Неделята, предшестваща светия Велик 40-дневен пост, се нарича Неделя на прошката. Това е така, защото в този ден Църквата два пъти поставя темата за прошката. Сутринта на Литургията се чете евангелският текст от Мат. 6:14-21, който започва с думите на Господ Иисус: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец“. А вечерта на вечерното богослужение започват великопостните песнопения и по традиция правим три дълбоки поклона, като всеки иска прошка от всички присъстващи в храма. Това се нарича взаимно опрощение.
На този ден Църквата възпоменава изгонването на Адам от рая в резултат от нарушението на Божията заповед към него да не яде от дървото за познаването на добро и зло. На пръв поглед причината за това възпоминание изглежда ясна, защото заповедта, която Адам не е спазил, е заповед за „пост“. А ние днес се намираме пред вратите на един друг пост и затова Църквата ни поощрява да спазим заповедта за въздържание, за да не загубим, подобно на Адам, Божията благодат. Защото църковните отци, утвърдили се в поста и молитвата, знаят какво значение има постът и какви са духовните му ползи, и от какво ще се лиши този, който не го практикува.
Защото постът не е цел, а средство, както са всички други подвизи, които са израз на аскетизма, като молитвата и делата на милосърдието. Аскетизъм е гръцка дума, която означава упражнение и тренировка. Бог не е поискал от Адам да пости, за да изпита любовта и послушанието му към Себе си. Така и Църквата не изисква пост, за да види кой е в състояние да пости повече от другите. Постът е лична практика, която научава постещия да контролира себе си и инстинктите си. Не е мъчение, а вразумление. За да може постещият постепенно да възпита в себе си дисциплина в храненето и след това да обуздава и останалите си страсти. Църквата не учи, че има добри и вредни инстинкти, а ни поучава, че всичко, което Бог е създал и е вложил в нас, е добро. Има нужда само от възпитание. Защото, ако човек успее да възпита своята нужда от храна, а това е една належаща потребност, лишението от която довежда до смърт, то той ще може да обуздава и останалите си потребности, които са по-малко опасни, тъй като не заплашват живота му.
Историята за Адам и изгонването му от рая не се изчерпва с храната – в нея се съдържа и въпросът за доброто и злото. Често пъти вярващите пропускат смисъла, съдържащ се в названието на това дърво. Внимателният прочит на текста от кн. Битие ще ни покаже, че целта на Адам не е била да яде, а да властва. Адам поискал да стане бог, за да решава самостоятелно кое е добро и кое – зло. С други думи, той поискал да постави себе си на мястото на Бога. Той е пожелал да върши своята воля, а не волята на Създателя Бог. В отговор на съгрешението на Адам и неговата гордост е дошъл вторият Адам, Иисус Христос, Който ни дава добър пример и ни казва: „Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29). А също така се обръща към Своя Отец: „Нека бъде не Моята воля, а Твоята“ (Лука 22:42). Това е, на което трябва да се научим и в което трябва да се упражняваме в следващите четиридесет дни.
За да не се превърне постът в абстрактно лично благочестие, което ни отдалечава от ближните и ни разделя от тях, християните още от първите векове са имали обичай да съучаствуват с „малките братя“ в техния пост, като дават на нуждаещите това, от което те се лишават доброволно. Така християнинът, който се задоволява с едно или две хранения дневно, дава това, което не е изял поради въздържание, на бедните, които по принуда постят през цялата година. А също така дарява и парите, спестени в резултат от промяната на храната. Така ние, чрез нашия пост се отдалечаваме от гордостта на фарисеина, който смятал себе си за по-добър от „тоя митар“ (Лука 18:9-14).
Само с такова съзнание постът се превръща от хранителна диета в духовен подвиг. Защото практикуването на поста, молитвата и милосърдието, както заповядва Господ Иисус в проповедта на планината, ги превръща от абстрактни външни практики, целящи привличане на хорското внимание, в начин на живот и пряка връзка с Бога. И така, вместо човешка похвала и одобрение, човекът получава „съкровище на небето“, което е невидимо. Християнинът се уподобява на своя Христос, Който е победил изкушението на сатаната. Дяволът се е опитал да прелъсти Христос чрез човешката слава, изисквайки от Него да се хвърли от храмовия покрив (Мат. 4:6). От Учителя се учим нашата „милостиня да бъде скришом“ (Мат. 6:4); да „влезем в скришната стая и, като си заключим вратите, да се помолим“ (Мат. 6:6); и „кога постим“ да „помажем главите си и умием лицата си“ (Мат. 6:17).
Накрая остава да си припомним да поискаме прошка от Бог за нашето нерадение в стремежа ни към съвършенство, както Той ни е заповядал (Мат. 5:48). Както и за това, че все още се държим като негодни слуги, тъй като „извършихме, що бяхме длъжни да извършим“ (Лука 17:10), въпреки че Той ни е призвал да бъдем Негови чеда (1 Иоан. 3:2-3) и братя на Господа Иисуса (Рим. 8:29).
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: сп. Моето паство, бр. 10, 2019 г. نشرة "رعيَّتي"، عدد10، 2019م.
