Похвала за светите и върховни апостоли Петър и Павел

Кой може с думи да представи горещата любов на този блажен мъж към Учителя? Някога, когато Христос беше в Кесария Филипова, питаше учениците, към по-добри съждения ги насочваше: За кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески! Те отговориха: едни – за Иоана Кръстителя, други – за Илия, а някои – за Иеремия, или за едного от пророците. Вие за кого Ме мислите? Отговори усърдният Петър, превърнал се в език на всички апостоли: Ти Си Христос, Синът на Живия Бог (Мат. 16:13-16).

О, блажен е езикът на премъдростта, по-висока от самите небеса! Какво му отговори Спасителят? Блажен си ти – рече, – Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата. И аз ти казвам: ти си Петър и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на Царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата, и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата (Мат. 16:17-19).

От Господа облажения впрочем кой подобаващо ще облажи или кой ще изрече как се удостои с тайнството? Веднъж – с останалите ученици; друг път – насаме многократно; а после пък – по плещите на морето ходейки; и тогава, когато чу: Петре, Петре! Ето сатаната поиска да ви сее като пшеница, но Аз се помолих за тебе да не оскъднее вярата ти (Лука 22:31-32); друг път – на свещената планина, гледащ непостижимата светлина, слушащ от облака гласа на Отца, Който свидетелства за Възлюбения; и тогава, когато говореше: „Учителю, добре е да бъдем тук“ (Лука 9:5).

Чудо на чудесата! Петър надмина и Моисей! Изпревари всички пророци! Защото Моисей впрочем само на израилския народ стана предводител, а Петър – на цялата вселена! Оня с фараона, а тоя пък с дявола за людете борейки се, победи не като раздели морето с жезъл като Моисей, а идолите изтребвайки чрез слово; оня прочее в тъмнина говори с Бога и не видя лицето му, и Закона прие, написан върху каменни скрижали, понеже за каменосърдечни Закона се отреждаше; този пък видя Съществуващия и стана Негов ученик, като Го следваше през цялото време чак до кръста и смъртта; и яде, и пи с Него, и от Неговия божествен език неизразимото прие, и облажен беше, и „камък църковен“ наречен беше, и „ключар“ на обещаното царство; и да връзва и развързва на земята и на небето власт получи; и на Евангелието благовестител стана; и към вечерята се присъедини на оная велика Пасха, за която говореше с учениците Си Спасителят, докато ядеше: От сърце пожелах да ям с вас тая пасха, преди да пострадам (Лука 22:15); и тайнствата прие, в които и ангелите желаят да вникнат: плътта Господня – хлябът; чашата – кръвта на Новия Завет, за земния живот и за спасението пролята; и Неговото предаване видя; и голямото си усърдие на дело показа, когато удари с ножа архиерейския слуга и отряза дясното му ухо по време на самото предателство сред голямата тълпа, която се беше стекла с оръжие и колове, със свещи и фенери (по Иоан 18:3), когато останалите ученици, като Го изоставиха, се разбягаха; видя и разпъването Му, стоейки далече, и смъртта, и погребението; но и към гроба се завтече, привлечен от вярата; и единствен от апостолите прие благовестието на радостта от възкресението: Но идете – рече – обадете на учениците Му и на Петър, че Той ви предваря в Галилея (Марк 16:7).

Какво стана на Тивериадското море? Когато Спасителят се появи, щом чу Господ е! (Иоан 21:7), не се забави, не започна да облича дрехите си, не започна по-бързо да гребе, не обърна лодката към брега, седейки на кърмата, а от усърдие с дрехата само покри неприличното на голотата си и се хвърли в морето (по Иоан 21:7). О, вяра, по-силна от огъня! О, апостолско плаване, по-бързо от стрела! И Петър прочее се мяташе сред вълните, както рибата се обръща върху въглените.

И хлябът беше затова, за да рече после: Дойдете, обядвайте (Иоан 21:12) и хляб да им даде с нетленните Си ръце, както и риба, и след като ядат, да рече: Симоне Ионин, обичаш ли Ме повече, отколкото тия? (Иоан 21:15). Когато той Му отговори, че Го обича, като призова самия Него, обичания, за свидетел, Паси Моите агънца! (Иоан 21:15), рече Спасителят. А после и втори път: Симоне Ионин, любиш ли Ме? (Иоан 21:16). И като Му каза отново, че Го обича, призовавайки Него за свидетел, Паси – рече – Моите овце (Иоан 21:16). Недоволен остана от отговорите Този, Който изпитваше сърцата и душите, затова и трето питане прибави: Симоне Ионин, обичаш ли Ме? (Иоан 21:17). Понеже той се наскърби заради необичайното и многократно питане, Господи – рече, – Ти знаеш, че Те обичам (Иоан 21:17). Ти знаеш, че и съм се хвалил да умра с Тебе! Ти знаеш, че и сега съм готов след Тебе да умра! Но както тогава ми предрече отвержението, което ни най-малко не предусещах у себе си, така и днес, по това, че трижди ме питаш, мисля, че Твоето всезрително око вижда някакво мое падение, което ще ме постигне в бъдеще. Това повествува евангелистът, казвайки: Петър се натъжи, задето третия път му рече: обичаш ли Ме? (Иоан 21:17). Това „натъжи“ ще рече „уплаши се“, защото обикновено божественото Писание с името „тъга“ страха назовава. Както и Давид, живеейки в страх и борба, когато беше гонен, рече: скърби и беди ме постигнаха. Паси Моите овце (Иоан 21:17). В пастирството – рече – се влагат усилия, които са по-големи от всичко друго. Затова грижата ти за овцете ще е знакът на любовта ти към Мене. Аз ги изкупих с Моята кръв, а ти ги паси с твоите усилия. Сладък за тебе ще бъде трудът, който полагаш за тях, защото и Аз с готовност за тях умрях. Добрият пастир полага душата си за овцете (Иоан 10:11). Такава е Петровата любов към Учителя и с такава чест от Него се удостои.

