Проповед върху неделния апостол – Еф. 4:1-7
Св. ап. Павел в своето Послание до ефесяни набляга на единството на Божиите чеда в Христос, обединяващ всички чрез връзките на мира, независимо от тяхната етническа принадлежност – дали са юдеи или елини, т. е. езичници, и после са познали Христа, тъй като всички те са живеели в греха.
Бог по Своето човеколюбие ги възкреси, заедно с Христос, и това се случи по Неговата благодат, а не поради тяхното достойнство: „И вас, мъртвите поради вашите престъпления и грехове, в които живяхте някогаш според живота на тоя свят, съгласно с княза на въздушната власт, сиреч духа, който сега действа в синовете на неверието, сред които и ние всинца живяхме някогаш според плътските си похоти, изпълнявайки желанията на плътта и на помислите, и по естество бяхме, както и другите, чеда на гнева – Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа“ (Еф. 2:1-5).
В откъса от посланието, който се чете в храма на всеослушание днес (Еф. 4:1-7), св. ап. Павел изисква от Божиите чеда, които преди това са били езичници, да постъпват съответно на призванието, което са получили от Бога. Забележителното в този откъс е, че този, който моли и изисква, е затворникът Павел. Затова тук трябва да се посочат две характерни за изискването му неща.
Първото е личността, която иска: има основна разлика в ранга на личността – между Бога и човеците, между св. ап. Павел и Църквата, между родителите и децата, между господарите и робите… Затова, когато бащата помоли своя син да направи нещо, това се възприема като заповед, а ако синът помоли баща си – това се приема за желание, като надежда от негова страна, че баща му ще изпълни молба му. Тук св. ап. Павел призовава слушателите си чрез своята молба към спазване на това, което той изисква от тях и към неговото прилагане, или в противен случай те ще понесат отговорност за своите дела.
Второто нещо е, че обикновено този, който изисква е властимащ, а в случая този, който заповядва, е затворник, окованик, нямащ власт. Тъй като обаче св. ап. Павел е „окованик в Господа“ (Еф. 4:1) и окованик Иисус Христов за езичниците (Еф. 3:1), той изпълнява заповядваното му от Господа Иисуса Христа: проповядва Неговото Евангелие и поучава на това, което Бог му заповядва да поучава, т. е. произнася Божието слово, а „словото Божие не се връзва“ (2 Тим. 2:9). Затова, въпреки че е затворник на римската власт, той говори с власт и слушателите му трябва да го чуят и да послушат думите му.
Това пък, което св. ап. Павел иска от тези, които са били езичници преди това, е да постъпват така, както са призвани от Бога: „… достойно за званието, към което сте призвани“. Ще рече, че призваният трябва да заслужи призванието си съобразно неговите условия: „… с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира“ (Еф. 4:2-3). Тук ще споменем притчата, дадена от Господа за царя, който направил сватба на своя син и заповядал на слугите си да поканят всекиго, когото намерят, след като поканените отказали поканата: „И като излязоха тези слуги по пътищата, събраха всички, колкото намериха – и лоши, и добри; и напълни се сватбеният дом с много сътрапезници. Царят, като влезе и видя насядалите, съгледа там едного, който не бе облечен в сватбарска премяна, и каза му: приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? А той мълчеше. Тогава царят каза на слугите: вържете му ръцете и нозете, вземете го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Мат. 22:10-13).
Бог не ни е призовал, защото сме достойни за призванието, а ни призова докато все още бяхме грешници (Еф. 2:4). Затова трябва да се стремим да бъдем удостоени да се наречем Божии чеда, като постъпваме според Неговите заповеди – да възлюбим ближния, от една страна, и да не се стремим към създаване на разкол в Църквата – от друга. Да работим обаче за възстановяване на мира в нея, на мира на Христос, „Който направи от двата народа един и разруши преградата, що бе посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа, един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата“ (Еф. 2:14-16). Защото всички сме едно тяло, тъй като сме свързани с един Бог Отец на всички, „Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас“ (Еф. 4:6). И особено, защото сме изградени „върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа“[1] (Еф. 2:20-22).
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: в-к Ал-Нашра, бр. 46, 2018 г.; نشرة "النَّشرة"، عدد46، 2018م (бел. прев.).
[1] А в арабския текст: „… и ние се съзиждаме“ вместо „… и вие се съзиждате“ (бел. прев.).
