1 Послание до коринтяни 8:8-9:2
Братя, храната не ни приближава към Бога, защото, нито ако ядем, печелим, нито ако не ядем, губим. Пазете се обаче, да не би някак тая ваша свобода стане съблазън за немощните. Защото, ако някой види, че ти, който разбираш, седиш на трапеза в капище, то неговата съвест, като на немощен, не ще ли го насърчи да яде идолски жертви? И при твоето разбиране ще загине немощният брат, за когото е умрял Христос. А като грешите тъй против братята и биете немощната им съвест, вие грешите против Христа. Затова, щом храната съблазнява брата ми, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си. Не съм ли апостол? Не съм ли свободен? Не съм ли видял Иисуса Христа, Господа нашего? Не сте ли вие мое дело в Господа? Ако на други не съм апостол, на вас обаче съм; защото печатът на моето апостолство вие сте в Господа.
Няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си
Св. ап. Павел разглежда задълбочено проблема за идоложертвената храна, който е вълнувал древната християнска община в Коринт. Обръща се към онези, които са повдигали този въпрос, и ги смирява. Те са си мислили, че познават добре проблема, били са от тези, „които мислят, че знаят“.[1] Ап. Павел обаче им казва следното: „Ако някой мисли, че знае нещо, той още нищо не е тъй узнал, както трябва да знае“,[2] т. е. никой не познава нещата така, както трябва, а многохваленото знание по тези въпроси води до превъзнасяне.
Нека се спрем по-подробно върху забележките на ап. Павел. На първо място той казва, че Бог не ни оценява според храната, която ядем: „храната не ни приближава към Бога“.[3] Виждаме как апостолът омаловажава онова, с което мнозина християни в Коринт са се хвалили. Нито ако ядем месото, което идва от езически жертвоприношения и се продава на пазара, нещо печелим – т. е. получаваме нещо повече в духовно отношение, – нито ако не ядем, сме в по-долно положение, т. е. „губим“.[4] Храната е нещо неутрално, тя не е критерий за духовния ни живот.
След това идва темата за скандализирането. Много от онези, които ядат идоложертвено, казват, че не ги интересува откъде идва месото, защото един е Бог и всички блага са Негови. Те обаче трябва да внимават да не съблазнят или скандализират онези, които са по-неустойчиви, т. е. онези, които не ядат, защото мислят, че така се омърсяват.
Такива християни трябва да знаят три неща. Първо, че този, който се скандализира, е брат „в Христа“. Второ, тези хора имат немощна съвест и не бива да ги натоварваме, и трето, че за този наш брат „Христос умря“.[5]. Св. Йоан Златоуст пише: „Най-тежката рана е съблазняването, скандализирането (на хората). Много често това причинява смърт“.[6] Освен това, след като Господ направи всичко, за да спаси човека, не сме ли в състояние да жертваме нещо от своите удоволствия заради брата си? Ще направим всичко, за да не погине душевно той. Страшно е да скандализираш брата си заради малки и незначителни неща.
И накрая апостолът казва, че който съгрешава, върши това не спрямо скандализирания човек, а против всесилния Господ Иисус: „вие грешите против Христа“.[7] Всичко, което се случва на християните, бива прието от Христос. Съблазнените, скандализираните християни са членове на Христовото тяло. Делото на Христос, което Той утвърди със Своята кръв, сега бива разрушено от незначителните удоволствия на някои други християни. Пример са думите, които Той отправя към ап. Павел, докато е гонител на Неговата църква: „Аз съм Иисус, Когото ти гониш“.[8] Павел гонел християните, но Христос казва, че гони Него. Христос е Църквата. В края на краищата можем да кажем, че тези, които вършат своята воля, без да се интересуват от другите, постигат минимален успех, докато вредата, която предизвикват сред съблазнилите се от техните действия, е огромна. Ап. Павел ни дава за пример себе си, затова и пише: „Щом храната съблазнява брата ми, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си“.[9]
Колко внимателни трябва да бъдем в поведението си! Мнозина от нас мислят, че сме надмогнали много неща и така ставаме причина за съблазън на другите, например по въпроса за поста. Не постим и дори намираме оправдания, за да покрием прегрешението си. Резултатът е мнозина да се съблазнят и да се огорчат хората на Църквата. Говорим неща, противни на Евангелието, и така смущаваме хората.
Целта на нашия живот е да се изграждаме един другиго, а не да се скандализираме взаимно с постъпките си. Нерядко в църковните среди сме невнимателни, груби в поведението си, немилосърдни, създаваме впечатлението, че не вярваме в това, което говорим и така караме хората да си задават въпроси. Клирици и миряни трябва да свидетелстваме за Иисус Христос, а не да превръщаме своето безредие и самомнение в правило и за себе си, и за другите. За брата си трябва да правим всичко, за да се спаси. Дано Бог даде да станем такива хора. Амин.
