Предание и система

Помня как през миналия век обсъждахме следното: защо хората могат да се молят заедно, но не умеят да разговарят помежду си? Сега бихме казали: не само не умеят да разговарят, но и на една трапеза не могат да седнат, нито дори да се ръкуват. Неотдавна имаше дискусия в интернет: можем ли да се молим заедно с опричниците[1] (те днес, както и в страховитите времена на Грозни, са все свръхправославни), да пристъпваме към Чашата с онези, които ни пребиват с палки?

Нека признаем ‒ тази болка не е нова. Но тя ни наранява винаги по нов начин, в контекста на времето, което ни е отредено. Църквата е единна, а богословските основания за нейното единство имаме в изобилие ‒ но къде е самото това единство? Символът е един, обрядът е общ, напевите са едни и същи, понякога дори храмът е един и същ ‒ но сърцата на хората не бият в един ритъм, очите гледат в различни посоки. Във висините дишаме общ въздух, в дълбинното сме все още свързани, но самата вяра в хората е разделена.

Отвръщайки поглед от тези разделения, взорът ни попада върху света на „невидимите“ същности, подобни на онези, които възпяваше Хомяков ‒ виждащ в Източната църква, за разлика от Западната, тайнството на свободата. Би било, разбира се, вулгарно и неуместно да припомняме, че някои съпричастници на тази свобода са били по онова време роби на другите. Духовното измерение на човешкото съществуване съвсем не е трябвало да се пресича с всекидневното, житейското; някъде там, в съкровената клетка на нашата душа, в борбата с обидите и страстите, свободата е тържествувала.

На такава борба учи Свещеното Предание. В Църквата живеем в обителта на Светия Дух, пред Господнята Трапеза, и с цялата си вяра и радост изповядваме това. Но съществува и тукашна всекидневна реалност, в която е облечено Преданието. То е като че ли извън времето. Нашите канони, обреди, кондаци, тропари, литургии, самият език ‒ всичко това е създадено преди нас, осветено е преди нас, дадено ни е за векове. Днес лесно можем да пресметнем кой тропар и на кой глас ще пеем на литургията в сряда на еди-коя си дата след седемстотин и четиридесет години. Казвам „ние“, защото в първичния, евангелски смисъл ще останем същите, тъй като в Църквата няма мъртви. Ние сме едно и сме живи заедно с всички наши предшественици и потомци. Едно тяло, едно упование, една молитва ‒ да, но вярващите, срещнали се в общата история, сме твърде различни. Преданието не е външното тяло на вярата, а самата вяра и ти или си вътре, или си вън. То е като море зад нас, пред нас и около нас, което столетие след столетие ни умива с вълните си. Но потапяйки се в тях, молещият се понякога забелязва, че „душата не пее онова, което пее морето“, и с плах глас у него въпроси задава „мислещата тръстика“.

Карл Барт съветваше всеки ден да се чете Библията и съвременните вестници. Днес вестниците са заменени от Фейсбук и за разлика от вестниците, там по-скоро ще срещнеш живи хора. Ще приведа тук едно свидетелство на о. Пьотър Мешчеринов, когото аз (и не само аз) уважавам; то е интересно преди всичко с това, че идва от човек, намиращ се изцяло и вътре в Преданието, и съвсем малко вън от него.

„А аз вече двадесет и девета година подред регентствам през първата седмица на Великия пост в родния Данилов манастир на утринните служби. Утринни са те само по наименование, защото след края на утринната продължават да се четат безкрайно дългите часове, които завършват с вечерна, така че братята към началото на единадесетия час, изслушали песнопението „Свете тихий“ и научили от него, че сме дошли „на захождение солнца“, си пожелават „добра вечер“, а дяконът „изпълнява вечерната молитва Нашу Господеви“.

