Литургически Църквата обгражда с две недели празника Въздвижение на Кръста Господен. С това тя цели в неделята, предшестваща празника, да подготви вярващите и да наблегне върху смисъла на празника в последващата го неделя. В двете недели около празника на Въздвижение на Честния Кръст Църквата ни прочита два текста: първият е от Eвангелие според св. ев. Йоан, а вторият – от Eвангелие според св. ев. Марк. Въпреки привидното противоречие в думите на двата евангелски текста, техният смисъл разкрива значението на Кръста в живота на Църквата и вярващите в нея.
Първият евангелски Йоанов текст е взет от втората част на разговора с Никодим, за който се споменава в Глава 3 на ев. Йоан (3:1-12, 13-21). В него Иисус напомня на Никодим за едно от чудесата на Стария Завет. Той прави паралел между спасението чрез Кръста и чудото с медната змия, което извършил св. прор. Моисей по заповед от Бога, като я издигнал на дърво, за да изцелява от отровата на змиите, уязвили лагера на евреите, напуснали Египет (Чис. 21:4-9).
За вярващия, който слуша за историята с медната змия, е ясна връзката между нея и Кръста. „Бог толкова обикна света“ и Неговата любов ни се яви чрез Кръста, както набляга на това св. ап. Павел. Защото Христос, Който ни изкупи всички „още когато бяхме грешни“ (Рим. 5:8), дойде на света не „за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“. Защото Кръстът, който неговите създатели искаха да служи за оръдие на наказание, се превърна в причина за живот.
Вяращият знае, че както Кръстът, така и медната змия на Моисей, не са причина за спасението, а Бог е Този, Който спасява чрез тях. Това ни съобщава авторът на кн. Премъдрост Соломонова, „защото, който се обръщаше (към змията), биваше изцеряван не чрез онова, в което вперяше очи, а чрез Тебе, Спасителя на всички“ (16:7, 16:5-14). Оттук разбираме защо благочестивият юдейски цар Езекия е строшил тази медна змия шестотин години след нейната направа, когато е строшил всички идоли (4 Цар. 18:1-8). Тъй като хората са започнали да ѝ се кланят и да ѝ принасят тамян като я нарекли „Нехущан“ (4 Цар. 18:4), което означава медна змия.
Но спасението, което Господ извърши чрез въздигането Си на Кръста, е съвършено и завършено спасение и победа над смъртта, тъй като „чрез Кръста радост дойде за целия свят“, а не само за една група от хора, които са страдали от проблем с отровни змии в пустинята. Затова Кръстът се превръща в символ на Възкресението след като беше символ на смъртта. Следователно любовта е нашият път към „вечен живот“. Това е смисълът на фразата, която гласи, че: Бог заради нас „отдаде Своя Единороден Син“. Това е любовта, която не изисква осъждане, а се стреми да спаси всички.
Вторият евангелски текст е взет от Глава 8 на Евангелие според Марк – когато Иисус говори на Своите ученици за смъртта, страданията и Възкресението Си. Това известие се явява на свой ред като отговор на изявлението на апостолите чрез устата на св. ап. Петър, че те са разбрали, че техният Учител Иисус Назорей е Христос – очакваният Спасител (Марк 8:29). Това изповядване слага край на първата част от Евангелие според св. ев. Марк.
С думите Си Господ се обръща към „всеки, който иска“ и изисква от вярващите в Него да вземат три решения, които непременно трябва да бъдат превърнати в дела. Първото е самоотричането – то е решение относно начина на живот, решение за ежедневна саможертва за Христовото благовестие и свидетелство. Това означава да изоставиш „световните грижи, богатство и похоти“, които задушват словото (Марк 4:1-20). Защото ученикът на Иисус е призван от самото начало към „изоставяне“ на това, което представлява пречка пред неговото ученичество (Марк 1:16-20).
Второто решение се състои в приемане „да носим кръста си“. Ще рече, да приемем всички пречки и премеждия, изправящи се между вярващия и делото на благовестието. Нали призивът е отправен към нас – да станем „ловци на човеци“ (Марк1:17). В Стария Завет не съществува пряка посочка към този смисъл на Кръста. Защото наказанието чрез кръстна смърт е измислено от Древния Рим и е изпълнявано от римските войници, за да уплашат чрез него враговете на Империята. Но учениците на Спасителя са разбрали, че носенето на Кръста означава да приемем да благовестим до смърт полученото от нас Евангелие. „Кой ще ни отлъчи от любовта Христова? Скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч?“ (Рим.8:35).
Третото решение е „да последваме Христос“ – да приемем Христос за Учител, Водач и Господ е основата на християнския живот. Това не означава да издигаме в лозунг нашата принадлежност към Христос или да тръбим наляво и надясно, че Той е наш Цар. „Защото, който се срами от Мене и от думите Ми...“ (Марк 8:38) – това не означава само да повтаряме думите на Иисус, а да ги изпълняваме с вярност дори, ако тази наша вярност ни струва живота. Защото, който отказва да се съобрази с изискванията на свидетелството на Иисус и Неговото Евангелие, дори да умре мъченически „за да спаси душата си“, той накрая ще изгуби спасението, което ни донесе Христос. Това спасение, което винаги минава през Кръста.
Взимането на тези решения означава да вършим Неговата воля (Мат. 6:10; Лука 11:2) и да станем съучастници на Иисус в Неговата молитва в Гетсимания: „Да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти“ (Марк 14:36). А това означава да се стремим чрез благодатта да вършим Божията воля, която е спасение на целия свят. Нали затова „Бог проводи Своя Единороден Син“?
Бог така обикна света, че заради нас отдаде Своя Единороден Син, и така ни призовава към това – да обикнем ние на свой ред другите и да отдадем себе си, за да им предадем Христовата любов.
Превод от арабски: Виктор Дора.
* Източник: сп. Моето паство, бр. 37, 2018 г. نشرة رعيَّتي، عدد37، 2018م.
