Неделя месопустна – в предверието на поста

И така, днес сме призовани да осъзнаем три неща. Първо, че наш Съдия ще бъде Иисус Христос, като Бог. Спасител е Христос, но и Съдия. Ако първия път дойде смирен на земята, „за да спаси света“, сега ще дойде „в славата Си“, за да съди света. Този, Който стана за нас „клетва“ на Кръста, има правото да ни съди, ако допуснем Неговата жертва да остане у нас и в обществото ни недействена.

Второ, Христос ще съди не само християните, нито само езичниците, както вярват евреите за Божия съд. Ще съди всички хора – християни и нехристияни, вярващи и невярващи.

И трето, основата на съда, неговият критерий, ще бъде любовта, т. е. нашето отношение спрямо ближните ни хора. Световен е съдът, световен, католичен, е и критерият. Световният закон за човечеството, на който сме подчинени всички – християни и нехристияни. И които са познали Христа, и които не са успели да Го познаят, и затова са останали далеч от Евангелието Му. Този закон не оставя място за оправдания и извинения. Гладът, жаждата, голотата, болестта, затворите викат, не могат да останат неми, така че никой няма да има правото да каже, че не ги е забелязал... Не може да ги пренебрегне човек, без преди това да е престанал да изпитва съчувствие към човека, ако не е станал изцяло „безполезен“, ако не е унищожил Божия образ в себе си.

Разтърсващото величие и ужас на часа на Съда описват с прекрасни цветове химните на деня. „О, какъв час ще бъде тогава! Когато… се събарят троновете и книгите са отварят, и делата се изследват и тайните на мрака се откриват!“. Страшна е и простата мисъл за часа на съда, защото не само напомня нашата неготовност да застанем пред престола на страшния Съдия, но и защото се открива трагичността на живота ни, който разпиляваме в суетни дела, които не издържат в светлината на вечността. Пред нашия Съдия няма да се оправдаем с нещата, които светът смята за важни и големи: знания, позиции, титли, длъжности, богатство, слава. Всички те са способни даже да доведат до нашето осъждане.

Ще бъдем съдени според реалното приложение на своята любов, т. е. не като отделни хора, а като членове на човешкото общество. Бог не създаде индивиди – автономни и независими. Той ни създаде, за да станем личности в общество на личности. И най-големите добродетели, ако останат просто индивидуални, са като чекове без покритие пред Великия Съдия. Защото не са намерили своето осъществяване в човешкото общество. Не са били остойностени в служения, в дякония. Например, знанието е Божия благословия, но когато служи за благото на ближния, за служение на човека до нас. Същото се отнася и за въздържанието и благочестието, за поста и цялата ни аскеза. Ако те се вършат за лично оправдание, а не заради служението на братята ни, на ближния ни, гласът на Бога ни изобличава: „Милост искам, а не жертва!“. Любов искам, а не религиозност, която се стреми към себизтъкване и самодостатъчност. Която гледа на формалното като на същност на благочестието…

Светът е свикнал да купува всичко, дори и съвестта. Но в областта на вярата този закон не важи. Личното благочестие не може да осигури място в царството на Бога, ако не стане първо църковно, общностно, т. е. ако не е съпроводено с дела на любовта. Християнството е преди всичко общност, а не само „съкровищница“. Към съкровищницата християнинът прибягва за свое духовно обогатяване. Но никога неговият духовен живот не се ограничава в тесните рамки на индивидуалността му. Ако духовността ни е правилна, тя ще доведе до безкористна любов. Нека го чуем веднъж завинаги: аргументът на безхарактерните християни, на безотговорността и на „λάθε βιώσας“ („живей скрито“) няма никаква сила: „Гледайте душата си“ не означава нищо повече от страхливост и пораженчество, ако не е съчетано с „бори се да създадеш своята християнска общност“. В противен случай сме по погрешка между християните. Мястото ни е някъде в Далечния Изток, при смъртта на нирвана.

Чувствам обаче необходимост да включа на това място едно недоумение. Ако ще бъдем съдени въз основа на дейната си любов, тогава къде отива вярата? Какво значение има вековната борба за вярата и чистотата на догматите? Ако няма вечни измерения, тогава защо трябва да я има?

В часа на съда вярата – и като преданост, и като учение – не бива изключена, както вярват мнозина. Тя се предполага. Наш съдия е Христос. Спасява ни или ни осъжда отношението ни спрямо Него. Защото Той уточнява, че към Неговата Личност се отнася всяко наше действие към нашия ближен – и доброто, и лошото. Нравствено неутрални действия няма. Ако подчертава като критерий любовта, това не означава, че изключва вярата. Иска да предотврати именно осъждането на нашата вяра като сбор от теоретични истини, без отзвук и приложение в живота ни. Както безбожникът-агитатор и съзнателният отрицател на вярата превръща безбожието и неверието си в противобожии дела, така и вярващият трябва да направи вярата си движеща сила в живота си. Защото „вярата без дела“ (Иак. 2:20) на любовта е мъртва. Следователно Бог не изключва вярата, след като тя е предпоставката за нашия правилен живот и спасение. Но прави нещо повече. Не само „невярващият“ в Христос не се спасява, но и неправилно вярващият. Бог не е само любов. Той е и истина, и то Самоистина. Който предава истината, предава и любовта. Любовта на Христос „се радва на истината“ (1 Кор. 13:6), т. е. живее и расте заедно с истината, не може да съществува без нея. Ето къде придобива стойност борбата за чистотата на догматите. Защото е борба за любовта, защото е най-голямото църковно служение. Това е борба преди всичко общностна, защото става заради Божия народ, за да остане той незасегнат от лъжата, която е истинско самоубийство.

Братя мои!

Когато Христос ни разказва притчата за Съда, Неговите думи могат да се разбират не само като отнасящи се към съвременниците Му, но и към тези, които са живеели преди Него. Които не са познали Христос, могат да имат причина да бъдат съдени само заради любовта си, въпреки че любов без вяра в Бога не е възможно да има. Който искрено живее любовта, „приема“ Бога, дори и да не знае за Него. Безбожникът може да има само повърхностна любов. И само там, където има кръщение и „Свети Дух“, е възможно да същестувва „съвършената любов“, християнската любов.

Мисля обаче, че въпросът трябва да се постави по друг начин. Когато днес слушаме тази притча, две хиляди години след въплъщението на Божия Син, как е възможно да разделяме правилната вяра от своята любов? Евангелието говори ясно: „който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий“ (Иоан 3:18). Ще рече, че след въплъщението съдът е следствие от отношението на всеки човек към Христос. Критерият остава любовта. Любов, която предполага вяра в Христос. Защото само тя е истинската. Само тя оправдава и спасява…

Превод: Златина Иванова