Днес една такава служба продължи точно пет часа. В края на утринната прозвуча стихира от трети глас, чийто смислов център беше текстът: „Не многоглаголем в молитвах“. По устав тя (стихирата) се повтаряше два пъти, а изпята с канонарха, както подобава в манастир, това назидание прозвуча четири пъти (съвсем за бавно възприемащите, за да усвоят все пак, че не бива да се многословства в молитвите). След това службата продължи, сякаш нищо не се е случило, още три часа и половина.

А вчера на шестия час се чете Пророк Исаия, от Глава 1 (по църковнославянския текст): „Чуйте словото Господне: новомесечия, съботи и празнични събрания не мога да търпя: беззаконие – и празнуване!…“ и т. н. Братята, които все още внимателно слушаха какво се чете по време на службата, се почудиха как такъв екстремизъм е проникнал в православното богослужение и защо това четиво все още не е забранено. А някои особено внимателни богомолци обърнаха внимание на думите, че „каденето е отвратително за Мене“, и предложиха в Софрино[2] да се изработват по поръчка ексклузивни кадилници от злато с платинени камбанки, върху които с вензел да бъде гравирано това изречение с препратка „Ис. 1:13“.

Множеството коментари към този текст бяха белязани от същата иронична усмивка. Техните автори, плувайки в същите молитвени вълни, остават в същото време сякаш малко встрани. Някой ще посъветва как по-разумно да се разпредели службата, но по същество главното послание и на о. Пьотър, и на неговите събеседници е покана към язвителна усмивка, не особено прикрита. Така тъжно се усмихва Божият народ ‒ поне в значителната си част, ‒ който желае да живее с Бога тук и сега, в отреденото му столетие, но чиято душа е вписана в литургическите структури на далечното минало. Тя, тази душа, не знае как да настани своите днешни мисли и чувства в тези словесни палати, прекрасни по свой начин, но отдавна превърнали се в музеи. Музеи със задължително посещение за всички църковни граждани, послушно следващи уредника и шушукащи си зад гърба му, докато не чуят крясък и порицание.

Тези крясъци си имат свой стил и свой речник. При нас е изградена мощна система на защита срещу всякакъв опит за задаване на въпроси по каквато и да е тема. Дори и намек за агресия няма, но защитата е готова и действа напористо. Влезлият в Църквата или приема съкровището на вярата именно в този ред, осветен някога от Светия Дух, или му посочват вратата ‒ или просто го изхвърлят зад портите. А зад гърба си чува: „модернист“, „обновленец“, „икуменист“, накрая „враг на Църквата“ ‒ дай Боже да успее да се измъкне. Обстоятелството, че Духът е в състояние да освети и други форми на богопочитание, не само не им идва наум, но по принцип и не може да им дойде. Диалог тук не се допуска, самото понятие „диалог“ се причислява към вражеските термини. Няма накъде да се върви, нито пък е нужно: „само Ти, Църкво, имаш думи за вечен живот“.

Вечните думи са вложени в език, календар, канони, обусловени от времето ‒ но изглежда, че докоснеш ли ги, временното ще повлече и всичко непоколебимо вечно. И макар от традиционна богословска гледна точка да е допустимо по принцип да се докосваме до всичко, което не се отнася до основните догмати и нравствени постулати, в действителност в нашите умове, сърца и нрави има твърда забрана да се докосваме до каквото и да е. Така например Православната църква съвсем не смята западния обред за еретически, но отблъскването от католичеството се случва преди всичко на равнището на обреда. „Модернистите“ са склонни да вярват, че проблемът е в закостенелия консерватизъм, в неразумната вярност към древното наследие. Но въпросът е по-дълбок ‒ той е в самото наследие, в живота му тук и сега, в неговото, ако щете, конкретно всекидневие.

