Слово за божественото Преображение на Иисус Христос, Господ Бог и Спасител наш

Около осем дни подир тия думи, като взе със Себе Си Петра, Иоана и Иакова, възлезе на планината да се помоли (Лука 9:28). Матей и Марко казват след шест дни (Мат. 17:1; Марк 9:2), но не защото не се съгласуват, а понеже пропускат първия ден, в който Господ беше рекъл тези слова, както и деня, в който възлезе на планината: само шестте дни помежду им споменават. А премъдрият Лука и деня, в който беше изрекъл това, и този, в който възлезе, с шестте заедно припомня, като казва около осем дни подир тия думи. Подир кои думи? След като рече към всички: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Марк 8:34). Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене, ще я намери (Мат. 16:35) и прочее. И понеже, чувайки кръст и погубване на душата, което е смърт (за тях всичко това беше страшно и тежко), желаеше да им извести, че срещу онези страшни и смъртоносни неща – слава и живот вечен приема, и да ги укрепи да дерзаят, а не да се боят. И пак добавя утешително: Казвам ви наистина: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие (Лука 9:27). И след като изминават осем дни, възлиза и се преобразява. Възлезе – рече – да се помоли. И когато се молеше, видът на лицето Му се измени, и дрехата Му стана бяла, бляскава (Лука 9:28-29). С това съгласувано и Матей разкрива, като казва: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина (Мат. 17:2). Не рече „освети се лицето му от светлината и действието на слънцето“, а като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина. И тук – като светлина, а не рече „същинска светлина“, за да не вмениш белотата на дрехите му на сътворената светлина, а светлината на Господното лице – за блясък на слънчево сияние, а да си припомниш падналите ничком ученици (Мат. 17:6), понеже не можеха да изтърпят онази несътворена и божествена по естество светлина, от пречистата Господня плът бликаща, която боговидците не можеха да изтърпят. Защото не бе възможно евангелистът друго по-ярко светило да намери, за да покаже, защото сред видимото няма нищо по-светло от слънцето. Ако беше намерил, не би рекъл като слънце, или като светлина, а „като това“ или „като онова“, което и Марко уточнява: Дрехите Му станаха бляскави, твърде бели, като сняг, каквито белилник на земята не може да избели (Марк 9:3). Виждаш ли как евангелистите, подобно на три меча, на скверните еретици езиците отсичат. А това, че се казва като слънце и като светлина, и че видът на лицето Му се измени, а дрехата Му стана бяла, бляскава, или че дрехите Му станаха бляскави, твърде бели, като сняг, каквито белилник на земята не може да избели, и че учениците паднаха ничком, показва божественото и вечно съществуващо сияние на онази светлина. Защото винаги виждаме сътворената и дарената на нас да служи светлина и към самия слънчев диск вдигаме очи и не страдаме ни най-малко, както пострадаха онези светии: не успяха, бидейки веществени, невещественото да вместят посредством приобщаване. А и случващото се беше уверение за славата на общото Възкресение, когато – както рече Господ – слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат (Мат. 24:29) като листа, когато небето се свие и земята се промени и праведниците ще просияят повече от слънцето. И защо беше нужно, кажи ми, докато уверяваше за бъдещата слава, да показва временното и погиващото – нали това на окаяните акиндинити[2] измислици са!

Иисус взе Петър, Иаков и Иоан и ги възведе на висока планина и се преобрази пред тях (Марк 9:2). И ги възведе на планината, показвайки на тях (а заради тях – и на нас), че не може другояче да се удостоим с божествена слава, ако не възлезем на висотата на добродетелта. Защото и Моисей, бидейки в Египет, живеейки свободно, наричайки се син на фараоновата дъщеря, не се удостои никога от Божия глас. Когато от скърби беше обзет и отвсякъде като беше притиснат, на добродетелите повече се отдаде. Тогава и на планината възлиза, и Божието тайнство в къпината вижда, и Божия глас чува, и обущата – на преходните мъдрувания белега – събува и на светата земя чист стои (Изх. 3:5), и овчето стадо да изостави му се повелява, и да слезе в Египет е изпратен, и за пастир, вожд и спасител на стадото на Авраамовите внуци бива поставен.