Понеже такова голямо стадо му се поверяваше и понеже щеше да се бори с вълците, с които тогава беше пълна вселената, подобаваше не разсъблечен да излезе, а облечен в силата свише, която и получи заедно с останалите апостоли на Петдесетница, в деня на великия празник, когато юдейските племена се събират според повелята на Закона, всички племена, които бяха пленени от египтяните, племената от Асирия, от Вавилония, от Антиохия. И не само те, но и множество други, които в Деянията на апостолите премъдрият Лука изрежда (по Деян. 2:9-11). А в Иерусалим – рече – се намираха иудеи набожни, от всеки народ под небето (Деян. 2:5). Тогава Светият Дух се спусна във вид на огнени езици, кръщавайки Петър с учениците, въоръжавайки борците и на подвиг изпращайки ги, обличайки и препасвайки пастира, превръщайки езика на плътта в език огнен, за да осветява стадото и да го сгрява, да изпепелява тръните, да плаши вълците, да отговаря на царе и мъчители и да ги заставя своята немощ да познаят, да говори с езиците на всички. Защото говореха – рече – езици, според както Духът им даваше (Деян. 2:4). И докато те говореха, всеки от дошлите познаваше своя език и на всеки на собствения му език се проповядваше наскоро разпнатият Христос. Те се дивяха на преславното чудо. Партяни, мидяни, еламити и жители на Месопотамия, Иудея и Кападокия, на Понт и Азия, на Фригия и Памфилия, на Египет и Ливийските жители, съседни на Кириния, и дошлите от Рим, както иудеи, тъй и пришелци, критяни и араби (Деян. 2:9-11). Те слушаха, а посветените говореха словата на величието Божие. И единният апостолски език се разделяше и за всяко племе собствен ставаше. И присъщ за естеството беше, и свръхестествено се носеше, и всички привличаше, свидетели да станат на онези божествени дарове, от Светия Дух раздавани.

О, чудо! Петър свещения лик предвождаше! Петър пръв начеваше! Всички него гледаха! Петър от Витсаида, малкото градче – в Йерусалим, в големия Божи град, на народите, племената и родовете говореше вдъхновено, с открито лице и благодръзновен език.

Мълчаха фарисеите, свирепеещи. Садукеите напускаха, като криеха очите си с ръце. Книжниците си затъкваха устата. А рибарят Петър единствен вещаеше. И хората се обединяваха, размесваха се. Пренебрегваше се празникът, незачетени биваха църковните служби. Еднакво беше желанието и нетърпението на всички: проповядващия Петър да слушат.

И ето! Веднага от Петровото учение – вярващи петстотин; после – три хиляди; след това – пет хиляди, а накрая – безбройни множества. Чрез ръцете на апостолите ставаха у народа – рече – много личби и чудеса (Деян. 5:12). Всички заедно стояха в Соломоновия притвор. Никой от другите не смееше да се присъедини към тях, но хората ги величаеха. Нещо повече: присъединяваха се множества от вярващи в Господа мъже и жени, като изнасяха по пътищата немощни и ги поставяха върху носилки и постелки, та като мине Петър, сянката му поне да осени някой от тях.

О, вяра народна! О, сила Петрова! Изпълняваше се реченото от Господа: Който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши (Иоан 14:12). Но когато той отиваше с Йоан на молитва в светилището в деветия час и стигнаха пред Красните двери, един човек, хром от майчина утроба, когото слагаха да проси милостиня (Деян. 3:2), като видя апостолите, поиска милостиня. Но Петър му каза: погледни ни! И той ги гледаше втренчено, като се надяваше да получи от тях нещо. Но Петър каза: сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи! И като го хвана за дясната ръка, изправи го (Деян. 3:4-7).

И когато беше в Лида, посещавайки тамошните светители, намери един човек, на име Еней, който от осем години лежеше на постелка разслаблен. И каза му: Енее, изцелява те Христос, стани! И той веднага стана (Деян. 9:33-34).

Но и Тавита възкреси от мъртвите. Когато стигна Петър, възведоха го – рече – в горницата, и всички вдовици дойдоха при него, плачейки и показвайки ризи и дрехи, що бе правила Сърна, докато живеела с тях. Петър отпрати всички вън и, като коленичи, помоли се, па се обърна към тялото и рече: Тавито, стани! И тя отвори очите си и, като видя Петра, седна. Той ѝ подаде ръка, дигна я и, като повика светиите и вдовиците, представи я жива (Деян. 9:39-41). О, Петрово дръзновение! Повелително извика: Тавито, стани!, подобно на неговия Учител: Лазаре, излез вън! (Иоан 11:43). Тук впрочем възкреси мъртвата Тавита, другаде пък предаде на смърт Ананий и Сапфира, безчестните съпрузи, понеже скриха част от печалбата от имота си. И двете дела извърши с нужния разум, и двете – за слава Божия, защото чрез Тавита мнозина повярваха в Господа, а чрез смъртта на онези двамата цялото множество на вярващите се назидаваше. И голям страх – рече – обзе всички (Деян. 5:11).

Виждаш ли Петровата премъдрост! Виждаш ли подобаващото за предводител разсъждение: от самия корен веднага изтръгна плевела, та да не би, като израсне, да унищожи доброто семе (по Мат. 13:5).