Ще приведа още едно, доста обширно разсъждение на блогъра И. А. Забежински от Фейсбук, който позволи на мнозина да заговорят свободно. Стилът му е свободен, езикът ‒ без задръжки:

„Руската църква е създала онова, което всеки свещеник, преминал през духовно училище и всички следващи стъпки, нарича Системата. Системата ‒ това винаги е унижение на по-младите от по-старите. Системата ‒ това винаги е доносничество и следене. Системата ‒ това е възможността да се договориш с висшестоящия чрез дарове ‒ за да получиш сан, енория, парцел, служба за сина, опрощаване на греховете, за които архиереят е научил от донос. Системата ‒ това е безчовечна, робска, т. е. безплатна, експлоатация на по-младите от по-старите, така наречените „послушания“. От това не може да се откажеш, т. е. не можеш изведнъж да бъдеш непослушен ‒ ще бъдеш изхвърлен от Системата. Системата ‒ това са обиди и крясъци. Преподавателите ‒ над семинаристите. Предстоятелите ‒ над клира и служителите. Архиереите ‒ над всички. Патриархът ‒ над архиереите. Всички по-стари говорят на „ти“ на всички по-млади. Никой от по-старите не изслушва обясненията на по-младите, зависимите. И не можеш и ти да изкрещиш в отговор. Системата ‒ това е безправието на свещениците и пълната безнаказаност на архиереите. Но продължава да говори за любовта и Христос“.

Тъжната усмивка вече прераства в Гоголевия „горчив смях“. Аз самият мога само да му съчувствам, защото лично не съм се сблъсквал с нищо подобно ‒ в нашата църковна общност всичко е устроено другояче. Но този смях носи послание. То е просто и познато: между Църквата, която виждаме сега пред очите си, и Църквата на Светия Дух, в която царува любовта и се проповядва обòжение, се простира дистанция ‒ да не кажа пропаст. Разбира се, не е само в настоящето. Помни ли някой времето, когато не е имало никаква Система? Ако се върнем към най-старите времена, положението на човека в Църквата е било много по-тежко. И службите са траели по-дълго, и с хората са се отнасяли много по-жестоко.

Не заради тържеството на „горчивия смях“ приведох този дълъг цитат, а за да поставя въпроса ребром: кое е Система и кое е Предание при нас? И какво по същество ги различава? Преданието ‒ откровение на истината и любовта ‒ говори ли за безправието на свещеника, за безчовечните послушания, за крясъци, обиди и прочее? Не, разбира се, не говори… но в някои случаи ‒ как по-точно да се изразя? ‒ ги допуска. Не вижда в тях нищо особено смешно или непоносимо. Преданието настоява за безпрекословното подчинение на клирика на епископа и при нарушаване на този закон наказва веднага. Вгледайте се в свещените канони ‒ те са гръбнакът на църковното устройство; без тях, разбира се, не може ‒ но, задълбочавайки се в тях, не ви ли се струва, че там се говори не толкова за граждани на небесното отечество, колкото за нехайни служители, непрекъснато опитващи се да самоволничат? Или дори за овце, безразборно бутащи се в своята кошара ‒ само крачка встрани и веднага под ножа: „да бъде отлъчен“. И, разбира се, подобно отлъчване едва ли е ставало с нежни, изпълнени с любов думи. Прелистете деянията на съборите на Църквата, вслушайте се как св. отци са обсъждали инакомислещите, еретиците. Преведете думите им на глас ‒ и ще чуете нещо познато.

Разбира се, между Системата и Преданието съществува огромна разлика ‒ във вярата, практиката, намеренията, най-накрая в самия Дух ‒ в единия случай изпълващ Преданието, в другия – сякаш напълно отсъстващ. Да, в Системата ясно се усеща атмосферата на властолюбие и сребролюбие, зловонието на злобата, изпаренията на егоизма… И все пак е налице известна аналогия ‒ поне в човешкото им възприемане. Преданието е ориентирано към поклонника по пътя към Царството небесно, към онзи човек, какъвто той съществува в Божия поглед, в Божия замисъл за него. И изисква сурово отричане от всичко, което в него не отговаря на този замисъл. Системата си има работа с подвластно създание ‒ тя вижда човека в перспективата на принизяването, в оптиката на презрението, като един от безликата тълпа, като онзи, който може да бъде командван, сменяван, лесно заменян с друг. Ако в първия случай човекът е възприеман през призмата на образа и подобието Божие, по което всеки от нас е сътворен и на което никога не е достоен, то във втория случай той е третиран по-скоро като неразумно животно, управлявано от друг скот с камшик.

