надежда имаше загубените му събратя, тези заблудени овце, да намерят пътя към храма. Само търпение бе нужно. А о. Ипомоний разполагаше с търпение. С всичкото търпение на този грешен свят…
