Понякога хората молят да изложим основните принципи на християнството във вид на тезиси, точки, питат какво ни учи Христос в Евангелието. И се оказва, че да се изложи в двадесет, тридесет или дори четиридесет точки онова, на което Той учи, е невъзможно, а за да навлезем в това – съществува друг, и то само един начин, един път, за който Господ ни подсеща многократно в Евангелието – да вървим след Него. Сигурно, ако преброим коя фраза се повтаря най-често в Новия Завет, това ще бъде пределно простата фраза: „върви след Мен“. И ние както можем, както умеем, започваме да следваме Христос. Но по този път срещаме изискването: не просто „тръгни след Мен“, а „вземи кръста си и тръгни след Мен“. Тези думи се повтарят в Евангелието пет пъти, с някои малки разлики (два пъти при Матей, два пъти при Лука и един път – при Марк), и ето, в този момент внимателният читател на Евангелието пита: „Защо тук се говори за кръста, когато Иисус казва това преди разпъването Му на кръста? Нелогично е“. Но не бива да забравяме, че Евангелието не е стенограма на онова, което Божият Син ни проповядва по време на Своето служение, думите Му са нещо, което Той ни говори днес, на всекиго от нас. И всяко евангелско четиво, което четем по време на Литургията или просто с молитва в сърцето – е явяване на Възкръсналия Спасител сред Своите ученици.
И за мен това е днес, сред нас. Господ казва: „Отречи се от себе си, вземи кръста си и Ме следвай“. Ние се опитваме да Го следваме, както ни предлага ап. Павел, чрез подражание. Но по-нататък е кръстът... Знаем много добре как носят кръста болните деца. Смятаме ги за наши учители, но как ние да носим своя кръст – много често не знаем. Навярно, вървейки след Иисус, трябва да започнем да работим, да правим някакви неща за хората, които са около нас.
Следвайки Го, ние можем безкрайно много да страдаме и да плачем, и дори да се страхуваме. Защото Господ в Гетсиманската градина и плаче, и страда, и се страхува. Важно е само едно: не трябва да се отказваме от по-нататъшния път поради това, че ни е страх. Да, страх ни е, понеже сме хора. Да, трудно ни е, чувстваме опасността, но това не е повод да спрем да се движим. Защото, когато си кажем, че ни е страх и трябва да спрем – точно тук и ще завърши нашият път на християни.
Но ако въпреки всичко решим да не се отклоним от този път, тогава в някакъв момент ще осъзнаем, че да вървим след Христос – като цяло това не е страшно и не е опасно. Не можем да научим това наготово, трябва да го изпробваме върху себе си, да го преживеем, да го разберем от собствен опит. Когато стъпиш на този път, ще разбереш, че наистина кръстът не е товар, че носенето на кръста, което е безумно трудно и понякога довежда до това, че ти се иска да се заключиш в стаята и да плачеш насаме – не е товар. То е бреме, което е благо, и иго, което е леко. Обаче можем да разберем това не от книгите, не от проповедите, не от чуждия, а единствено от собствения си опит. Опитът на християнството не е учение, той е път.
В синодния превод на Новия Завет, в книгата Деяния, три пъти този път (на гръцки „ὁδός“), който проповядват апостолите, е наречен учение. В оригинала не съществува нищо подобно, там стои думата „път“, а не „учение“. Достатъчно е да вземем по-трудния, славянския превод, литургичния, и да видим, че там нито веднъж в книга Деяния не е употребена думата „учение“, там навсякъде е написано „път“.
Християнството не е доктрина, не е теория, учение, то е път. И да разкажем за него е невъзможно, нужно е да го изпробваме върху себе си. Тогава ще видим, че този път наистина, независимо от трудностите, сълзите, страховете – е влизане в радостта на нашия Господ Иисус Христос.
Превод: Радостина Ангелова
* Източник: www.arhiv-knig.ucoz.ru. Изказване на кръглата маса „Християнинът в съвременния свят“, произнесено на 17 май 2006 г. във ВГБИЛ „М. И. Рудомино“. Текстът е взет от книгата Путь, что ведет нас к Богу. (бел. прев.).