Човекът може да бъде само каещ се грешник в Преданието и лукав раб в Системата. Преданието, следвайки думите Христови, връща човека към неговото призвание: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“. Тук е коренът на християнския аскетизъм, който не може да бъде изтръгнат от есхатологическия контекст: „Да, дойди Господи Иисусе!“[3] и „няма да дообходите градовете Израилеви, докле Син Човеческий дойде“.[4] Ние не знаем колко скоро ще се случи това, но виждаме, че то се е разтворило в историята, преливайки от едно хилядолетие, от едно поколение в друго. Предизвикателството на времето породи разделение в Божия народ: на „малкото стадо“, живеещо всекидневно в очакване, аскеза и самоотричане, и на „голямото стадо“, потопено в текущия ден, свързано със земния ред, с брака, семейството, работата, войната, свободното време. Но уставът, обредът и идеалът са едни и същи за всички. При това малкото стадо е толкова малко, че на практика е невидимо и в същото време е разпръснато навсякъде. Голямото стадо живее по собствените си правила и закони ‒ като че ли в някакво недомонашество, в недоотричане от себе си ‒ и тайничко съзнава, че живее неправилно, че истинският живот в Христос, колкото и правила да четеш, колкото и служби да посещаваш, е другаде ‒ там, в „малкото стадо“, в отшелничеството, стълпничеството, безмълвието.

Безмълвието, отстранеността, борбата със страстите ‒ са в самото сърце на Свещеното Предание. Но тук, съвсем близо до него, се нагажда, понякога дори го засенчва Системата: безразличие към всичко, което се случва извън пределите на личното ти спасение, почти неизменно съгласуващо се с приемане на най-безчовечната власт; пренебрежителна отстраненост от всяка обществена суета; нескривано презрение към достойнството на личността, пожелала друга свобода, нямаща нищо общо с „тихото житие в пълно благочестие и чистота“. Вече самите думи за достойнство по някакъв начин дразнят православното ухо. Системата лесно ги изхвърля, в името на мълчанието запушва устата на по-младия, в името на отстранеността му налага своята воля, под предлог на „борба със страстите“ тиранизира нечие по-нисше „аз“. Тя, Системата, приемайки себе си за Божия воля, заема мястото на онзи, който изпълнява тази воля.

„Вольни есмы жаловати рабы своя, вольни есмы и казнити“ ‒ помните ли прочутата формула на Иван Грозни в писмото му до Андрей Курбски?[5] Ако развием това в богословие, получаваме следното: Творецът, даряващ човека с живот, като че ли предава дара Си в пълно разпореждане на онзи, който го присвоява за себе си на земята. Като намалим тази власт и пълномощията ѝ стократно ‒ ще получим в описаната по-горе картина владика. „Рабът Божи“ се превръща в холоп[6] на хората, когато човек започне да се разпорежда с правата на Бога; така Преданието плавно ‒ без да забележим това ‒ прелива в Система. Но при това и самите хора се променят: тази тайнствена субстанция на времето, протичаща през тях, извършва своите промени, измива в тях навика да се смятат за крепостни дори и в духовен смисъл, колкото и светоотечески цитати в одобрение на робството да им привеждат. Защото в нас живеят други думи, раждащи се от нашия опит. Изглежда така, сякаш времето спи в Църквата, но в действителност то бди и понякога се събужда. Сега нови тропари и канони в чест на скорошни светци се пишат още по стари образци, на църковнославянски език ‒ но в човека, причастен към езиковата култура, се поражда усещане за неуместна имитация. И един ден той ще го признае открито пред всички. Да, трудно е да се начертае ясна граница между Преданието и Системата, видимото им сливане се защитава от множество привърженици; те, между другото, лесно се познават по раздразнението, с което отстояват това единство.

„Само в историята може да се почувства истинският ритъм на църковността, да се разпознае растежът на Тайнственото Тяло ‒ казва о. Георги Флоровски. ‒ В Църквата историята трябва да бъде за богослова реална перспектива. Да богословстваш в Църквата означава да богословстваш в исторически контекст. Защото църковността е предание…“.

Как да се спори с такава по същество вярна мисъл? Но, вглеждайки се в тези думи и техния контекст, разбираш, че те нямат отношение към никаква „светска“ история, намираща се извън пределите на Богочовешкото Тяло на Църквата. Може да става дума за историята на Светия Дух в Църквата – както би казал о. Думитру Стънилоае или о. Йоан Майендорф: на Духа, благоволил да открива на хората и заедно с тях дълбините на божествения живот. Неговото движение в историята се превръща в наша вяра, но вяра, с която живеем в съвсем друга история ‒ и в нея самите ние сме различни. Граждани сме на два града, които далеч не винаги пребивават в мир помежду си. Но ние винаги търсим този мир, защото за нас е болезнено да приемаме подобно разделение за норма.

Ето защо, живеейки в текущия ден, е толкова примамливо да опиташ да спреш този ден, да го върнеш назад, да го превърнеш в някакъв непреходен образец, да накараш да се вярва в него като в Свещено Предание в непоколебимия църковен смисъл. Оттук произтича сърдитият на целия свят монархизъм, в който лесно се разпознава носталгичната икона на застиналото време. На онзи, който се смята за православен, не бива и през ум да му хрумне да откъсне поглед от тези някога угаснали звезди ‒ иначе е не само либерал, но и иконоборец. Историческият, днешният човек, който е способен да открива нови смисли, нови видове отговорност, други призвания в „политическите“ отношения с Бога, на практика бива пренебрегнат заради човека, живял в свято послушание на Помазаника в отминалите правилни времена.

Съпротивата срещу историята създава своите образи на „антиисторията“ и те господстват в нашата менталност. Вкаменилият се монархизъм се е доближил толкова плътно до нашия Символ на вярата, че вече изглежда така, сякаш почти се е вписал в него. Да не говорим, че принуждавайки ни да живеем в идеален въображаем свят, монархизмът се разбира съвсем не декоративно, не като дан на традицията, а в цялото си безпощадно, безразделно единодържавие на „Удържащия“. Приема се, че някога цялата страна ще се вразуми и ще повярва в този идеал, а засега пребиваваме в очакване на православния самодържец и в агресивна защита на неговия неясен образ.

Вторият след монархизма белег на неприемане на историята са непрестанно изливащите се предсказания за края на света и последните времена. Под вид на пророчества те се превръщат вече в неотменна част от особено „духовното“ православие, достъпно за посветените, които в хаоса на днешния ден прозират отблясъка на непомръкващото царство. Смисълът на тези предсказания е, че в днешното царство на глобализацията вече не може да се живее ‒ то е само една чакалня, в която се спасяваш според силите си, понасяйки скърбите и проклятието на сегашния век. По-нататък времето не може да продължи, защото толкова е затънало в беззаконие и безбожие, че ей сега трябва да приключи с идването на Антихриста, след което ще дойде и Христос. Малкият ми духовен опит не ми дава право да влизам в пререкание със старците, но душата ми, вслушвайки се в техните предсказания, унило мълчи. Никакъв шепот досега не ѝ е нашепнал, че краят на света вече е на прага. Но тя радостно откликва на думите ‒ по-скоро едно предположение, отколкото пророчество ‒ на о. Александър Мен, който казва: „Християнството тепърва започва“.

Третият белег на „антиисторията“ ‒ почитането, почти мистично, на силната, безчовечна власт, която, макар все още немонархическа, е в състояние да спре историята, като бие по главите и извива ръцете. Духовната солидарност с палките неизбежно се излива в омраза към техните жертви. Тук църковната система се слива, почти се сраства с гражданската. Отхвърлянето се излива в идеология, а идеологията живее по своите закони ‒ тя расте, набъбва, понякога прераства в нещо чудовищно. Неосъщественият монархизъм се бетонира ‒ далеч не при всички, разбира се ‒ в „православен сталинизъм“. Това е такава твърдина, о която се разбиват всякакви факти и цифри за всички измъчвани и убити. Това е сферата на гражданската религия, а в спора с религиозното чувство аргументите и фактите са безполезни. Разбира се, в явно изразената, екзотична форма „православният сталинизъм“ засега е маргинално явление. Зад него обаче стои тенденция, която иска да съедини православието и имперското, да почете иконата на Небесния Цар в образа на Левиатан. Подобен култ е ирационален. За онзи, който стои в центъра на този култ, Христос е казал ясно и директно в Евангелие според Йоан (8:44).[7]

Църковните любители на „човекоубиеца“, разбира се, са чели този текст, но покривалото, както казва св. апостол Павел, е паднало върху сърцето им. Но откъде се е появило самото покривало? То е изтъкано и украсено именно от онази Система, която не приема нищо човешко. Нима обаче в подобно неприемане освен твърде очевидното опиянение от власт няма и частица Предание?

Нямам еднозначен отговор на този въпрос.

Защото знам, че Системата се е сраснала с Преданието толкова отдавна, че да ги разделиш, да ги откъснеш едно от друго е мъчително трудно. Но и Преданието се променя. Така в Римокатолическата църква, някога най-неподвижната, Системата под образа на Западното предание е бушувала още по-неистово и нагло; сравнително до неотдавна е съществувал обичай да се целува папският пантоф, да се посреща влизането му само на колене, понякога да го наричат вице-Бог на вселената. Всичко това отдавна изглежда като исторически анекдот. Не толкова отдавна обаче – през 1870 г., при приемането на догмата за папската непогрешимост несъгласен с догмата епископ се навел към пантофа на Пий Девети и папата сложил крак на главата му с думите Testa dura, т. е. „твърдоглав“! А след сто и петдесет години папа Франциск ще напише енциклика за това, че всички ние сме братя. Целуването на пантофите е забравено отдавна, а днес римокатолицизмът по всякакъв начин се стреми да заобиколи и самия онзи догмат и да го претълкува в дух на съборност. Може би Системата ще отстъпи някой ден и при нас?

Работата не е само в кодекса на поведение, който може да се смени ‒ проблемът се състои в излизането от виртуалния свят и навлизането в реалния, тукашния, човешкия. Онова, с което днес живее християнинът, неговата работа, неговата култура ‒ всичко това, макар да е вкоренено в небесното, е обусловено и от времето. И частиците на това време той иска и може да напълни със соковете от небесните корени. Така заповедите от Глава 25 на Евангелие според Матей за присъствието на Христос във всеки гладен, болен, затворник имат не само всеобщо, но и историческо измерение. Във всяка епоха конкретният бедняк, болен, затворник не е съвсем такъв, какъвто е бил преди. Това е хуманистичен призив ‒ позволете ми да употребя тази дума, толкова нелюбима в православната среда, защото тя обръща лицето ни към конкретния индивид, а не към члена на църковното тяло, поданика на държавата или носителя на едни или други убеждения.

