Мобилно меню

4.9253731343284 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (67 Votes)
1_10.jpgМоже би ще прозвучи нетрадиционно, дори объркано, но точно това смятам за поста – това е време, в което ти става по-леко. Преди две години започнах една „Хроника на един Рождественски пост“, започваше като есе, после имах намерение да я завърша като литературна творба, още не съм се отказал от плановете си. Та тогава наблягах на другата страна на поста – на стоенето на пост, на военната терминология. Че сме войници, войници сме. Но няма никакво противоречие да кажа, че постът е време, в което благодарение на внимателността психиката, тоест душата, и тялото олекват и се успокояват.

Тялото несъмнено олеква. И се укротява. И се радва на лекотата. Сърцето бие по-спокойно, не го натоварват разните трудни за преработване вещества, сънят става по-дълбок, всички клетки на организма си отпочиват.

Но е по-леко и на душата. В тези дни, когато взорът се обръща навътре по-често, когато преосмисляш и осъзнаваш за пореден път Истината – ти си тук долу, пространството и времето са необятни за малкото ти съзнание, невидимият свят е също толкова наличен колкото и видимият, радваш се на отредените си дни, тъгуваш за изгубените си близки и приятели, не ти остава нищо от суетата, защото те изпълва само надеждата за Божията Милост, защото на нищо друго не може да се надяваш и нищо друго не е сигурно. Тогава ти става леко и просто. Животът, взаимоотношенията, създанията сме безкрайно сложни, ужасно сложни механизми и системи, съставени сме от милиарди малки части, молекули, взаимовръзки и изведнъж забелязваш другата страна на битието – всичко е толкова просто. Родил си се и живееш. Присъстваш в този свят. Няма да е завинаги. В миговете на пост оставате ти, човекът и Той, победилият най-страшното във вселената.

Може би на монасите им е по-леко или по-правилно е да се каже те имат други видове трудности пред себе си. Аз разсъждавам само от гледната си точка на лутащо се и грешащо творение, на човек, взел причастие за първи път преди десетина години и от тогава падал и ставал и пак продължавал. Не знам при другите как е. Липсва ми обратна връзка по този въпрос, а и не съм сигурен нужно ли е да се обсъжда вярата и пътя по нея с близките и приятелите. С някои обсъждам. Напълно достатъчно. Но и те са като мен. Тук-таме познавам по някой по-целеустремен и твърд човек. Това и онова ми пречи и аз да се превърна в такъв. Оправданията са безкрайно много, личният път си е личен, най-важната борба е тази вътре, както се пее и в една песен на „Металика“ от 1990 г.

Може ли да бъдеш християнин и да си оставаш все толкова слаб, че отново и отново да изпадаш и да се губиш? Може – защото си кръстен и защото си задаваш този въпрос. Може ли да бъдеш християнин и да не ходиш на служба всяка неделя, да не ходиш на служба цяла година? Може. Знам, казвали са ми, че който не посещава няколко поредни недели църквата, се самоотлъчва. В биографичния филм за писателя Варлам Шаламов, пострадал от комунистите, изкарал по лагерите 14 години от живота си, има една сцена, в която бащата на Шаламов, свещеник, след службата слушаше изповедите на своите миряни, един възрастен човек му каза „Отче, не съм идвал отдавна на църква“, „Това не е грях“, отвърна му свещеникът. Да ме оборят богословите ако греша, но и аз не смятам това за грях. Искам да кажа, нужна ни е повече снизходителност и по-малко „фундаментализъм“.

Никак не е лесно да си християнин. Дори предполагам, че за човешката воля няма по-трудно изпитание от това. А как да накараш някого да иска да му е трудно? Няма как. Сам трябва да си поиска да му е трудно. Това не е вид мазохизъм, това е осмисляне на първите човешки въпроси – кой съм, защо съм, накъде съм тръгнал, защо трябва да умра и да не остане нищо от мен... Задаващият си въпроси ще търси отговори. Уж сме устроени еднакво, с еднакви анатомии, а се получава така, че все повече избягваме да си задаваме първите въпроси. Трудността да си християнин за мен е доказателство за правилността на християнския път. Всичко останало е ужасно скучно. И аз го питам своя познат хей така да се изпробва, да тества себе си, да се подложи на изпит – може ли да си наложи на тялото да не живее като всеки ден? Ако ще на една малка диета да се подложи. Но той не разбира защо да го прави. Не си е интересен сам на себе си. Не може да си създаде сам това вълнуващо предизвикателство. А изгубиш ли интереса към себе си, просто зомбясваш и някой друг те управлява.

По време на поста онези бесните още повече освирепяват. Но и ти си добре защитен, така че не им обръщай внимание. Съсредоточи се върху своята лекота.

Да отидеш на църква, да отидеш при другите, да се смесиш с хората е втората стъпка. Първата е да потърсиш Бога вътре у тебе. Ти си си ти. Запуши си ушите, очите, устата и потъни вътре в себе си. Там има интригуващи неща. Там са остатъците от онова време, което сигурно си забравил. Но преди да попаднеш там, първо трябва да изтриеш файловете с глупостите, да махнеш натрупванията, да изринеш вътрешните си обори, да преодолееш маските си. И тогава ще видиш всичко ясно – онзи вътре в теб, който си самият ти, си задава въпросите. И когато каже молитва, онзи вътре, който си самият ти, усеща отговора на молитвата си. Светият Дух е дъхът ти, детските ти очи и докато си жив, Той все още живее в онази най-вътрешната ти стаичка и нищо не е загубено.

И нищо не е загубено.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/83d 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата