По повод 80-годишнината на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф предлагаме откъс от неговата книга "Вярвам, затова и говоря", която той издаде в началото на тази година.
Началото, разбира се, положих като студент в Духовната академия, където светоклиментовата вечер се е загнездила здраво в паметта ми със сърдечната атмосфера и задушевната културно-просветна програма на талантливите студенти-богослови.
Веднага в съзнанието ми изпъкна и иконата на чудния ни патрон св. Климент Охридски. Не зная защо, но тази икона, творение на г-н Антон Митов (1905 г.)[1], която е в деканата на Богословския факултет, толкова ми допада и предизвиква такива преживявания у мене, че нямам търпение да ги споделя с вас, досточтими читатели.
Дано да сте имали възможност да стоите, макар и малко, пред тази „жива“ икона, на която св. Климент в архиерейски одежди стои на царските двери в храма с лице към богомолците и чете св. Евангелие, разтворено в ръцете му. Тук именно се състоя моето съдбовно преживяване и размисъл. Питал съм много приятели професори, преподаватели и студенти на кое място е отворил и кое евангелско повествование чете св. Климент в момента? Вдигнатите рамене ме окуражиха сам да си дам отговор. В дълбок молитвен размисъл попитах лично св. Климент да ми помогне и веднага ме осени мисълта, че светителят е отворил Евангелието на св. апостол и евангелист Йоан Богослов и то точно на 21-ва глава. Точно там, където аз разбрах разговора между св. апостол Петър и възкръсналия Господ в следния вид: питам: „Господи, а тоя какво чете в момента?“ И Господ ми отговаря: „Ако искам св. Климент да пребъде и след смъртта си, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире Ми“ (Йоан 21:22).
„Ти върви подире Ми!“. Според мене в оня ден и час тези думи означаваха: „Недей да задаваш въпроси, на които сам ще си отговориш по време на студентските си години, но върши възложеното ти от Мене дело – „върви подире Ми!“. Ти ще работиш с Мене, както св. Климент е правил, и това ще ти бъде от полза за бъдещия живот. И то в такава мярка, както на Господ е угодно“.
Под благослова на св. Климент аз си дадох обещание да вървя след Господ и съгласно волята Му да върша Неговото дело, което ми предстои.
Гледайки образа на св. Климент, аз забелязах светлината на ореола му и удовлетворението му, че голямо или малко, делото му е успяло, защото е било Христово дело в света. И каква беше поуката за мене? Че по някакъв начин и аз нося в себе си отговорността Христовото дело да бъде успешно.
Призивът на Господ: „Тебе що ти е? Ти върви подире Ми!“, до днес сякаш ми казва: „бъди верен, носи кръста си, прави всичко, което можеш, за да създадеш в себе си и другите новия порядък, донесен от Мене, който се нарича царство Божие“.
Благодаря на св. Климент за благословението му да бъда в такъв размисъл още като студент при неговата света икона!
Това е началото на моята гордост: станах монах и завърших като йеродякон висшата ни богословска школа, и веднага бях назначен за дякон на Ловчанския митрополит Максим (впоследствие Български патриарх – вечна му памет!). Под неговото ръководство бях протосингел на Ловчанска митрополия, а след като той стана Български патриарх, бях и протосингел на Софийска митрополия.
Никога не забравих обаче дълбокия размисъл и споделения обет, даден пред св. Климент и иконата му.
Разбира се, и св. Климент не ме забрави. През декември 1980 г., по случай 1140-годишнината от рождението му, аз бях ръкоположен за епископ с неговата титла в Българската православна църква – „Величката“. Наскоро след това мимо желанието ми бях изпратен в Америка като управляващ епископ на Акронска епархия. Запознавайки се с историята на БПЦ в САЩ, Канада и Австралия, с радостно сърце узнах, че Величката титла на св. Климент беше вече известна и на децата в епархията, тъй като Величкият епископ Андрей е изпълнявал великолепно мисионерската си работа да търси, намира и организира българските и македоно-българските църкви зад океана.