Не можем да не се усмихнем горчиво ‒ твърде горчиво ‒ като чуем за „православния сталинизъм“, но по силата на каква логика категоричният императив на милосърдието някога е успял да се свърже с най-християнското измъчване на еретиците? И все пак именно върху очистването на правата вяра от ереси и влияния ‒ колкото и безпощадно да е то ‒ се гради и до днес единството на Църквата. Без такова очистване, без отсичане от себе си на онова, което не е Църква, Църквата е немислима. Но как, отсичайки ерес, да щадиш хората? И затова тази част от Глава 25 винаги се замита под килима, а когато се налага да бъде извадена наяве, бива максимално спиритуализирана. Чистотата на изповеданието извън съдбите на хората е била и остава главната ценност на православието; така например (според лично споделяне на о. Йоан Майендорф с автора на тези редове) монашеската република на Атон не е казала и дума нито за световните войни, нито за болшевишката революция в Русия, нито за невижданото гонение срещу християните, нито за Холокоста ‒ но е издигнала глас само веднъж: против икуменизма.

Ще попитат: а защо трябва да се разсейваме заради всички тези светски дела? Имат ли те отношение към нашия богослужебен кръг и молитвено правило, към предългите часове на православните служби? Настоящ град нямаме, бъдещия търсим, към настоящия се обръщаме с гръб. Каквото и да се случва някъде, ние оставаме в непоколебимостта на нашето изповедание и в него се спасяваме. Спасяваме се не с това, че подаваме на някого хляб или се грижим за затворниците и болните, а с това, че непрестанно ‒ защото такъв е дългът, идеалът, уставът ‒ се каем и обвиняваме себе си. Страшният съд над себе си е така вкоренен в нашата вяра, че практически не ѝ е оставил друго пространство. Това е бисерът на неопетненото Предание в черупките на светите души, посветили себе си на неговото пазене и ограждане от външни. Но единствено това ли ни е завещал Христос?

Подготвях този текст в първата седмица на Великия пост, когато се чете Великият канон на преподобния Андрей Критски. И неочаквано получавам бележка от мой колега. Превеждам от италиански:

„Трябва да призная, че тази година ‒ не знам защо ‒ Великият канон се оказа за мен духовна тежест. Всички тези препратки към ада, към огнената пещ, към червеите, към геената, към необходимостта от сълзи, към ожесточаването срещу самия себе си, към това провъзгласяване на себе си за главен грешник на света! Колко е прекомерно това акцентиране! Питам се какво общо има всичко това с Евангелието Христово, което сме получили. Ако приемем това сериозно, с пълен реализъм, бихме се оказали пред алтернативата или да се предадем на отчаяние, или да се откажем от вярата!“.

Ключовата дума: „Ако приемем сериозно“. Вдигнете ръка онези, които приемат всичко сериозно. Не за момента на четенето на канона, а за всеки момент от живота си. И затова след осъждането на многословието в молитвата може да се произнасят молитвени слова още много часове, а след обръщението „възлюбени братя и сестри“ да се вика на брата или сестрата така, че не дай Боже да се окажеш наблизо. Словесният обред отлита в „невидимите сфери“, където царува единството на вярата, прелита облаче красота ‒ но където ежедневно ние осъждаме себе си на ада с надеждата, че присъдата никога няма да бъде изпълнена.

Какво обаче можем да направим? Това е нашата Църква, в която Свещеното Предание се е преобърнало в Система ‒ и едното без другото никога не е съществувало и едва ли ще съществува. При кого да отидем? Аз не търся идеални, „чисти“ църкви, защото никое време, никоя неопетнена чужбина никога не са били икона на непорочността. Вярвам, че нашата Църква е обгърната от Божия промисъл и вярата в Христос включва и доверие към Неговия промисъл. Преданието е свещено не само в миналото ‒ то неуловимо се движи и в нас самите, и ние, ако дръзнем, можем да го творим вчера, днес, утре от частиците на времето, от отпечатъците на преживения опит, от неочаквани и нови дарове.

Превод: Димитър Спасов

* Зелинский, В. „Предание и система“ – В: Вестник РХД, 213, 2021 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 5 (212), 2026, с. 18-27 (бел. ред.).