Мобилно меню

4.9344262295082 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (61 Votes)

xananaiaЕдин неделен ден старецът Паисий, по времето, когато живееше още в килията на честнѝя Кръст, отиде да се черкува в един манастир. След неделната трапеза поиска да вземе със себе си малко сухари, какъвто беше обичаят по онова време – манастирите да дават сухари на минаващите аскети. Пекарят обаче беше отишъл да си почива и докато го извикат старецът Паисий чакал пред пекарната на манастира. Тогава един монах решил да се пошегува с него и му казал:

„Я ми кажи, ако сега се появи пекарят, току-що събуден и кисел, и ти каже „Разкарай се ти и сухарите ти“, какво ще направиш?“.

„Е, какво да направя? – отговорил старецът, повдигайки рамене. – Монахът е като кучето – хвърляш му къшей хляб, клати с признателност опашка. Ритнеш го, подвива опашка и бяга. Нали е куче, така му се полага“.

Друг път един румънски аскет, който носеше на плещите си годините на почти цял век, ни каза: „Монахът е куче. Хвърлиш му камък, бяга. Галиш го – о, о! – и кучето се чувства добре“.

И от други духовни личности сме чували подобни неща. Сетихме се за тези аскети, слушайки днес тази невероятна жена, хананейката (Мат. 15:21-28), да изповядва същото за себе си: „Да, Господи, и аз съм псе, и аз съм куче“.

Най-интересното обаче е не признанието на тази жена, а това как Христос възприема нейната изповед. Христос я приема и похвалва за думите ѝ, и както е естествено след това жената получава изпълнение на молбата си, а именно да се излекува дъщеря ѝ.

Вие сега бихте ли използвали тази дума за себе си? Сиреч, ако някой те нарече куче, ще приемеш ли, че казва истината? А благочестивите жени, които толкова често повтарят, че са грешници и недостойни, ще приемат ли тази дума по отношение на себе си? Все пак, думата „грешник“, която използват толкова редовно, е много по-лоша и тежка от тази.

Не, разбира се. Никой в нашата църковна среда няма да приеме тази дума за себе си, и много правилно ще постъпи. Защото трябва да казваме за себе си само това, което сме, и да изповядваме истината, която виждаме в себе си. Щом не чувстваме нещо, няма нужда да го казваме. Обратното е лицемерие и Христос не го приема.

С други думи, Христос никога не приема изкуствените религиозни състояния, в които не участва сърцето на човека. А от този, когото приема сериозно, изисква да се изразява честно и искрено. Следователно иска да казва само неща, които наистина го изразяват и предават честно състоянието му.

Защо обаче монасите-аскети и светците са изразявали себе си по този начин? Може би го правят от смирение и казват неща, които не вярват? Не, разбира се. Смиреноговоренето е шизофренично състояние, а светците преди всичко са здрави и естествени хора. Следователно друга е причината да говорят така. Каква обаче е тя?

Един отговор на този въпрос ни дава преп. Ефрем Сириец, тази голяма личност на Месопотамия от 4 в. В една от най-красивите и поетични молитви, писани някога в нашата църква, той моли Христос да сдържи Своята благодат: „Намали, Господи, вълните на Твоята благодат, защото свършва тук животът ми“. Сладостта на присъствието на Бога и вълните на благодатта били станали непоносими за човешкото сърце, което не е можело да ги понесе. И светецът е усещал, че животът му свършва, ако Бог не спре реката на благодатта Си. Този светец нарича себе си куче. Защо?

По силата на една много проста и логична асоциация този светец, плуващ в благодатта и светлината на Бога, щом се опомнил, видял нещо в себе си, което описал с тази дума: „Аз съм псе…“. Какво в крайна сметка е видял светецът? И има ли го това нещо при всеки човек?

