Това, което най-много измъчва обичащия във връзката с възлюбения, е съпротивата, оказвана от последния срещу любовта му и срещу живата връзка, която ги свързва. Тази съпротива може да възприеме две форми: пасивна съпротива, при която възлюбеният не приема обичащия го и не признава любовта му; но съпротивата може да е действена, активна, при която възлюбеният дългосрочно се отдръпва от любещия го и по този начин целенасочено или нецеленасочено, със слово и с дело, знаейки или незнайки, дългосрочно се отдалечава от обичащия го. При пасивната съпротива човек спира своята връзка с другия, докато при активната съпротива той настоява да затвърди и да наложи своя начин на живот, избор, убеждения и представи пред другия човек. Тези две форми са две лица на една и съща монета.
Такава съпротива виждаме в евангелския текст, който разказва за изцерението на двамата бесновати в страната на гадаринците и тя се въплъщава в събитията, свързани с двамата обладани, независимо дали се изрича чрез устата им от името на бесовете или чрез това, което заявяват жителите на града. Бесноватите се обезпокоили, когато се изправили пред Христос, и Му казали: „Нима си дошъл тука да ни мъчиш?“. Докато гадаринците излезли всички, за да се срещнат с Него и Го молили „да си отиде от пределите им“ (Мат. 8:29, 34).
А какъв е бил резултатът? Всички са се възпротивили на Иисус, освен двама души. Иисус отваря в здравата стена на тази съпротива един отвор, чрез който Неговата любов преминава в нашия свят след освобождаването на двамата, измъчвани от бесовете. На пръв поглед изглежда, че хората, оказали съпротива на Иисус, са победили Него и Неговата любов, благост, доброта и освещение, които Той носи. Всъщност човешката съпротива, оказвана на Христос през вековете и поколенията, не може да Го разколебае и пречупи, дори Го е довела до кръста на саможертвената любов.
Тези идеи не са чужди на нашето всекидневие. Можем да ги намерим във връзката, свързваща родителите с децата, и в начина, по който майката и бащата лекуват ината и бунта на чедата си чрез саможертвена любов, за да може тази любов да намери свое отражение в техните сърца и за да могат те да дойдат на себе си. В такова състояние се намират също и множество свещеници, педагози и наставници. Всички те повтарят свидетелството на бащата в неговото отношение към блудния син в прословутата притча в Евангелие според Лука (15:11-34), където бащата не изгубва надеждата си, а захранва жестокото време на очакване с невиждани любов и вяра. Нещо повече, вярата му в собствения му син го е накарала да излее любовта си по време на напрегнатото време на очакване и тя се е превърнала в жива надежда, която се е изявила отново във вид на искрена любов спрямо опомнилия се възлюбен.
Несъмнено е, че съпротивата, оказвана на любовта, изисква от нас истинска вяра, действена надежда и саможертвена любов, за да даде плод в края на изчаквателния период. Опасността при нас, обичащите, се крие в това: съпротивата на другите срещу нашата любов да не ни победи и грубата реалност да ни окове с окови по-лоши от тези, с които биха ни свързали бесовете. С оковите на това да се откажем да даваме любов или с оковите да се предадем на заобикалящата ни реалност, или с оковите на отчаянието за настъпване на промяна и покаяние.
Затова днешният евангелски текст освобождава еднакво както разбунтувалите се срещу любовта, така също и тези, които ги обичат. И то от окови, които закриват действието на Животворящия и Освобождаващ човека Свети Дух, т. е. първо от оковите на отхвърлянето на саможертвената Божия любов, от една страна, и второ – от оковите на отхвърлянето на условията за съпреживяването на саможертвената любов с тези, които отхвърлят Божията любов, от друга страна. Божията любов трябва да счупи тези две окови при едните и при другите в нашия свят, в който и тези, които имат любов, и тези, които не я притежават, могат да страдат от егоцентризъм, което довежда последователно до индивидуалност, постоянно самоунижение и чувство на униние и отчаяние.
Колко велика е нашата благодарност към тези, които продължават да засвителстват любов - истинска любов, която не познава униние, отчаяние и скръб, но продължава да бди с надежда за завръщането на сина, брата и възлюбения. Това е възможно за този, чието сърце се е въздигнало с гореща молитва, която ще намери своя отклик в Божието сърце и в сърцето на този, за когото се моли. Това е молитва, която изпълва очаквателния период с кротост - кротостта, на която Христос поиска ние да се научим от Него (Мат. 11:29); а също така ни научи да се молим (Мат. 6:9) и ни заръча да обичаме (Мат. 22:37, 39). Затова нека да благодарим на този, който всекидневно ни посещава чрез тази молитва, независимо дали той е далече или близо до нас, независимо дали знаем или не знаем за това негово молитвено посещение.
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: сп. "Моето паство", бр. 29/2019 г. نشرة رعيَّتي، عدد29، 2019م.