И понеже прочее Ирод уби с меч Иакова, брата Иоанова, и като видя, че това се понрави на иудеите христоубийци (Деян. 12:3), реши да хване и Петър. Петър, воеводата на богоизбраното войнство, самата глава на апостолите, та като замлъкне Петровият език, ще замлъкне после и спасителната проповед.

Какво вършиш, о, Ироде! Искаш да отнемеш Петър, църковната основа?! Петър, ключаря небесен, в тъмница да заключиш! Петър, огнения език, с меч да убиеш! Напразно се мъчиш! Мечът не ще го победи, защото по-твърд е от елмаз! Какво говоря – мечът! Портите адови няма да ѝ надделеят (по Мат. 16:18)!

Тогава – рече – бяха дните на Безквасници; и, като го задържа, хвърли го в тъмница и го предаде на четири четворки войници да го пазят, като мислеше след Пасха да го изведе пред народа. И тъй, Петър беше пазен в тъмница. А в това време църквата непрестанно се молеше Богу за него (Деян. 12:3-5).

Виж апостолите и цялото множество колко обичаха Петър! Като обща беда приемаха неговата липса. И наистина, липсата на кормчия става причина корабът да попадне в бедствие. Как скърбяха! Как бяха готови душите си да положат за Петър! Затова усърдната молитва за него в църквата продължаваше. Дните, рече, бяха Безквасници, сиреч бяха се приближили към времето, когато се принасяше Пасха,[1] истинската Пасха сгрешили. За тогава (Ирод) пазеше Петър, понеже беше велик, за празничния ден, когато имаше безчислени множества, та едновременно и срам, и страх да изпълни вярващите и да накара апостолите да премълчават нестихващото име на Иисуса, та юдеите да зарадва и да накара дошлите отдалече да не вярват на проповедта. Такива неща прочее си въобразяваше суетният Ирод, като си мислеше, че държи в ръцете си Петър. А когато – рече – Ирод щеше да го изведе, през нея нощ Петър спеше между двама войници, окован в две вериги, и стражари пред вратата пазеха тъмницата (Деян. 12:6). Петър желаеше смъртта, отредена за Учителя. Красеше се с веригите повече, отколкото Ирод с багреницата, защото знаеше, че оковите и тъмницата заради Христа за горното Царство ходатаи са. Затова, както се казва, апостолът спеше безгрижен. Виж и строгата стража! Сред двама воини – казва – и в окови, и в тъмница, а пред вратата – също стражници, защото не беше някой случаен, не беше един от многото, а беше Петър, на всички – главата; на великата проповед – тръбата; изкусният кормчия на църковния кораб; будуващият пастир на овцете и агнетата Христови. И ето, Ангел Господен застана и светлина блесна в тъмницата. Като побутна Петра в хълбока, събуди го и рече: стани скоро! И веригите паднаха от ръцете му. Тогава Ангелът му рече: опаши се и обуй обущата. Така той и направи. После му каза: върви след мене! (Деян. 12:7-8). И както воините, които пазеха Господа в гроба, примряха от страх, когато Ангелът се яви и отвали камъка от вратата на гробницата, така и тук пазещите за смърт апостола, самите те като мъртви лежаха, докато Ангелът го будеше.

Виж как и чрез самите образи на своето мъчение и смърт Спасителят почиташе Петър! Защото, както Той възкръсна, оставяйки в гроба платното, в което бе повит, като свидетелство за истината, така и Петър, като стана от сън, веригите остави, понеже желязото омекна като восък от приближаването на ангела. И както Той излезе от гроба, като печатите лежаха върху камъка, така и Петър излизаше, а оковите и веригите останаха да лежат.

О, високо достойнство Петрово! А той нито се изплаши, нито се смути от необикновеното видение, както стана с Даниил, който, като видя ангела, падна ничком на земята и силата в него изчезна (по Дан. 8:17); както стана и със Захарий, който, докато прикадяваше в светилището на храма, се смути, когато ангелът се яви, и страх го обзе (по Лука 1:9-12). Нещо повече: редно беше така да стане, защото те, макар и велики, бяха служители на Закона на скинията, когато небето имаше вражда със земята, когато средостението стоеше, когато пътят към ада не беше се обърнал към небето. Редно беше да се смутят и да се изплашат от необичайното видение.

Блаженият Петър от онези по-велик беше, и то много повече: като поставен от Господа за главен на апостолите; като изпратен от Светия Дух за евангелското учение; като такъв, който с апостолите щеше да съди: Ще седнете – рече – и вие на дванайсет престола като съдите дванайсетте израилеви колена (Мат. 19:28); като чул и това: Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века (Мат. 28:20).

А какво е пък Павел, небесният човек? Църковният ритор, Христовата уста, учителят на народите, високолетящият орел, църковният славей, който в Закона беше усърден, в благодатта – ревнител!

Павел, трудилият се повече от другите, живота приключилият, вярата опазилият! Павел, зашилият безсрамните уста на юдеите! Павел, юздата на еретиците! Безстрашният воин в разгара на битката! Обходилият, крилат сякаш, от Йерусалим и околностите му чак до Илирик. Съсъдът избран, криещ се някога в сянката на Закона и явил се после в сиянието на Завета. Гонителят преди сега е благовестител! Разтурящият преди Църквата сега Църквата устройва! Завързващият преди апостолите сега на апостолите е предводител! Отвръщащият преди людете от Христа сега людете при Христа отвежда! И не ще сгреши този, който духовна цветна леха нарече Павловата душа, защото всички добродетели в нея разцъфтяха.