Нека се опитаме да обясним. Отците на Църквата, и особено аскетите, се занимават много с прародителския грях и неговите последици. Ние можем да обобщим мисълта на отците в две думи: „Прародителският грях означава повреда и душевна болест. Сиреч, щом човекът е изоставил Бога и се е обърнал към себе си, това негово действие е имало като пряка последица развиването на неговия егоизъм. А чрез егоизма му го е поел и дяволът, който го е превърнал в руина: в психично болен и повреден човек.

Тъй като обаче човекът е трябвало да продължи живота и историята си, благият Бог е покрил болната част на сърцето му с дълбок мрак. Как в Египет, по времето на деветата язва, Бог е наказал египтяните с мрак, а в същото време за евреите е изгряло слънце? Така е и с човека, който оттогава вижда само едната част на сърцето си, т. е. само една малка част, а останалото Божият промисъл внимателно покрива с пелена, която е непреодолима за човешкия взор и усилия.

Защо Му е било на Бог да прави това? Защо не е оставил човека да види в пълнота себе си, така че да поправи грешките си? Защото, ако човек види на какъв хал е, както и всичко, което носи в себе си, ще изпадне в униние, ще се отчае, а може дори да се самоубие. Не би могъл никога да понесе това унижение. Затова Божият промисъл крие истината от любов към човека, както и ние крием лекарствата от децата – макар да сме ги купили за тях, макар и да са техни. Лека-полека лекарството поправя детето. Ако го вземе наведнъж, свършено е с него. Така и Божията благодат ден и нощ обикаля човешкото сърце и постоянно се грижи – да му даде просветление и знание, т. е. да се извърши в него, съвсем бавно, тайнството на откриването на човешкото сърце. Подразбира се, че това се случва само при искрените и честни хора.

За тези неща ще говорим пак, тъй като това е основната грижа на монасите и следователно пак ще се сблъскаме с този проблем. Сега обаче е достатъчен един извод: ако човек скочи в онази невидима част на сърцето си, ще изплува на повърхността с извода, че е куче.

Не е проблем, че още не сте стигнали до това събитие и следователно не сте направили този извод за себе си. Неприятното обаче е, че видимата част на сърцето е много малка, а невидимата – много по-голяма. И там вътре, в дълбочината на това сърце, което обаче е недостижимо по човешки, там се крие същността на човешката личност.

Сега разбирате ли защо често иронизираме благочестивите госпожи и добродетелни господа? Защото, без да са станали естествени и прости хора, са се накичили с титлите праведни и благочестиви. А лошото е, че църковната среда е пълна с такива хора. Всички, които ходят на църква, стават духовни хора и благочестиви…

Нас обаче тези неща ни задушават и усещаме голяма самота. Не е ли останал поне един грешник в тази църква, че да си подхождаме с него и да си правим компания? За да разберете по-добре, ще ви дам следния пример. Как виждам духовните и благочестиви хора в Църквата? Като трупове, които плуват във формалин.

Извън шегата обаче, изводът е ясен, но и трагичен. Струва си да посветите живота си на своето вътрешно възстановяване. И когато устроите вътрешния си свят, за която работа често този живот не ни стига – но пък вие може да успеете да го направите много по-бързо от нас – и ви останат няколко излишни дни, тогава се погрижете да придобиете някоя добродетел. Това е пределно ясно. Къде е трагичното? Че обикновено не разбираме това и целият ни живот се обърква. Живот, преминал без вътрешна красота, е сбъркан. Жалко за него.

И така, заключението: искаме да имаме един християн-социалистически или истински Бог? Ако искаме Бог вътре в сърцето си, време е да преместим лагера си. От полето на християн-социализма към истинските идеи за Христос. Днес показахме начина, по който става смяната на лагера.

Ето го Родос, скачай тук!1

Превод: Златина Иванова

* Откъс от Слова на един монах, т. 2 (бел. прев.).

1 Крилата фраза на Езоп за атлета самохвалко, със значение: „Вместо да се хвалиш, покажи го на практика“ (бел. прев.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8qw49 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец