Правителството на Румен Радев пое функциите на унгарския премиер Виктор Орбан през последните четири години в защита на интересите на Руския патриарх Кирил (вж тук). Дали патриарх Кирил ще бъде в списъка на европейските санкции, неочаквано се превърна в главна тема на българската външна политика. Това е очевидно нелогично, защото той не е популярен в българското общество – извън много тесните църковни среди той е почти неизвестна фигура, дори сред българските русофили. Хората у нас не са религиозни, а още по-малко чувстват някакво религиозно родство с „водача на милиони православни в Русия“. Затова внезапното му издигане до кауза с първостепенна важност за България трябваше да бъде подплатено с гръмки фрази като „защита на Православието“, „общо православно семейство“ и дори „кръстоносен поход“, които трябваше да внушат на обществото, че става дума за фундаментално важни неща. Една "добра дума" от страна на БПЦ в полза на "каузата" също е добре дошла и това се опита да направи правителството, като включи темата за санкциите в дневния ред на заседанието на Св. Синод.
Поради своята неопитност българската външна министърка неотдавна призна, че целта на цялата политическа операция е финансова – тя заяви пред журналисти, че "ограничаването на финансовите активи на Руския патриарх в определени банки“ няма да повлияе на хода на войната, затова санкциите срещу него са излишни. С това тя косвено потвърди информацията-табу в Русия за имуществото на Руския патриарх Кирил зад граница. За Кремъл невключването на патриарх Кирил в европейските санкции очевидно е първостепенна задача с държавно значение и това е единствената логична причина българските политици да се заемат така ревностно с неговата защита. Парадоксът е, че последното публично присъствие на Руския патриарх в България през 2018 г. предизвика скандал и то именно с настоящия премиер Румен Радев. Тогава патриарх Кирил унижи българския президент, като му тропа с юмрук по масата на официална среща и му се кара пред включени камери. Това неадекватно поведение предизвика скандал както у нас, така и в Русия (вж тук). Тоест, за лични симпатии към неговата личност от страна на българския премиер също не може да говорим.
За политическото задкулисие и истинската мотивация за българската позиция едва ли ще научим скоро истината – за това ще се произнесат историците след време. Но това, което не може да бъде подминато сега, е експлоатирането на Православието като аргумент за защитата на частните интереси на Руския патриарх. Това прави руската „кауза“ на нашите политици особено цинична и дори развращаваща за Църквата – защото внушава, че „защитата на Православието“ означава защита на църковен водач от политическа отговорност. Това е подмяна. Православието не е имунитет за патриарси, митрополити или държавни служители. То не е геополитически чадър, нито удобен параван, зад който всеки може да скрие каквото му е изгодно.
Когато църковни хора, още повече църковни водачи, се подписват под този „дневен ред“ на управляващите, те се съгласяват с тази подмяна, легитимират я като „църковна“. Това обърква хората. Тогава не бива да се чудим, ако те проявяват инстинктивно недоверие към идеята Православието да се изучава в българското училище. Защото не знаят какво се крие зад това намерение: вече са свикнали, че, когато се говори за Православието, нещата са двойствени – едно се казва, друго се цели. Христос безспорно иска Неговите хора да бъдат смели и думата им да бъде ясна - „да, да“ или „не, не“. Другото е от лукавия. (Мат. 5:37)