Като негов наследник по катедра дори до ден днешен и аз се старая да подражавам на първия епископ не само на епархията ни, но и на Първия епископ на българския език, „предал на българите всичко, което се отнася до Църквата, с което се прославя паметта на Бога и на светиите, чрез което се трогват душите“[2] .
Всички наши енориаши не само в най-голямата ни църковна община в епархията „Св. Климент Охридски“ в Диърборн, щата Мичиган, в САЩ, но и в цяла Америка, Канада и Австралия, особено в трите ни катедрали „Св. Кирил и Методий“ в Ню Йорк, Торонто и Мелбърн, знаят за усилния труд и укрепяващата го Божия благодат, благодарение на които св. Климент „не бил празнодумец, нито празноделец, а ратник бил на дейната и жива любов, която дава, а не взема“ (Ст. Станчев).
В какво ли не може да бъде за пример и на всеки един от нас зад граница св. Климент? В македоно-българските ни църковни общини енориашите ни се удивляват и се радват, че св. Климент е толкова изряден по живот и дела, та се чудят в какво точно да го следват! Чуйте сега за една интересна бележка в едно от неговите жития: „Той (Златниот св. Климент) си поставил за образец на своя живот великия Методий и се грижел и молел да не се измами, когато му подражава. И поставяйки за основа на собственото си поведение неговия живот и дела като някаква картина от опитен в изкуството живописец, той усърдно се стараел да нарисува себе си според него. Защото както никой друг той знаел живота му, тъй като от младежки и юношески години го придружавал и видял с очите си всичките дела на своя учител” (Ал. Милев).
А тези като мене, които като учащи се сме гледали любимата икона на св. Климент и сме учили за неговия живот и дела, стараем ли се да нарисуваме себе си според него, като му подражаваме? „Съдете с праведен съд“ (Йоан 7:24), препоръчва Иисус Христос. Или някой ще каже: след 45 години на индиферентност, отрицание и отхвърляне на активна църковна дейност, на официално-призната вече погрешна дългогодишна злоупотреба с душата, земята, въздуха и водата на България, как да подражаваме на св. Климент, как да излезем от трудностите и да спасим Родината от всякакви беди?
А на св. Климент да не му е било леко при наличието на толкова пречки: византийското духовенство явно се е отнасяло отрицателно към него; княз Владимир е бил против християнството и славянската писменост; народът ни е бил груб и неук. И въпреки това той ръкоположил родно духовенство, обучил 3500 ученици, създал по-съвършена азбука, оставил ни писмени завети за какво ли не.
Явно св. Климент е бил не само прозорлив, но безстрашен и със силна вяра. В неговите трудове намираме отговори дори на проблеми на нашите бежанци днес по света, сполучливо интерпретирани от президента на Америка Джон Кенеди като въпрос към американеца: „Питай не какво твоята страна може да направи за тебе, а отговори ти какво можеш да направиш за твоята страна“. Св. Климент първо от себе си е дал на България, за да му бъде тя благодарна во веки. И на въпроса как да излезем от нашата национална беда, отговор можем да получим пак в неговото житие: като довършим недовършеното от нашите предци, като засилим божествената проповед, като утвърдим непоколебимо светото Православие, като построим навсякъде църкви и ги напълним с богомолци, като пазим и дадем широк и открит път на Божия закон.
Моите връстници и аз помним лозунга: „Чрез култура към прогрес!“ Св. Климент и днес ни учи: „Чрез просвета към култура!“. Перспективите, които начертава, и енергията, с която действа, показват, че той е имал съзнанието не само на силно вярващ човек, но и на искрен патриот.
Чрез него ние познахме Бога, той роди всички ни чрез Евангелието. Въобще на всички полезни начинания през Първото ни царство е дал архиерейски благослов. И ако имаме „Златен век“ в нашата история, то е защото „Златниот“ св. Климент е живял тогаз!
Той е най-първият, най-изтъкнатият, най-заслужилият измежду всички потрудили се от времето на св. цар Борис и Симеон Велики. Нему висока оценка дава не само родната ни Църква, но дори и ония от университета, които през комунистическо не зачетоха в него апологета, отделиха му факултета и принизиха авторитета му, срамувайки се да го наричат „СВЕТИ”!
За наша обща българска утеха обаче в центъра на столичния ни град Духовната ни академия без „страх пред смъртта през цял живот” (Евр. 2:15) не престана да се назовава с неговото свято име. И – слава на Господ! – като дойде промяната и се видя глупостта, срамът и грешката, св. Климент бързо беше възстановен за патрон на Богословския факултет, където с едно сърце и с една уста в седмичните акатисти тържествено бива повтарян завършекът на всеки икос: „Радвай се, светителю отче наш Клименте, Охридски чудотворче, равноапостолни просветителю на българския народ!“.
Какво можем да кажем ние, разпръснатите по света православни българи, за духовния ни наставник св. Климент, който е благословил с титлата си и първия ни епископ на Северна и Южна Америка и Австралия, Величкия епископ Андрей? За нас той, св. Климент, е радост и живот, стълб и крепило, съдба и бъдеще на БПЦ и нейния народ! Не са нужни доказателства за това дори за нас, емигрантите като него. 14-вековна е вече България! Повече от 1100 години от тях са свързани с Българското Православие, вече 114 от тях съществува православната българска диаспора в Америка, а от 94 години я има и организираната от Св. Синод на БПЦ и регистрирана според американското законодателство Българска източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия. Българщина и Православие – през всичката ни история те са били неразделни. Разлъчиш ли едното, унищожаваш другото. От светоклиментово време досега кой ли не е обръщал поглед към нас? Кой ли не е мечтал да притежава „пъпа“ на гордите Балкани? Никой народ по света не е бил толкова много унищожаван, асимилиран, ислямизиран, потурчван, погърчван, посръбчван, порумънчван и помакедончван като българския. Византия искаше дори да ни погълне, но Византия я няма вече, а България съществува. И това ще бъде съдба на всеки, който се опита да ни унищожи, защото над нас грее звездата на възхода на „Климента свети“. Чрез неговия дух „неразделният ни роден край през цели векове мечтай простор и висоти“ (Ст. Чилингиров). Нещо повече: „Заедно с писаните пергаменти св. Климент ни е завещал и нещо друго, което никой не може да изгори. Това е живото българско слово!“. (Д. Сяров). Точно това живо слово уверява, че от България св. Климент е излязъл, за България е мислел, към България се е запътил, България му е дала успокоение, на България той посветил целия си живот и святост. България ще бъде под неговия покров во веки веков! Затова не само св. цар Борис-Покръстител, но и ние в диаспората благодарим на Бога днес, че ни е изпратил такъв служител като благодетел на България и ни е подарил за учител и устроител на вярата не случайно лице, а изповедник и мъченик.
Такова е упованието в епархията ни днес: по молитвите на св. Климент Бог и занапред да ни милва да даваме по нещо на света, а Св. Дух да се всели в нас, та да запазим хубавата българска вяра, род, име и език. И България ведно със старославната ни Патриаршия да пребъде во веки на света!
Колко хубаво е, че Богословският факултет на Софийския университет ведно с учащите и учащите се не само е имал грижата да издаде този богат по съдържание сборник, но има благонамерението да се развива правилно и да постига своите цели, т.е. да разкрива истините на правата ни вяра, да проповядва безсмъртния и вечно млад Иисус, да се грижи за спасението на човешките души.
Като възпитаник на нашата Алма матер, духовно чедо на св. Климент и човек на света аз бих искал да знам как православното изпълнение на Богословския факултет ще стори всичко това? Как ще богословства? И веднага желая да взема отношение – по примера на св. Климент. Не чрез теоретико-философски, диалектико-материалистически, икуменическо-марксистки трудове, а чрез запознаване с делото на библейски лица и православни светци, чрез тълкуване на съдържанието и смисъла на православните празници. Това е новата патристика, при която, както каза през 1969 г. Вселенският патриарх Атинагор, посетил Духовната академия: „преподавателското тяло и студентите трябва да имат предвид съвременния човек, който е и човек на бъдещето, за когото Христос умря и заради когото съществуват св. Църква и богословието, а не чистата наука и теория“.