„И защо – рече – не взема всички, а само тримата?“. Всички нас на смирение учи, да не обичаме да се показваме пред всички, а да се молим наедине, та законното да изпълни: пред двама или трима свидетели да стане свидетелството на Неговото Преображение. А иначе, ако всички би взел, а Юда бе оставил, щеше да изглежда, че го презира и с това му вменява вина за предателството, но оставя и останалите с него. „И защо и всички, и него не взе“, рече. Понеже не беше достоен с предателските очи да види онази слава, както и недостоен беше да дочака радостта на тридневното Възкресение, защото, ако го беше дочакал, ангелът щеше да каже на жените при гроба: „Речете на учениците Му и на Петър с Юда: Превари ви в Галилея“. А взема тези тримата: Петър, като върховен на апостолите, и камък на вярата, и основа на Църквата, на която и портите адови няма да ѝ надделеят (Мат. 16:18), и освен това беше от всички най-усърдният. Яков пък, като обещал се да пие чашата, която Сам щеше да пие, с една дума, мъж честен и изпълнен с ревност, първият мъртвец в апостолския лик – него уби Ирод с меч. Йоан – като обичан и обичащ, а и защото щеше да прогърми по всички краища с Евангелието и посланията: с Евангелието (В начало беше Словото (1:1) и тъй нататък) – предвечното рождение на богословието; с посланията пък – това, което беше в началото, това, което слушахме, това, което гледахме със собствените си очи, това, което видяхме, и това, което ръцете ни докоснаха за Словото на Живота. Възвежда ги на планината, на уединено и пусто място, та нещата, които щяха там да чуят, да могат по памет да ги предадат.

И ето, двама мъже приказваха с Него, а те бяха Моисей и Илия; като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Иерусалим (Лука 9:30-31). Като се явиха – рече – в слава, защото възприеманата слава на светиите искаше да разкрие, понеже времето тогава предполагаше, и за меча, за огъня, за зверовете, за водата, за всеки вид люта смърт да бъдат готови ги наостряше. В слава се явяват онези велики мъже, та учениците, като бъдат обзети от желанието за онази слава, лютите мъки нищожни да смятат. И понеже Учителят на човешкия род и Пастир на вселената наскоро щеше да ги ръкополага, налагаше се пред царе, князе и мъчители да се довеждат и с безброй люти мъчения щяха да ги посрещат, чудните онези пророци онези представят по образ, на онези подобни да бъдат, и ревността им да възревнуват, и настоятелството, и пастирството, и страданието, и търпението, и кротостта, и вярата, и надеждата, и любовта, защото по всичко имаха техния образ, та по време на беда да не отстъпят стадата, както и онези. Единият впрочем и с фараона, и с египетските влъхви се бори за стадото (Изх. 7:11, 22; 8:7, 18; 9:11), а след като преминаха морето – и с много други народи. И понеже беше озлобен – и от близки унижаван, и от съплеменници укоряван и хулен, и много други неща, на тези подобни, като изтърпя, ни най-малко не се отдалечи и не се изтощи от наставлението на народа, но след толкова беди добави пререкания с Бога: ако тях помилваш, и мене помилвай; ако ли не, изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал (по Изх. 32:32). Илия пък беше мъж ревнител и от другия по нищо не бе втори. След като изобличи Ахав (3 Цар. 17:1), изкла гнусните (Ваалови) пророци (3 Цар. 18:40), заради истината пострада от голямото гонение от гнусната жена[3] (3 Цар. 19:2), търпейки зной, глад, жажда, голота, скиталчество, за когото и премъдрият Павел, виейки венец за светиите, рече: скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани, за тях светът не беше достоен (Евр. 11:38), небето заключи за три години и шест месеца (3 Цар. 17:1) и пак го отключи (3 Цар. 18:41-45), и огън да падне от небето измоли (3 Цар. 18:38); и това, което е най-славно, не умря, като се възкачи на планината, подобно на Моисей, а на небето, като беше грабнат.

Те говореха – рече – за смъртта Му, с която щеше да свърши в Йерусалим. Какво ще рече, те говореха за смъртта Му. Нима Му разкриваха (понеже Той не знае?), какво щеше да Му се случи? Как така? И какво значи те говореха? Радваха се, гледащи тогава как се изпълнява на техните предсказания за Него събитието. И се покланяха на въплътилия се Бог в единна същност на божеството в две естества, но без сливане. И това да Му говори Моисей, като се поклони с голямо благоговение, изглеждаше някак раболепно: „Днес Те видях, Съществуващия и вечно Съществуващия с Отца и със Светия Дух, Тебе, Съществуващия вовеки. И това, което на Синайската планина в мрак ми показа някога (Изх. 33:23), днес в светлината на Преображението на Тавор ми показа, Владико. При това Те виждам не изотзад, защото тогава ми я[4] показа насаме някак, понеже Законът не съществуваше още. Трябваше отзад да остана, понеже бях изморен и изнемогнал. Днес обаче лицето Ти виждам, и това получих заради благостта, от Адамовото лице срама искайки да бъде изчистен. Днес видях Тебе, Когото отдавна очаквах. Днес познах Тебе, освободителя. Днес Те видях и се спаси душата ми. При това няма да бъдем в ада, защото там Ти, Животе, трябва да слезеш. Затова веднага отивам да благовестя прародителите, че избавлението е вече при дверите. И нека преди Павел с Павловия глас да извикам: древното премина; ето, всичко стана ново (2 Кор. 5:17). Нощта се превали, а денят се приближи (Рим. 13:12). Защото вече се сбъдват предсказанията за Тебе. Когато влезеш в Йерусалим, ще бъдеш предаден, и измамник наречен ще бъдеш, и разпнат доброволно, и ще умреш, Животе на всички, но ще възкръснеш, след като умъртвиш смъртта“.

По същия начин и оня шестващ по въздуха човек (Илия): не в лъх от тих вятър (3 Цар 19:12), нито във вихрушка (по 4 Цар. 2:11), нито в каменната пещера, в скришното място когато влезе (4 Цар. 19:8), малко от Твоята слава открито видя, както някога на Хорив, но Тебе, съвършения Бог, днес вижда, в самия Адам облечен. Ти си Този, Чието страдание Моисей предобрази, когато закла агне и пасха извърши. Ти си Този, Чието Възкресение аз предсказах чрез сина на вдовицата. Ето, че Те видях, Тебе, съхранилия ме до днес по Твоя повеля от горчива смърт. Ти благоволи да възляза с Тебе в Йерусалим и с Тебе да умра, за да познаят могъществото на Твоята сила. Те говореха – рече – за смъртта Му. Понеже мнозина казваха, че Той е Илия, други – Йеремия, а някои – един от пророците (по Мат. 16:14), поставя тези[5] пред Него да стоят, за да покаже, че е Господ на Моисей, първия сред пророците, и на Илия, и на всички останали, и че е Владетел на живите и мъртвите: едните извежда от мъртвите, другите – от живите. Така че е очевидно: ако беше пожелал, Той не би умрял, а доброволно отива. И понеже Го оклеветиха, че е богохулник (Мат. 26:65) и съботата нарушаващ (Лука 6:1, 7), подобаваше тези отпред да изправи, защото, ако Христос беше богохулник, Моисей, Божият приближен, и Илия, горещият ревнител на Закона, не биха благоволили да послушат законопрестъпен човек, да застанат пред него и в разговори да прахосват толкова време. Ами съботното нарушение как биха изтърпели току-така (по Лука 6:1-10)? Нали Моисей отреди съботата строго да се спазва и почита! Илия това нейното спазване с много ревност съхрани и днес спазва последната съботна почивка, премъдро въздавайки почит на седмия, докато настъпи очакваният осми ден. Иначе казано, понеже най-добрите от апостолите възведе, редно беше и от пророците най-добрите да представи, та след като видят славата Му, по време на страдания да помислят, че промисълът е благоволение, а не принуда, понеже единият бе началото на пророците, другият пък – краят. От това дръзновение щяха да приемат да не се боят да възлязат в Йерусалим, нито да се съмняват, нито да се съблазняват. Защото ако след другите големи чудеса и след такова откровение на Божията слава Петър, върховният и ревностният, се изплаши, та трижди да се отрече, не биха ли пострадали, кажи ми, от очакваното, ако не бяха получили това видение. Видът на лицето Му се измени, и дрехата Му стана бяла, бляскава (Лука 9:29), не защото Той се промени в друго естество, а си оставаше, какъвто си беше, но образът на лицето Му стана по-светъл от преди, което се случи и с дрехите Му, защото именно видът им просия, а естеството на дрехите не се измени – измени се само проявлението. И как познаха – рече – Моисей и Илия, живели преди толкова много години? Нито по образ, нито от глас, нито на дъски[6] нарисувани бяха виждали лицата им (тогава сред юдеите това се смяташе за идолство). Но как познаха? Онези двамата, от божествената светлина на Отца като бяха осияни, мъжете подаваше да познаят. Точно както ние ще познаем всички и самите ние ще бъдем познати също при общото възкресение. Но и по думите, които говореха, бяха показани да се познаят като вещаещи съответстващо на думите на Спасителя, често споменаващи в разговора кръста и смъртта. А учениците Му бяха налегнати от сън (Лука 9:32). Ако от сън ще да са били налегнати, не биха проумели изреченото. Но както сънят, който е естествена нужда, поваля човека и като връхлети, го заставя да легне, така и те, като не можаха да изтърпят прекалено сияещото озарение, паднаха ничком на земята и това именно казва бяха налегнати от сън. Като се събудиха, видяха славата Му и двамата мъже, стоящи с Него. И когато те се отделяха от Него, Петър рече на Иисуса: Наставниче, добре ни е да бъдем тук; да направим три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия – без да знаеше, що говори (Лука 9:32-33). Добре рече евангелистът: без да знаеше, що говори, понеже все още невежеството и простотата на рибарството носеше. Ето какво казваше: „Планината е безмълвна и усамотена, и за молитва подходяща, от юдейското коварство скрита, с една дума – можеща да спасява. Защото, ако търсещите Те да Те разпънат нахлуят тук, Моисей ще заповяда земята да се разтвори и да ги погълне, както направи за Датан и Авирон и със синовете Кореови (Чис. 16:30-32). Така и Илия изпепели с огън двамата петдесетници, които го търсеха, за да го убият (4 Цар. 1:9-14). След като ви направим три сенника, ние с останалите ще кръжим по въздуха“. Какво говориш, о, Петре! Защо със слугите Господ смесваш? Защо недостойни за апостолската душа думи изричаш? Добре ни е да бъдем тук. Кое е доброто, кажи ми, коя е ползата, каква е печалбата? И затова ли дойде човеколюбецът – в планината да се крие и от смъртта да бяга, или цяла Юдея да обходи, вършейки добро, Отца в Себе Си показвайки на Израил и накрая доброволно заради нас да вкуси на кръста смъртта, да възкръсне и да влезе в славата Си, от която никога не отстъпи? Как ще се сбъдне Исаиното предсказание за Него както агне пред стригачите си е безгласно (Ис. 53:7), ако тук остане? Как ли на дело ще се появи образът на медната змия, която Моисей вдигна[7] в пустинята (Числ. 21:9)? Как ли и ти камък църковен ще бъдеш (Мат. 16:18), ако към строежа на законната църква не добавиш и себе си? Как ще се изпълни и това „ще погледнат на Тогова, Когото прободоха“ (Зах. 12:10; Иоан 19:37; Откр. 1:7)? Или това, което сам чрез притча предрече на юдеите: изведоха вън от лозето и убиха (Мат. 21:39), ако жилище тук съгради, тебе като послуша? Не е така, о, апостоле, не е така! Ти смяташ, че кръстът е нещо тежко и смъртоносно, и възпираш Господа да не ходи там. Той пък, жадувайки, към такава чаша върви. Чуй, впрочем, благоволението и свидетелството на Отца (не от себе си да мъдруваш, а Божието да слушаш се научи).