Кой прочее с всекиго всеки ставаше, както Павел? За да спечели всички, към юдеите, към елините, към пребиваващите в Закона, към беззаконниците, към всеки род, към всяка възраст, към всеки народ, към мъже, жени, девици, вдовици, юноши, господари, слуги – към всекиго от тях се приближи и към евангелско житие го поведе.

Кой така се е трудил като него? Защото кой може да преброи онези велики и превишаващи човешките възможности подвизи като пътешествия по суша, проповедите пред юдеите по синагогите, пророческите прозрения, задържанията, побоите, връзванията, влаченията, тъмниците, градовете, селата, гладуването, жаждата, бденията, морските плавания, корабокрушенията, страданията, бедите, които са навсякъде, труда на ръцете, за да не обремени някого, църковните грижи: едни прочее как да опази тези, които беше довел при Христа, а други пък – как да доведе ония, които бяха към елинистите (по Деян. 9:29); благовестванията с преумножение на разума, с присъщата за Павел премъдрост.

Когато дойде в Атина и като беседваше в синагогата с иудеите и всеки ден по тържищата с когото се случеше (по Деян. 17:17), като го заловиха, философите стоици и епикурейци го отведоха пред Ареопага. Какво е това ново учение, което проповядваш? Защото нещо странно влагаш в ушите ни. Затова искаме да знаем: какво е то (Деян. 17:22). Тогава Павел застана сред Ареопага и рече: Мъже атиняни! – слушаха учителския глас от самото начало и бяха готови да слушат (по Деян. 17:22).

Мъже атиняни, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу. Тогова, прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам (Деян. 17:22-23).

О, доброизкусност Павлова! Не започна от патриарсите, или от пророците. Не и от това, което сам беше видял. Не и от нещата, които от апостолите бе чул, а от любимото за тях слово вмъкна. Така, като ги похвали в началото, сякаш за да смекчи сърцата им и да ги подтикне да изслушат размишленията, сгоден момент като намери, истината да открие. Понеже видя, че самият корен на безчестието беше там, показа лекарско изкуство. Защото и те самите тайно слагат лекарството в нещо, което е любимо за болния, та, като бъде прието от него с удоволствие, да го излекуват. Видя ли Павловия разум! Чрез техните собствени мрежи ги улови! И ето първият улов: пръв беше блаженият Дионисий Ареопагит.

Търся мислено, като се обръщам насам-натам и разглеждам светиите, които са през вековете, и праведниците преди потопа, и след потопа, и патриарсите преди Закона, и в Закона съдиите, царете, пророците, ония дивни и велики мъже, и не намирам към кого да приравня Павловата добродетел, защото всички премного превъзхожда и на всички добродетелите заедно в себе си има. И всички в него виждам, а него самия – над всички.

О, блажен мъж! И какво е нашата похвала за Павел? Сам Господ във видение рече на Ананий, който се колебаеше да тръгне да търси мъжа: Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името ми пред народи, царе и синове Израилеви (Деян. 9:15).

Добре е в добавка да припомним и това, което в Деяния написа Лука. Да узнаем с какво изкуство този непобедим воин бе уловен. Защото казва: Савел, дишащ още заплахи и убийства срещу учениците на Господа, дойде при първосвещеника, та измоли от него писма до Дамаск до синагогите, щото, като намери да следват това учение, мъже и жени, вързани да ги доведе в Иерусалим. Но когато той беше на път и наближаваше Дамаск, изведнъж го огря светлина от небето и като падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, защо Ме гониш? (Деян. 9:1-4). Защо напразно, рече, се трудиш? Защо срещу небето стреляш? Защо ръка протягаш, смятайки слънцето да задържиш? Защо се хвалиш морето с шепа да пресушиш? Савле, Савле, защо Ме гониш? Не е добре срещу ръжен да риташ! Не е безопасно върху въглени да рипаш! Савле, Савле, защо Ме гониш! Не знаеш Кого гониш! Не познаваш камъка, в който се препъваш! Хвани някого от Ефремовото коляно, който е свиреп като юница, а не хващай от Вениаминовото. Савле, Савле, защо Ме гониш! Аз не съм в Юдея сега, та отново подстрекателство да измислите, а от дясно на престола на Отца, както неотдавна чу от Стефан, с камъни пребиван (по Деян. 7:55-56). Савле, Савле, защо Ме гониш! И гонейки, от Мене по-скоро ти се застигаш, и се улавяш, и на земята ничком падаш, защото такова е Моето естество: държи, но не може да бъде задържано, достига, но не може да бъде достигнато!

А какво отвърна той? Кой си Ти, Господине? (Деян 9:5).

О, сладък глас! Кой си Ти, Господине? Позна душата гласа на Твореца и цялата към Него погледна. Не се ожесточи, не възнегодува, не възропта, не рече просто: „Кой си ти? Защо не ми се яви преди това, та и аз да се присъединя към тебе, а сега, когато наказанието на дело показваш, тогава ми говориш: Защо Ме гониш?“.

Нищо подобно не рече, не помисли, но като чу, веднага Господине Го нарече: Кой си Ти, Господине?

Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Аз съм Този, Който небето разпростря и земята върху нищото постави. Аз морето обуздах чрез пясъка. Аз небето украсих със светила велики и със звезден безброй. Аз сътворих първия човек, пръст от земята като взех. Аз на Авраам се явих и тази земя обещах на внуците в наследие да дам. Мене видя Яков на върха на стълбата. Аз на Моисей се явих на планината и Закона му дадох, който и до ден днешен да пребъде, времето както постанових. Аз съм от книжниците и фарисеите разпнатият за спасението на човешкия род; и умрелият, и погребаният, и на третия ден възкръсналият, и възнеслият се пред очите на учениците. С този образ отново ще дойда в слава велика, за да съдя земята, да съдя вселената по правда, както предрече Давид.

Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и влез в града; и ще ти се каже, какво трябва да правиш (Деян. 9:5-6). Тези неща за Павел се предават от Лука, който повече от другите го следваше: и в окови когато беше, той му служеше и съоковник го нарича.

Понеже прочее с видимите и невидими евангелски врагове битка щеше да настане, такъв военачалник подобаваше да се постави, който всеки ден щеше да умира: Всеки ден – рече – умирам (1 Кор. 15:31), който повече смъртта, нежели живот в плът, предпочиташе. Кой ще ме избави – рече – от тялото на тая смърт (Рим. 7:24). И виж, от самото начало беди и смърт как му се отреждат!

Преседя – рече – в Дамаск, проповядвайки в синагогите убедено името Иисусово, че Той е Син Божий (по Деян. 9:19-20). И всички, които го слушаха, се чудеха и думаха: не е ли тоя, който гонеше в Иерусалим призоваващите това име, и тук затова е дошъл, за да ги заведе вързани при първосвещениците? А Савел се усилваше все повече и смущаваше иудеите, които живееха в Дамаск, понеже твърдеше, че Този е Христос.

А след като се минаха доста дни, иудеите се наговориха да го убият, но Савел узна за този им заговор. Те пък денем и нощем пазеха портите, за да го убият. Ала учениците взеха го нощя и го спуснаха по стената в кошница (Деян. 9:21-25).

Виж добрия подвижник! Не закъсня, не отложи ни най-малко момента, но когато беше призван, веднага в подвиг се втурна. Този, заради Когото безпощадно беше преследвал, Него проповядваше още по-силно, смущавайки, рече, юдеите, живеещи в Дамаск, като ги посрамваше с пророчески свидетелства, прострелваше ги със стрелите на псалмите, чрез патриаршеските образи и пророчествата ги поваляше и доказваше, че Този е Христос. И докато Павел благовества, кой ще говори противното? Затова към обичайното – убийството – прибягнаха. И тук те вардеха портите на града. Павел пък беше в Йерусалим, дерзаещ с апостолите и проповядващ Господа Иисуса.

Виждаш ли какви са от самото начало Павловите усилия! Кой може и в мислите си да побере страданията му заради Евангелието, които бяха от самото начало до самата му смърт. И тук прочее чуваш: „влачеха Павел, като го биеха“; тук – „целият град се раздвижи и се стече да убие Павел“ (по Деян. 21:30). Навсякъде гонен, навсякъде брожения заради него.

Какво ли са пък изкушенията на Александър ковача, когото дяволът беше яхнал, гонейки Павел (по 2 Тим. 4:14)? Кой може да го изкаже, кой може да го опише? И в такава буря, сред такива вълни, отвсякъде блъскан, нима се обезсили, нима се повали? Ни най-малко! Павел отново поучаваше по синагогите, и не просто поучаваше, но и ръка възлагаше с много власт, с голямо дръзновение, с образ, наподобяващ образа на Учителя. И кой е равен на Павел, толкова великия, който сушата, морето, народите, езичниците, населените и безлюдните места изпълни с Евангелието; който беше въздигнат до третото небе и чу неизразимите думи, които не е позволено на човек да говори; който нямаше друга награда, освен кръста Христов? Да не ми дава Господ – рече – да се хваля, освен с кръста Христов, чрез който светът се разпъна, и аз за света (Гал. 6:14).

Кой имаше смирението на Павел, който апостолите изпревари в усилията на благовестието и говореше: Не съм достоен да се нарека апостол (1 Кор. 15:9). На дело показа, че е ученик на Христа, Който рече: Кога изпълните всичко, казвайте: ние сме слуги негодни (Лука 17:10).

На ревността му се удивиха ангелите, мъчителите се засрамиха, царете се стъписаха, бесовете се разтрепераха. Христос беше в Павел и когато ходеше, и когато вещаеше: И вече не аз живея – рече, – а Христос живее в мене (Гал 2:20).

Коя цветна леха, кажи ми, е така прекрасна с пъстротата на цветовете, както църквите с Павловите послания? Кой царски венец така сияе със скъпоценни камъни и бисери, както църквите с Павловите усилия и подвизи? И защо ми е много да говоря! Кой кораб лети така, когато вятърът е откъм кърмата, както Църквата чрез Павловите молитви?

Много царе и мъчители се възвеличаваха, покоряваха народи, вдигаха войни, съграждаха градове, побиваха стълбове, завладяваха области, разширяваха граници. И когато мислеха, че държат всичко това в ръцете си, тогава печално погиваха и паметта за тях угасваше заедно с живота им.

За този шивач на палатки по църквите по цялата вселена възпоминание ще намериш. Когато сред събраните велегласно се четат неговите слова, този, който ги чете, е с открита глава. И не само обикновените хора, но и служителите на олтара, когато слушат радостно, с много благоговение, с душите си са готови да се разделят, нежели от Павловото учение да се лишат.

Няма човек, който да не разнася с радост името на този доблестен мъж не само по църквите, но и по домовете: мъже на жените, приятели на приятелите, и на чедата, и на слугите, и на тържищата, и на съборите, и на корабите, и по време на път, и в немощ, и в окови, и в гонения. Кой впрочем, който е гонен, като си спомни за Павловите гонения, не ще се утеши? Кой ли пък, който е в окови, за Павловите окови като чуе, не ще се възрадва? Или кой, който е немощен, като чуе Павел да говори: Добре ми е в немощи (2 Кор. 12:10), не ще ли смени скръбта с веселие? Дори на смърт някой да бъде осъден, образът на Павел не ще го накара усърдно да се втурне към меча. Всички утешава с наставления, всички със съвети води, на всички постановления дава и обикновените неща красиви прави.

