Св. ап. Павел се обръща към Тимотей, когото нарича „чедо“, т. е. духовен син, който той е родил във вярата, като казва: „Вярно е словото и достойно за всяко възприемане“.[1] В това изречение намираме две утвърждения. Едното е, че „словото“, т. е. учението на Господ Иисус е вярно, а когато вярващият се увери в истинността на божественото учение, той става добър негов служител (1 Тим. 4:6). Второто утвърждение е за това, че откровенията, дадени чрез Светия Дух от пророческите времена до края на този свят, са истинни. Духът пророчества, че едни хора в последните времена ще отстъпят от вярата и ще последват измамния дух, т. е. дявола (1 Тим. 4:1). Думите на ап. Павел следват от целта, която си поставя той – „спасението“. Затова той начертава пред Тимотей пътя, който ще го отведе до спасението, а по този начин наставлява и другите. И го призовава към упоритост в учението, за да привлече други да приемат словото.
Павел-юдеинът се е занимавал с изучаване на Писанието. В своето Послание до галатяни той ни съобщава, че е проявявал усърдие в учението и е надминал всичките си връстници, но се е поддал на друг, чужд на Бога дух, който го е накарал да тълкува словото по субективен начин, и е започнал да преследва Христовата църква. Ап. Павел се е убедил в истинността на даденото от Бога слово, но е искал както всички останали юдеи да си има бог, съобразен с неговите мерки. Юдеите изпаднали в дяволското заблуждение и отхвърлили Христовата светлина. Същата тази светлина се е явила на Савел по пътя за Дамаск и му е отворила очите, за да разбере Писанията, които той се бил задълбочил да чете и изучава. Апостолът покръстил собствените си мисли чрез Божия Дух, за да постъпва като син на светлината, и се опитал да помогне на Тимотей да избегне мрака, който го обгръщал преди неговото покаяние.
Апостолът подкрепя своя ученик и вярващите и ги призовава да приемат явилия се на земята Господ Иисус, Който е изпълнил обещанията, дадени от Бога на юдейския народ. Словото се въплътило и обещанията се превърнали в истина. Тази истина не може да се обясни и не намира своето отражение в отхвърлящия я човек. Но тъкмо това се е случило с юдеите и ние трябва да се стараем да го избегнем. Днес можем да си мислим, че това не ни засяга, защото всеки от нас вярва в Христос така, както му е изгодно. Вярваме в Него и Го възприемаме не с „всяко (т. е. пълно) възприемане“, както ни призовава апостолът, а с условие това да не влиза в противоречие с нашите желания. Затова често оставяме Христос настрана и не се държим като истински синове, а като заблудени деца, уподобявайки се на юдеите. Тук идва ред за думите, посочени по-горе, с които ап. Павел ни призовава да вярваме и да имаме доверие в думите и учението на Господ Иисус, за да бъдем добри Негови служители.
С тези думи и учения ап. Павел подкрепя християнското общество, вървейки от един град в друг, за да благовести за Възкресението на Господа. Първите християнски общества са се основавали на истинската вяра в Господа. Ап. Павел чрез истинното слово е предал вярата в Господа Иисуса на вярващите и те са Го възприели напълно, без всякакво съмнение или ропот.
Същата картина се разкрива и пред днешните вярващи, като изключим някои разлики, които се намесиха в човешката връзка с Бога. Вярващите все още вярват на Божието слово и във въплътения и възкръснал от мъртвите Бог-Слово. Вярата им обаче се замъглява от ропота и множеството грижи. Живеем във време, в което изискваме всичко да стигне до нас по най-лесния начин. Дяволът ни убеждава, че леността е комфортът, от който имаме нужда, и че можем да отложим днешната работа за утре в допълнение към злите неща, които не искаме да отложим. Бог вече не се вмества в схемата на нашите приоритети, нито е смятан за цел в живота на вярващия. Ние роптаем дори за учението, което има за цел да изгради човека и да построи за него обещаващо бъдеще. Откакто ропотът навлезе в живота ни, започнахме да намираме аргументи за отлагането на всичко и да не правим усилия, а да се отпускаме и да се отказваме пред всичко. Образованият и учен човек загуби своята значимост, науките вече не са в основата на успеха и напредъка. Човекът се превърна в роб на ропота и комфорта и попадна в мрежата на мрака и незнанието, която е опънал врагът на човечеството.
Призивът на ап. Павел към неговия ученик е призив, отправен към всеки вярващ: да упорства, да живее живот, успешен на социално, научно и духовно равнище. Успехът не се постига, ако не се положи труд, както и вярата не се появява освен след подвиг. Човек трябва да се подвизава, за да се възрадва. Той не трябва да заравя дадения му талант, за да не му бъде той отнет, а трябва да го използва за възрастване. Да си спомним, когато чуем заповедта на апостола, че работата е средството и пътят към успеха, а усърдието ни дарява победата, защото Божието царство „насилници го грабят“, т. е. онези, които полагат големи усилия за него. Не трябва да подценяваме нашата младост, нито да разчитаме на старостта си, а да се стараем да усъвършенстваме дарбите си на каквато и възраст да сме, за да стане нашият напредък явен пред Божия престол.
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: в-к Ал-Нашра, бр. 5, 2019 г. نشرة "النَّشرة"، عدد5، 2019م (бел. прев.).
[1] В българския превод:„Тия думи са верни и достойни за всяко въприемане“ (1 Тим. 4:9; бел. прев.).