Докле още говореше, ето, светъл облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте (Мат. 17:5). Не „другиго“ рече, а Него! Него, Чиято слава видяхте! Него, за Когото Аз, Отецът, свидетелствам! Него, единородния Ми и възлюбения! Него, Когото всеки народ изповядва. Него слушайте като Господ Иисус Христос в прослава на Мен, Бог Отец. Облак засени, рече, защото на евангелската благодат законоположници щяха да бъдат и подобаваше от облак да бъдат обгърнати. Понеже и в Стария завет Моисей, като възлезе на планината, влезе в облака, приемайки Закона. Но облакът на Тавор не беше мрачен и тъмен, както на Синай, а светъл и сияещ. Там впрочем беше сянката на Закона, от мрака на скришното покрит, а тук – самата истина разпростираше благодат и днес няма нищо тъмно, нито от мрака на неведението засенчвано. И понеже в Стария завет гласът Божи от облака се чуваше, така и тук от облака бива. A и за да не би този глас да помислят за Моисей или Илия, казва се: Иисус бе останал сам. И те замълчаха (Лука 9:36). Бидейки в досег с великото, своето безсилие познаха и от безмълвие обзети, чудното и неизразимото на онази слава въртяха в ума си.

Какво да речем на Таворската планина, с такава слава сподобила се, всички планини надминала с почит толкова, колкото извисяването на върховете надминава нейните долове. Как да я похвалим? С удивление повече ще я почетем, нежели с похвално слово, защото на нея стояха нозете, шествали по плещите на морето и на блудницата източили опрощение на безбройните грехове. На нея възлезе Словото в плът, пленило ада чрез слизането с душа. Нея обгърнаха с поглед онези всезрителни очи, за които всяка мисъл човешка е известна и остатъкът от мисълта изчезва. На нея пророците от апостолите разпознати бяха и в единен хор обединени, възвестяваха преобразилия се Месия. Нея осия облакът и Божият глас я огласи. Нея осветиха лъчите, просияли от плътта Господня. Тя страшното и славното на сянката и гаданието показа на планината Хорив чрез преизобилието на своята слава и я накара да ѝ служи, както някога – на благодатта. Тя облаците надвиши по достойнство и на небето подобна стана. На нея се покланят планините! На нея дарове принасят хълмовете! Нея почитат островите. Нея облажават полята. Нея слушат долините! Нея хвалят пустините![8] Нея превъзнасят пещерите! Нея оросяват облаците! Нея прохлаждат ветровете! Нея възпяват птиците! За нея жадуват иноците, на боговидението Моисеево уподобяващи се и Илииното пустинничество целуващи, с тях преобразуващи се някак си от вещественото в невеществено. Намирайки се между деянието и видението, на Владиката и на всички тях оприличаващи се и в облака на светлината влизащи, за тях достоен, и глас от там слушащи с душевните си уши, с които и пророците слушаха бъдещето, защото заради Него такива неща да познават излязоха. Този е Моят възлюбен Син, предобразилият на Тавор светлината на очакваното Възкресение, от която заедно с онези и ние ще получим чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ, Иисус Христос, с Него – и на безначалния Отец, слава, власт и поклонение с пресветия и животворящ Негов Дух, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

Превод: проф. д-р Мария Спасова