И нищо да не бе казал Христос

Евангелският Бог, особено в притчите, в напътствията Му към нас за това, какви трябва да бъдем, често е представян като жесток наказващ Цар, възмездител, господар, съдия. На тази тема в продължение на две хиляди години са се натрупали множество най-различни интерпретации. Аз, честно си признавам, се уморих да избирам към кои интерпретации да се придържам. Избрах си тази, която казва, че притчите ни разказват на достъпен за нас език какви всъщност сме ние и какви бихме искали да бъдем, но не ни казват какъв е Бог. А какъв е Бог, ни казват не притчите, а Самият Христос, чрез Своя живот, Своите дела, Своята смърт за нас, Своето Възкресение.

Според някой от писателите, дори Той нищо да не беше казал, но само заради това, че умали Своята Божественост, като дойде и стана човек, като служи на хората, без вина страда и умря за нас и после възкръсна – това би било достатъчно, за да разберем какъв е Бог (дори без указанията какви трябва да бъдем ние), това трябва да е достатъчно, за да поискаме да бъдем с Него!

Ето кое е важното! Евангелският Бог в Своята действена любов към нас, в любовта Си към нас до смърт, е такъв, че ние да желаем да бъдем с Него. Това е! А нашата покварена от греха природа се проявява именно в това, че ние не искаме да бъдем с такъв Бог, нямаме време.

Вглеждайки се в Живия Христос в навечерието на Страстната седмица, аз вярвам в Божията милост, в Неговата любов към нас, в Неговата безкрайна милост. Вече не искам и няма да вярвам в никакъв друг Бог, защото това няма да е Христос. Виждам, че никак не се спасявам, и, съдейки по всичко, няма да се заема със спасението си. Постът свършва. Без успехи и победи, само с неуспехи и поражения. Вярата в любящия и поради тази любов умрял за нас Христос е единственото нещо, което ни спасява от отчаянието. Може би само за да осъзнаем това, си струваше и да постим.

Източник: личен профил на автора