От моя личен опит и убеждение смятам, че от Богословския факултет трябва да излизат силни, смели, борбени отличници с благочестив дух, готови да служат не само на светата Църква, но и на нейния народ дори до кръв. Да не се изоставят православните българи да се губят в доскорошната идейна вавилония, която продължава под друга форма и днес. „Не се чудете на това“ (Йоан 5:28), предупреждава Спасителят. Божието домостроителство го изисква, защото зад всяко преобразование в света стои план на Божия промисъл. Такъв план има и за богословието. И богословстването нека бъде в светоклиментовски дух, не просто слово за Бога, а Божието слово да се разпространява в православен дух.
Като бивш Велички епископ, с каквато титла заминах в 1982 г. за Америка, много исках като св. Климент да се завърна в България след четиригодишната ми командировка. Защото и днес съм в изкушение и в състояние на вътрешна борба. Епархията ми се уголемява по броя на църковните общини и енориашите, а аз съм в постоянна колизия. Най-много ме измъчват реакциите на нашите емигранти. През комунистическо те открито се подиграваха: „Дядо владика, не можем да те разберем. Ние бягаме от България, а вие, поповете, търчите след нас и искате да обичаме България и да пазим всичко българско и родно!“. Да речем, тогава те бягаха от Родината, за да избегнат затвора или да запазят главата си на раменете. Ами сега, когато и диктаторите, и техните синове дойдоха при мене в диаспора? Нали в химна пеем: „Мила Родино, ти си земен рай!“. Защо бягаме от рая? Майката Българска православна църква и Богословският факултет обясняват ли това недоразумение на българския народ? Какво да правя, като мнозина бягат и днес зад Океана? Мисля, че по молитвите на св. Климент и на светите Седмочисленици можем в България да проповядваме със сила при свобода и истина и да доведем докрай единството в Христос на целокупния български народ, та още по-явно да се свети Божието име, да дойде Неговото царство, да бъде Неговата воля, по земята ни отново да изобилства всякаква чиста храна, да престане бягството от свидния ни роден край и всички, които сме в диаспора, да се приберем с радост у дома.
Вярвате ли, че св. Климент като българско чудо може да ни помогне в това? Вярно, в църквата ни „Св. Климент Охридски“ в Диърборн, щата Мичиган, която е на 90 години, имаме за пример св. Климент и във вяра, в родолюбие и човеколюбие, и в даровете на Св. Дух. Знаем го, тачим го, търсим го и го величаем, подражаваме му в учение, живот и дела, той е наша гордост и благословение, той е и наш помощник в беда и ни се откликва във всичко да сме добре. Дори, в интерес на истината, почти не се молим за връщане в родния ни дом, тъй като четвъртото поколение вече смята Америка, Канада и Австралия за своя макар и втора родина и роден дом!
В този дух особено ние, родените в България и живеещи вече в диаспора, се стремим да преодоляваме вътрешната си колизия и се молим на св. Климент, който много добре ни разбира и откликва на молитвите ни, дава ни благодатна сила. От нея при духовна съсредоточеност се зачева и ражда сила, която посяваме и тя покълва дори по утъпканите и омърсени, и дори окървавени пътища на живота на земята (Патриарх Кирил).
По примера на св. Климент в служението си се стараем да имаме вярно чувство за заобикалящия ни свят, за духовната зрялост и възможностите на нашите епархиоти. Най-вече ние, клириците, не се заблуждаваме, че след една проповед, изповед или разяснителна беседа за православната ни вяра хората ще се откажат от своите лоши навици. Затова, подражавайки на св. Климент, на наши свещенически събирания като епархийски архиерей изисквам „идейните юзди“ да се държат здраво. И, слава Богу, по молитвите на св. Климент, нашите пастирски призиви да бъдат преодолени вредните чувства и навици имат успех.
Като св. Климент и ние не се уморяваме да убеждаваме да оставим злото, за да си осигурим път към вечното спасение – към рая. Подражаваме на св. Климент и в препоръката му всеки един от нашите енориаши да се погрижи за своето душевно спасение.
Като подражатели на св. Климент в задграничната ни епархия не само съчетаваме религиозно-нравоучителното и обществено-политическото в служението и живота си, но се стараем да имаме позиция и по важните въпроси, които засягат нашата съвременност.