Кажи ми, кого имат като законоположник на евангелското житие иноците, достигнали до върховете на планините? Кой е за тях устав и правило за молитва, за деяние, за постоянни подвизи, за изнемощение телесно, за храна, за питие трезвено, за сън, за одежда, за ходене, за беседа, за смирение, за любов? Кой, ако не Павел, ги подтиква да живеят извън света и ги окриля да полетят към онези селения, които Бог приготви за възлюбилите Го? Кой ги принуждава земните градове да изоставят и в пустините с демоните да се борят? И не само мъже, но и жени, кръста като вземат, на такава бран излизат. Кой е за тях образец и наставник, ако не този райски човек?

Кой не знае Павел, кажи ми! Защото, ако попиташ и онези далечни колесничари, скитите, кой е учител на християните, те вдъхновено отговарят, че е Павел. Между родените от жени – рече Спасителят – не се е родил по-голям от Иоана Кръстителя (Мат. 11:11). Но колко повече подобава да река: никой не се е възвисил преди Кръстителя и след Кръстителя, както Павел. И недоумявам как да го нарека след това! Наистина такъв подобаваше да бъде този, който името Господне щеше да разнася сред народите, който не се задоволяваше с дневните усилия, но и нощни добавяше. Когато учениците се бяха събрали – рече – да преломят хляб, Павел, понеже на другия ден щеше да тръгне, беседваше с тях и продължи речта си до полунощ (Деян. 20:7). Виж съвършеното усърдие на учителя! Предстоеше да тръгне на другия ден и редно беше да почине заради предстоящото усилие, понеже и седем дни бе прекарал в Троада, говорейки им. Но това беше обичайно за Павел, понеже щеше да замине и после нямаше да ги види. Като ги гледаше печални и оклюмали за живота му, като спомен за себе си им оставяше онези последни думи, укрепвайки, наставлявайки, от еретици да се пазят учейки ги, поощрявайки ги да бъдат готови и за вериги, и за тъмници, и за смъртта дори.

В горницата, дето се бяхме събрали, имаше доста свещи. А един момък, на име Евтих, седнал на един прозорец, бе налегнат от дълбок сън и, докато Павел тъй дълго беседваше, клюмна в съня си и падна от третия кат долу, и го дигнаха мъртъв (виж, че не са били малко онези, които тогава са слушали Павел, за да са много свещите и за да седи Евтих на прозореца). И го дигнаха мъртъв (Деян. 20:8-9).

Пожела сатана да смути оная божествена беседа и повали чрез съня момъка, та радостта, която учениците получаваха от Павловия език, на скръб да обърне. Но Павел, като слезе, жив представи мъртвия. Още повече и тях утеши, и дявола посрами. Павел, като слезе, спусна се върху му, прегърна го и рече: не се смущавайте, защото душата му си е в него (Деян. 20:10).

О, велико смирение на апостола! Не рече: „Ето, давам ви го жив“ (така той можеше да се изяви в славата Божия). Не рече: „Ето ви благодеяние преди последното ми заминаване от вас“. А що рече? Не се смущавайте, защото душата му си е в него. О, премъдрост Павлова! И истината откри, и чудото, което стори, скри, като каза: „Не беше умрял, но душата му си е в него“. И на смирение учеше всички. Това се откриваше на тези, които искаха да получат даровете на Светия Дух. И Господ, много пъти като го правеше, към смиреномъдрие водеше учениците. После, като възлезе горе, след като момчето вече беше върнато към живот, преломи хляб, вкуси и говори дълго, дори до зори, и след това отпътува (Деян. 20:10). Понеже прочее се утешиха напълно от възвръщането на момчето и видяха предаността на учителя към Бога, станаха някак по-ревностни. Затова и апостолът, след като преломи хляба, продължи разговора до сутринта. Когато стана време за път, дяволът, като искаше да смути Павловата беседа, потопи в сън момчето и го хвърли от третия кат. Той и момчето съживи, и усърдието им повдигна, и хляб преломи, и още много поучения добави, говорейки до сутринта. И с всички тези неща сатанинският бяс се побеждаваше. Нещо повече – както подобаваше.

Виждаш ли, че дори и нощем не спеше. И когато го нямаше тук, пак тук беше, учейки и навсякъде вещаейки чрез посланията. Него връзваха, а езикът летеше – Словото Божие не може да се върже! Стягаха се в окови нозете, но всички църкви с грижовност обхождаше.

Кой е чувал за такава любов, каквато имаше блаженият? Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалвам (2 Кор. 11:29)? И пак: „Молех се: анатема за моите братя и за сродните по плът“ (по Гал. 1:8). И пак: „Да се радват с радващите се и да плачат с плачещите“ (по 1 Кор. 12:26).

И понеже привършваше земния си път, след като повече от всички като се потруди, след като беше ръкоположил учители на своето учение, примери за истинска премъдрост – Яков, Тимотей, Тит и останалите, щеше вече от тялото да се освободи и с Христа да живее, както отдавна жадуваше за това. И влизайки в Йерусалим, веднага беше вързан и щеше да бъде изпратен в Рим, за да застане пред императора.

Когато беше в Милит, изпрати в Ефес да повикат църковните презвитери, наставлявайки ги и припомняйки им от самото начало своите усилия и сълзи за тях. Защото три години – рече – денем и нощем не преставах да поучавам всекиго от вас (Деян. 20:51). А сега ви предавам, братя, на Бога и на Словото на благодатта Му (Деян. 20:32). Знам, че няма вече да видите лицето ми всички вие (Деян. 20:25).

