Обръщение на Румънския патриарх към Конференцията на православните богослови в Яш
В съвременното общество, белязано от подчертана секуларизация, т. е. от релативиране на религиозните и нравствените ценности, е все по-необходимо обновяването на актуалното православно богословие посредством представяне на дълбоката връзка между истините на вярата, литургичния живот и мистично-аскетичния опит на Църквата. Това динамично свързано представяне трябва да се извърши чрез задълбочаване на големите теми за вярата и живота на Църквата в диалог с настоящите пастирски и мисионерски нужди.
1. Единството е основно свойство или признак на Православната църква, изповядван в Символа на вярата: „Вярвам в едната света, вселенска и апостолска Църква“. Разбирането на единството на Църквата, осъществяването му и неговата проява на равнището на конкретния живот на Църквата трябва да бъде едно постоянно занимание както в богословски и духовен, така и в пастирско-мисионерски план.
В този смисъл съборността представлява каноничен принцип и практика в живота на православните поместни църкви, които изразяват единството на православната вяра, на светотайнствения живот и каноничната дисциплина съгласно Свещеното Писание и Свещеното апостолско и светоотеческо Предание. Ако съборността е постоянна канонична норма на местно равнище, днес тя трябва да бъде постоянна практика на всеправославно или универсално равнище не само в изключителни или кризисни състояния, но за постоянно поддържане и утвърждаване на църковното общение и на пастирската и мисионерската съотговорност на Православието в днешния свят.
Сегашното православно богословие е призвано да задълбочи истината относно църковното, догматично, евхаристийно и канонично единство, започвайки от основното учение, че Света Троица е извор, модел и цел на всеправославното единство и на съборността в Църквата, според както ни показва молитвата на Господ Иисус Христос за единството на Неговата Църква: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно“ (Йоан 17:21-22).
2. Разбирането на православното догматично богословие като наука на спасението и служение на църковното единство е било главно занимание на великия румънски богослов Думитру Стънилоае, който в своето творчество е преориентирал и обновил православното академично богословие, често повлияно от западната схоластика, като го е освободил от това влияние чрез усилване на връзката на съвременното богословие с богословието на светите отци, с литургичната и мистично-аскетична (добротолюбийна) духовност на Църквата.
Говорейки за значението на Догматичното богословие като синтез и систематизиране на цялото богословие с единна ясна цел, отец Стънилоае констатира през 1930 г.: „Отсъствието на догматиката при формирането на богослова прави от богословските дисциплини разновидни изследвания по проблеми, които са изгубили от поглед своето подчинение на една единна цел. Вниманието на богослова е отклонено от Бога и Неговото дело към филология, история, социологични проблеми и т. н., но гледани сами за себе си. Централният религиозен проблем за връзката на душата с Бога, в който се разрешават всички останали проблеми, е ако не забравен, то изтласкан на втора линия“[1].
Показвайки призванието на православното богословие като наука на спасението или на обожествяването на човека и на църковното единство или общението в живота и мисията на Църквата, отец Стънилоае прави необходимата разлика между богословието, което се твори в определено време, и постоянното учение на Църквата, като уточнява: „не цялото богословие става църковно учение, но само онова, което Църквата попива чрез своя единодушен консенсус във времето и пространството […]. Така в Църквата се прави богословие и от него Църквата поддържа като постоянно учение онова, което автентично разкрива плана за обожествяване на човека […]. Богословите трябва да включват тяхното служение в това дело за спасение на вярващите на Църквата от всяка една епоха. Затова личното богословско размишление трябва да бъде оживено не от желание за оригиналност на всяка цена, но от обясняването на онова, което е общо наследство и служи за спасение на вярващите на Църквата от даденото време; то трябва да стои в тясна връзка с молитвения живот и служението на Църквата, за да задълбочи и съживи това служение. Без това Църквата може да стане формалистка в своето служение, а богословието – студено и индивидуалистко“[2].
3. Така днес богословското размишление относно всеправославното църковно единство трябва да се задълбочи и във връзка с конкретния живот на настоящите църковни общности. В този смисъл академичната катедра и църковният олтар трябва да бъдат в постоянно съработничество, професорът по богословие и пастирът на душите са съотговорни за защитата, съхраняването и култивирането на поместното и всеправославно църковно единство. В това отношение желаем да припомним факта, че догмите и каноните на Православната църква са били формулирани и приети на вселенски събори от епископи, пастири в своите епархии, бидейки подпомагани от ерудирани богослови, всички притежаващи дълбоко съзнание за тяхната отговорност за запазване на църковното единство като необходима основа за спасение на клира и вярващите на Църквата, т. е. тяхното единение със Светата Троица. Също на основата на православната вяра евхаристийните богослужения са били съставени в живи църковни общности, като са съединявали молитвата с богословското размишление, догмата със славословието, вътрешното единство на Църквата с нейната динамична мисия в обществото. Освен подчертаването на истината, че Светата Троица е извор, модел и цел на църковното единство, днешното православно богословие трябва да подчертава, че църковното единство е дар, предложен от Бога, но и отговорност на епископите, свещениците, дяконите и миряните за запазване на църковното единство, „та да повярва светът“ (ср. Йоан 17:21-22).
Същевременно Православието има нужда от задълбочена богословска мисъл относно връзката между индивидуалната свобода и църковното общение, между академичното богословие и живота на енориите и манастирите, между примат (първенство) и съборност на поместно и всеправославно равнище, между поместна автокефалия и всеправославна съотговорност, защото автокефалията не трябва да се смесва с изолацията, нито единството – с принудата. Диалогът, взаимното консултиране и конкретното сътрудничество между нашите автокефални църкви трябва да стане постоянна практика, добре организирана, а не само изолирани или конюнктурни събития.
Трябва постоянно да бдим, щото индивидуалният или колективен егоизъм да не подкопава светостта на църковното общение.
Молим се на Пресвета Троица да дарува светлина, мир и радост на всички участници в Международната богословска конференция в Яш (9-12 януари 2019 г.) на тема „Всеправославно единство и съборност“.
Превод от румънски: свещ. Кирил Синев
[1] Предговор на превода на учебника на Христос Андруцос Догматика на Източната православна църква, Сибиу, 1930, с. V, цитиран от дякон Йоан Ика Младши в юбилейния сборник: Persoană şi Comuniune. Prinos de cinstire preotului profesor academician Dumitru Stăniloae 1903-1993, Sibiu, 1993, p. XXV, n. 3.
[2] Pr. Prof. Dumitru Stăniloae, Teologia Dogmatică Ortodoxă, Tom 1, ediţia a V-a, în colecția Pr. Prof. Dumitru Stăniloae, Opere Complete, Ed. BASILICA, Bucureşti, 2018, pp. 100-101.