Полагаме усилия към духовно и нравствено извисяване и умение да се противопоставяме на чуждите за нас влияния в епархията ни. Според светото Православие щастието се състои в това да служим на другите, а по този начин и на себе си. Но това е далечна и трудноразбираема позиция дори за нашата диаспора, тъй като повечето хора са напуснали България в търсене на по-добър материален живот. В този смисъл апелите ни, макар да са подобни на св. Климентовите за душевно усъвършенстване и духовна просвета, са само пожелания. И ако той за седем години обучава 3500 ученици, аз за 37 съм обучил само 7.
Заслужава да обърнем внимание и на родолюбивото чувство на св. Климент, на което също подражаваме и го ценим, защото знаем, че той го е засвидетелствал и с дела.
На 15 септември 1978 г. председателят на църковната община „Св. Климент Охридски” в Диърборн, щата Мичиган, г-н Уолтър Д. Икес поднесъл подарък на Негово Светейшество Българския патриарх Максим, който бил на патриаршеско посещение в САЩ и Канада, и казал: „Ваше Светейшество, от името на всички членове на църквата „Св. Климент” поднасям Ви дар в памет на този случай и като символ на нашата благодарност и обич. Благодарността се отнася към майката Църква като висока оценка за грижите и за верското ръководство на нашите македоно-български предци, които дойдоха в тази страна при смяната на века и които се нуждаеха от православно духовно ръководство. През изминалите 71 години Вие и Св. Синод обезпечихте това православно духовно ръководство чрез ваши свещеници, епископи и дори с Вашето присъствие днес тук. Духовните ръководители помогнаха на предците ни и на семействата им да удовлетворят духовните си нужди, помогнаха ни да носим името на св. Климент Охридски, дори да изградим тази нова църква през 1964 г., когато македоно-българската община на главния град Детройт израсна по брой и по дух. Надявам се, че богато изявихме пред Вас този истински православен дух в настоящите празнични дни. Поднасяме Ви този дар с любов, уважение и като символ на благодарността ни“[3].
Важна за нас зад граница е убедеността ни, че св. Климент е българин по произход, български писател и неговото дело е положителен фактор в българското духовно и културно развитие. Повече от 11 столетия св. Климент е тачен като народен светец и закрилник на целия български народ. През годините на Възраждането името му става знаме в борбата против турци и гърци, жадни да денационализират българското население не само в югозападните краища на нашето отечество. Значението на св. Климент за българските македонци е добре разбирано и от Охридските архиепископи Теофилакт и Димитрий Хоматиан, които са написали на св. Климент вдъхновени жития. В тях дори те се прекланят пред св. Климент и сами се причисляват към неговото българско паство, като дори наричат себе си българи.
Делото на св. Климент е важна част от Божия план за съществуването на БПЦ и нейния народ в градежа на Божието домостроителство на земята. Свидетели сме, че по неговите свети молитви то продължава да бъде живо и актуално и днес. Ние, духовните му чеда извън Родината, и днес усещаме силата на словото му, което насажда и у нас чувство на самостоятелност и стремеж към развитие редом с най-напредналите народи в наше време, сред които живеем.
Общият характер на светоклиментовия начин на работа днес се изразява преди всичко в надеждата за разпространение на православното вероучение в съзнанието на сънародниците ни в САЩ, Канада и Австралия. Наистина, делото ни въобще не е огромно, но нали всяко начало започва с малко! Важното е, че като св. Климент ние работим денонощно, вдъхновено и самоотвержено.
Гордея се, че съм носил титлата на св. Климент и съм бил Велички епископ. Защото св. Климент е първият български епископ, който е получил тази титла в Българската църква, бидейки пръв епископ на българския език. А знаем, че БПЦ е древна и света Църква, според българската църковна история, на пето място в диптисите на най-древните патриаршии с голям опит и множество светци, които постоянно се молят на Бога за нас. Имаме светите Седмочисленици, които я благославят до ден днешен повече от 11 века и са нейни небесни ангели. БПЦ запази нашата самостойност и националност. 500 години сме били без правителство и държава. Св. Църква на св. Климент е била всичко. Тя е съхранила вярата, книжовността, традициите, обичаите, езика, името българско. Запазвайки вярата, е запазила и българската чест. Защото БПЦ е и моя духовна майка, която ме откърми, възпита, възприе да бъда неин семинарист, студент, професорски стипендиант, монах, йеродякон, йеромонах, игумен, архимандрит, епископ, митрополит и то с доверие да служа като такъв на духовните й чеда в диаспора в САЩ, Канада и Австралия.