Кой ще понесе без сълзи това, като чуе и като проумее настаналия тогава плач на учениците за Павел! Не рече: Предавам ви на Бога и дотук да спре, но добави и на словото на благодатта Му. Това да бъде вашето дело, рече, затова е старанието, затова е поучението как Словото на Божията благодат бихте разнесли и съхранили. Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се вдигнат мъже, които ще говорят изопачено (Деян. 20:9-30). Затова много бдение е нужно, много усилия, много страх, та да съхраните и себе си, и стадото, сред което Дух Свети ви е поставил епископи, да пасете църквата Божия, която Той си придоби със своята кръв (Деян. 20:28). Защото аз вече съм чист от кръвта на всеки от вас, понеже изпълних прочее моя дълг (по Деян. 20:26).

Така, както би сътворил договореност, и себе си невинен в това представи, и Учителя някак си възвеличи, Нему като се уподоби. Сребро, рече, или злато, или дрехи, нищо не поисках, сами знаете. Свидетел е не друг някой, а вие, че за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце (Деян. 20:34). Така и Господ, към страданието вървящ, се проявява като човек, уговорка правещ, когато казва: Иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо (Иоан 14:30).

Понеже всички по апостолски настави, всички учителски (нещо повече – ангелски!) утвърди, поучи, утеши, той коленичи и се помоли за всички тях. Тогава всички плакаха много, и, припадайки – рече – Павлу на шията, целуваха го, наскърбени най-много от думата, що каза, че няма вече да видят лицето му (Деян. 20:36-38).

Видя ли как обичаха Павел, как го охраняваха! И не само епископите, които и църковни презвитери се наричат. Настана голям плач, и то от всички, защото на всички баща беше. Всички чрез благовестието беше родил, всички с духовно мляко беше откърмил. И мъже съвършени, служители на тайнствата Господни, беше отгледал. И какво беше на сърцето на учениците тогава, когато провождаха блажения и не очакваха никога вече да го видят? И припадайки – рече – Павлу на шията, целуваха го. Повече с душите, нежели с устни, целуваха оная свята шия, прегръщайки се така, сякаш не можеха да се откъснат от него, наскърбени най-много от думата, що каза, че няма вече да видят лицето му (Деян. 20:38).

Виждаш ли как за тях нямаше нищо по-желано от образа на учителя. Защото не само когато учеше или проповядваше, но стигаше да го гледат само, за да всели благодат в душите на виждащите го. Това[2] до сърцето им се докосваше, това терзаеше, това повдигаше велико ридание. Защото наистина голяма беда беше да се лишат от Павел! Защото ако днес, вещаейки чрез Писанието, той ни е толкова скъп, толкова желан, и то след толкова поколения, след толкова години, колко повече за тях – и гледащи, и слушащи го?

И ето че, когато в църквата ще се начене проповед за Павел, как отвсякъде, подобно пчели към цветна леха, се стичат господари и слуги, богати и бедни, ритори и философи, високообразовани и малограмотни, питащи и отговарящи, отдадени на деянието и отдадени на видението, духовник с висок сан и духовник с блажения чин на иноците, мъже, жени, мало и голямо, различна работа упражняващи. И всички се дивят на премъдростта на мъжа, който, както тогава, така и днес, на всеки е учител с кратките думи, с благоречивите слова – крият се в тях велики и непреходни премъдрости. Защото, както дълбоката вода на всички за всякаква нужда е пригодна – за пиене, за готвене, за миене, за напояване на градини, за плаване, за риболов (нейната дълбочина за никого не е познаваема!), така и думите на Павел на всякакъв вид добродетел учат тези, които ги слушат, а с високите си прозрения пък всички превъзхождат. И защо да говоря повече? Христос за Павел е похвала; за нас след Христа – Павел.

И понеже върховният апостол Петър укрепи достатъчно църквите в Йерусалим и в околностите на Йерусалим и навсякъде посея благочестието, като дойде в Рим, следваше да се изпълни словото на Господа, който му бе рекъл: Истина, истина ти казвам: когато беше по-млад, сам се опасваше и ходеше, където си щеше; а кога остарееш, ще простреш ръцете си, и друг ще те опаше и поведе, където не щеш (Иоан 21:18).

Последния подвиг с война на дявола извърши. Знаете всички кого наричам така: Симон влъхва. Симон, който, като донесе на апостолите пари, рече: Дайте и мене тая власт, та, комуто възложа ръце, да приеме Духа Светаго (Деян. 8:19). Отговори му Петър, острият меч на Духа: Среброто ти да погине заедно с тебе, задето си помислил, че с пари се добива дарът Божий. Ти нямаш дял, ни жребие в тоя дар, защото сърцето ти не е право пред Бога (Деян. 8:20-21). И преди това обаче в Сирия дълго време беше преследван от Петър. Но понеже се виждаше победен и нямаше повече място там, в Рим като дойде, вършеше много магьосничества: дървени и каменни идоли правеше да ходят чрез сатанинско действие; в огъня се валяше и не изгаряше; по въздуха летеше – змей ставаше; в злато се превръщаше; двери заключени отключваше и железни въжета разкъсваше; вечер всякакви лица изобразяваше, като караше и съдовете вкъщи сами да се носят и да слугуват. Когато се носеха, той правеше така, че пред тях да ходят множество невидими сенки, които са, казваше той, душите на умрелите. Наричаше себе си Христос, той, който на бяс беше подобен. Понеже и пред императора дръзна да каже това (о, мерзък език!) Петър, запитан от императора дали това е Христос (за Симон говорейки): „Не е Той – рече апостолът, – защото аз съм ученик на разпнатия, и погребания, и възкръсналия, и възнеслия се“.

