Думите на Нашия Господ Иисус Христос, с които Той ни призовава към носене на Кръста, са призив да подражаме на делото Му. Той благоволи да отдаде Себе си за нас, грешниците, поради Своята свръхестествена любов, и се предаде и умря чрез разпъване на кръст. Това означава, че ние трябва да се уподобим на Него и да се разпнем поради същата причина, поради която и нашият Господ е благоволил да бъде разпнат. Така можем да разберем и думите на св. ап. Павел в днешното апостолско четиво: „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега с плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе си за мене“ (Гал. 2:19-20).
Св. ап. Павел заръчва на галатяните да внимават за една пречка, която стои на пътя им към Христос: Законът, т. е. този, старозаветният закон, който Бог е дал на Своя народ, за да им бъде пътеводител. Как може обаче Законът, който е от Самия Бог, да бъде пречка?
Нека да концентрираме вниманието си върху този Закон, за да разберем какво е имал предвид св. ап. Павел с това предупреждение, което е отправил към слушателите си. Апостолът уподобява Божия народ, който не разбира Неговата воля, на младенец, нуждаещ се от мляко, което лесно се храносмила. Когато младенецът порасне, т. е. когато разбере какво Бог иска от него, тогава той може да се храни с твърда храна като зърното и месото, тогава става способен да разсъждава: „Защото, макар и да бяхте длъжни според времето да бъдете учители, вие пак имате нужда да ви учат, кои са първите начала на Божието слово, и дойдохте до такова състояние, че се нуждаете от мляко, а не от твърда храна. Всякой, който се храни с мляко, не е опитен в словото на правдата, защото е младенец; а твърдата храна е за съвършени, които, благодарение на навика, имат чувства, обучени да различават добро и зло“ (Евр. 5:12-14). Законът беше за Божия народ като мляко, тъй като представлява заповеди и наставления за човека, които той трябва да следва, за да израства духовно и да си възвърне Божия образ, който изгуби в резултат на нарушението на Божиите заповеди, и да може да различава между доброто и злото.
Ала народът започнал да почита закона вместо да почита Бога, и изпълнението на закона се превърнало в цел вместо да бъде способ. Пример за това ни дава чудото с човека с изсъхналата ръка, когото Господ изцелява в съботен ден. Това прогневява юдеите, почитащи съботния ден, като не вършат в него никакво дело, дори и добро, основавайки се на заповедта: „Помни съботния ден, за да го светиш“ (Изх. 20:8), „Говори още Господ на Моисея и каза: кажи тъй на Израилевите синове: съботите ми пазете, защото това е знак между Мене и вас в родовете ви, за да знаете, че Аз съм Господ, Който ви освещавам. Пазете съботата, защото тя е света за вас: който я оскверни, да бъде предаден на смърт; който в тоя ден върши работа, тая душа трябва да бъде изтребена измежду народа си“ (Изх. 31:12-14). Господ обаче им показал, че съботата е направена за човека, а не човек за съботата и че Той е Господар и на съботата (Марк 2:27-28): „Случи Му се и в друга събота да влезе в синагогата и да поучава. Там имаше един човек, комуто дясната ръка бе изсъхнала. А книжниците и фарисеите Го наблюдаваха, дали ще го излекува в събота, за да намерят обвинение против Него. Но Той знаеше помислите им и каза на човека с изсъхналата ръка: стани и се изправи насред. И той стана, и се изправи. Тогава им каза Иисус: ще ви попитам: какво е позволено да върши човек в събота: добро ли, или зло? Да спаси ли една душа, или да погуби? Те мълчаха. И като ги изгледа всички, рече на човека: протегни ръката си. Той така и направи; и ръката му стана здрава като другата. А те от гняв излязоха вън от себе си и се сговориха помежду си, що биха сторили на Иисуса“ (Лука 6:6-11; Мат. 15:1-6).
Затова се наложи Бог да изпрати Своя Единороден Син, поради Своята свръхестествена любов към човеците, за да възвърне всичко в правилния му ритъм, макар че Бог изпрати първо Своите пророци, но това не даде никакъв резултат. Господ Иисус Христос показа на народа, че целта на закона е да доведе до Бога и че законът се основава на любов: да възлюбим Бог и ближния като себе си: „И един от тях, законник, изкушавайки Го, попита и рече: Учителю, коя заповед е най-голяма в закона? А Иисус му отговори: възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците“ (Мат. 22:35-40).
Господ Иисус Христос ни научи, че любовта се състои в това: да положим себе си за другите (Иоан 15:13), както и Бог Отец показа Своята любов към човеците, като изпрати Своя Единореди Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да получи вечен живот (Иоан 3:16).
Как обаче Господ Иисус Христос е показал Своята любов към нас, грешните? От нашия прочит на Библията можем да направим извода, че Господ Иисус Христос е изпълнил две неща, които човек не е изпълнил, а е направил противоложните на тях неща и се отдалечил от Бога: послушанието и любовта. Господ Иисус Христос послушал Своя Отец до смърт – кръстна смърт, подникнат от Своята любов към човеците. Така кръстът се явява като другата страна на любовта.
Основавайки се на това, което споменахме по-горе, напълно разбираме, че ние, които смятаме себе си за Христови последователи, сме длъжни да живеем така, както Той е живял, и да възлюбим така, както Той е възлюбил, да спазваме послушание така, както Той спази послушание, а Господ Иисус Христос изрази това Свое послушание, като отдаде Себе си на Кръста. Оттук, ние сме задължени да се съ-разпнем с Него като покажем истинската любов, а тогава ще можем да възклкнем със св. ап. Павел: „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:19-20).
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: в-к Ал-Нашра, бр. 42, 2018 г.نشرة "النَّشرة"، عدد42، 2018م. (бел. прев.).