Гордея се със св. Климент, защото според сведенията на Теофилакт Охридски в своя живот от детинство той си е поставил за образец великия св. Методий Славянобългарски[4], когото е познавал добре, бидейки около него най-малко 22 години.
Бидейки свидетел на св. Кириловия завет към неговия брат в смъртния му час: да не се връща в манастира след неговата смърт и да не изоставя тяхното дело, св. Климент – гонен, бит, гладен и премръзнал – пристигнал в България и не отишъл в манастира Полихрон, а превърнал завета на светите Братя в жизнена програма като епископ на Велика.
Гордея се със св. Климент и неговия изключителен морал на духовен исполин, който въпреки че след смъртта на св. Методий бил унижаван от немските войници на княз Светополк, които допирали върховете на мечовете си до гърлото му, докато ръцете му били вързани и той не могъл да се брани. Но до края на живота си той не казал нито една лоша дума против папата и католиците. Защо, мислите?
Подобно на св. Климент заявявам, че и ние днес имаме своите причини да не сме зле настроени срещу Римския епископ и католиците. Защото по онова време още не се е било стигнало до официален разкол между православния Изток и Запада. Освен това св. Климент бил ръкоположен за свещеник в Рим. В Рим той получил името Климент. В Рим неговите учители били почетени с голямо внимание. В Рим св. Климент участвал в славянското богослужение, разрешено от папа Адриан Втори. От Рим после дошла наредба за освобождаването на неговия учител св. Методий от предишното му заточение в Швабия. До края на живота си св. Методий останал Панонски и Моравски архиепископ. В Рим е и гробът на св. Кирил Славянобългарски вече 1150 години.
„Не може човек да приеме нищо, ако му не бъде дадено от небето“ (Йоан 3:27), четем в светата Библия, което означава, че св. Климент е Божи човек.
Интересна прилика с живота на св. Климент откривам в обстоятелството, че и аз като него подадох оставка пред Св. Синод на БПЦ, но тя не беше приета, както и цар Симеон Велики не прие оставката на св. Климент. Моите епархиоти, както духовните чеда на св. Климент, се зарадваха и за мое учудване продължиха да очакват още по-активна работа от мене, независимо от световните изкушения и моята възраст.
Убеден съм, че св. Климент за мене в Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия е от Бога даден сънародник, чието дело повече от 11 столетия до наше време свети с непомръкващ блясък и величие. Св. Климент постигнал всичко това, като, по израза на проф. Емил Георгиев, свирил, пял и творил на една струна, от която обаче успял да извика за хилядолетен живот хармонични многогласни мелодии.
Ето, затова се гордея, че с небесната благословия на св. Климент и аз имах радостта да нося неговата първа епископска титла на Велика, провинция в някогашна Южна България[5].
Книгата "Вярвам, затова и говоря" на митр. Йосиф е достъпна в "Български книжици" и църковните книжарници в София и Пловдив.
Снимки: Стефка Борисова
Архивни снимки: Колекция на Борис Цацов
[1] Иконата е изписана за Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но след 1944 г. поради атеистичните веяния на епохата е дадена на изгонения от СУ Богословски факултет и 40 г. беше пазена в ректората/деканата на Духовната академия, която продължи традицията на БФ. След промените от 1989 г. по молба на ректора на СУ, още преди БФ да бъде възстановен в СУ, иконата беше върната на Ректората, а за ДА/БФ беше направено точно копие.
[2] Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски., С., 1966 г.
[3] Велянов, В. Патриаршеско благословение на Акронска и Нюйоркска епархии. С., 1981, с. 92.
[4] Милев, А. Пос. съч., с. 107.
[5] Пак там, с. 151.