Виж с колко злоба беше изпълнен оня скверен съсъд! Веднъж, издирван от императора като измамник, избяга, като положи образа на своето лице върху Фауст, ученик на Петър. И когато Фауст дойде при Петър, всички се отвръщаха от него заради непристойния образ на другия, с който беше обложен, понеже Симон от вярващите беше прогонван.

„Като го погледна Петър и го видя скърбящ и облян в сълзи, рече:

- От Симон влъхва, Фаусте, стана промяната на лицето ти. Издирван от императора, изплашен, той побягна, като остави образа си върху тебе, та, като бъдеш заловен и убит, голяма скръб и печал да ни донесе. Но нека Бог на оня измамник и враг Симон от образа те измени, като веднага ти върне твоето предишно лице.

И още недоизрекъл, тутакси се случи, докато всички ние – казва – гледахме“.

Всичко това описва Климент, близкият ученик на Петър.

Когато апостолът беше в Рим и вършеше много чудеса с името Господне, разваляше магьосничествата на оня скверния и изобличаваше лъжливите му привидения, рече Симон на Петър: „Проповядваш, че твоят Бог се е възнесъл. Ето, и аз ще се възнеса!“. Добре е да припомним, че за това сам блаженият Петър в апостолските предания така казва: „Началото на новите ереси беше от Симон влъхва, който в Сирия много безумия стори. И в Рим когато беше, много църкви отвърна с магии, с дяволско изкушение и с деяние. В Кесария Стратонова намери мене, Петър, и се опитваше да извращава словото Божие. Тогава с мене бяха светите чеда Закхей, който някога беше митар, и Варнава, и брат Климент Римски, и ученикът Лука, който беше съапостол и на Павел, нашия съработник в Евангелието. По това време трижди като спорих с него за това, което пише в Словото за пророците и за Божето единоначалие, победих го чрез силата на нашия Господ Иисус Христос и в мълчание го хвърлих, беглец в Италия го направих. Докато той беше в Рим, както казах, много църкви разбуни, мнозина отвърна и към себе си ги привлече, хората смайвайки с магьосническо дело и с бесовско деяние. Така веднъж, посред бял ден като влезе в театъра, зарече се да литне във въздуха. Понеже всички се дивяха на това, аз, Петър, се молех в себе си. И като беше подет вече от бесовете, летеше високо във въздуха, казвайки, че ще се възнесе на небесата и оттам ще изпрати на людете добрини, докато тълпите го славеха като бог. Аз, като вдигнах нагоре ръце, молех Бога да срине долу убиеца и да срази бесовската сила. Като погледнах, рекох на Симон: „Ако аз съм апостол на Иисус Христос, а не съм измамник като тебе, Симоне, заповядвам на злите сили да те пуснат и да не те държат“. И това като изрекох, той падна със страшен шум и се преби. А тълпите изреваха: „Един е Бог, Когото Петър изповядва“.

Така беше унищожена първата симонитска ерес – това прочее казва Петър в апостолските предания. Така и във великия Рим великият апостол възвеличи името на Господа Иисуса. След като изпрати учителя на мрака Симон към вечния огън, тези, измежду които беше учителят на мрака, при учителя на светлината се притекоха, като се превърнаха от вълци на овце.

Това скверният Нерон като чу, понеже се посрами, а и много се опечали за магьосника, заповяда Петър да бъде разпънат. Той – о, велико апостолово смирение! – не желаейки да бъде разпънат с главата нагоре по подобие на Господа, склони управителя да го разпънат надолу с главата. Така прие кончината на голямото си усърдие добрият пастир, който големи стада наплоди за Господа – и от овце, и от агнета.

След Петровата кончина вързаният Павел беше изпратен от юдеите в Рим. Като се защити пред Нерон, беше освободен за проповедническа служба, което и от божествения Лука се свидетелства, апостолските деяния по това време дотук описва. Отново в Рим втори път бива вързан. Тогава и второто послание до Тимотей написа. В него говори за първата защита, когато се изправя пред императора: При първата ми защита никого нямаше при мене: всички ме изоставиха. Дано не им се вмени в грях. Господ застана пред мене и ме укрепи, та чрез мене да си утвърди благовестието и да чуят всички езичници: и аз се избавих от устата на лъва (2 Тим. 4:16-17), наричайки така Нерон. Пред него като се изправи втори път и като се защити, прие посичането от меч в деня, в който и Петър беше разпънат.

Такава беше кончината на добрите пастири! С такава смърт пътуването към Учителя завършиха. Него пред царе и князе проповядваха. Него в душите си носеха. Повече за Него живееха, нежели за себе си. Така, след като добре напътиха всички, добрите уредници пред лицето на Господа с много дръзновение се явиха. Венци като получиха заради своите усилия, на нас оставиха достойните си тела за освещение и утешение, закриляйки ни и след кончината си.

Но, о, блажена двоица, на апостолите върховната! Църквата, която с много усилия съградихте, която със своите потове напоихте, която със своите кърви осветихте, която със своите предания украсихте, надзиравайте я свише и я укрепвайте. От всяка ерес я пазете неоклеветена и неосквернена, красотата съхранете до свършека на века, защото имате голямо дръзновение, стоейки пред неразделната и живоначална Троица. На нея слава и власт и поклонение в безконечните векове. Амин.

Превод: проф. д-р Мария Спасова