Венецът на първата седмица от св. Четиридесетница е Неделя на православието. Постният триод указва, че трябва да се направи шествие със св. икони в храма и около него в края на утринната, когато се четат решенията на Седмия вселенски събор, свикан в гр. Никея през 787 г. Шествието се извършва, за да си припомним възстановяването на употребата на иконите в храмовете, случило се в първата неделя от Великия пост през 842 г., по времето на имп. Теодора. Тя е изпълнила решенията на споменатия събор и е сложила край на иконоборството, което минава през два етапа: първият от 726 г. до 787 г., а вторият – от 812 г. до 842 г.
Седемте велики събора са свикани, за да се даде отговор на погрешни учения, разпространявани от императори, епископи или свещеници. Седмият вселенски събор осъдил иконоунищожителната ерес, на която са сложили начало някои от византийските императори, изпратили в изгнание клириците, които имали противоположно на тяхното мнение, затворили ги и изтезавали. Също както на останалите събори, събралите се са се позовали на словата на предшестващите ги отци на Църквата. Творенията на св. Йоан Дамаскин са представлявали основата, на която отците на събора обосновали решението си. Защото светецът, който е живял под властта на ислямска държава, далече от византийските императори, е успял да съчини няколко слова за важността на иконопочитанието, като е изобличил и оборил доводите на последователите на тази ерес.
Онези, които призовавали към унищожаване на иконите, разпространявали своето мнение, основавайки се на старозаветната заповед, забраняща изобразяването на Бога. Тогава св. Йоан Дамаскин показва тяхната грешка, пояснявайки, че те с отказа си да рисуват икони на Христос отхвърлят Неговото въплъщение: „В Стария Завет изобразяването на Бога е било невъзможно, защото Той все още не е бил възприел плът, нито образ. А сега, след като Бог се яви в плът и живя с човеците, аз рисувам образа на Бога, Който мога да видя и Който стана вещество заради мене. И няма да престана да почитам веществото, чрез което моето спасение се осъществи“. Това учение е като ехо на библейските слова „Словото стана плът“ (Иоан 1:14). То е същото, „което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали“ (1 Иоан. 1:1). В отговор на онези, които твърдят, че християните почитат дървото и боите, нашият роден светец пояснява, че „ние, християните, се покланяме на иконите, на изображението, а не на материята и отдаваме почит, но на тези, които са изобразени на тях“.
Има и други светци, които са споделяли мнението на св. Йоан Дамаскин. Сред тях е св. Теодор Студит, чието мнение отците на събора са цитирали: „Като роден от неописуем Отец, Христос е невъзможно да се изобрази, но тъй като се е родил от описуема майка-Дева, Той може да бъде изобразен“.
В съборните си решения отците са казали също така, че преданието да се рисуват икони на Господа, св. Богородица и св. ангели е древно предание и са наблегнали на задължителността на спазването на това предание заради ползата, съдържаща се в него. Защото то показва въплъщението на Словото и го потвърждава. Второ, то помага на хората, гледащи към иконите, да си спомнят оригинала, да се уподобят на него и да подражават на светците. След това отците на събора наблягат върху това, иконите да се окачват в храмовете и домовете по подобие на честнѝя Кръст. Също така те заповядват иконите да се почитат без да им се служи като на идоли, защото служението подлежи единствено на Божията природа.
Днешният празник не се изчерпва само със Седмия вселенски събор. По време на утринната Църквата напомня на своите чеда за седемте вселенски събора и техните решения. В нея също така си спомняме отците, които са участвували в тези събори за утвърждаване на правилната вяра, за да стигне тя до нас. Затова наш ред е да се научим от тях на православие, за да се удостоим да бъдем наречени чеда на тези отци. Защото те чрез своите молитви, пости, четения и жертви са се удостоили да се нарекат отци на Църквата. И ние също така трябва да установим лична връзка с въплътилото се Слово, връзка, чиито основи са молитвата, постът, богопознанието и благочестието. Една връзка, която започва със смирението (като на митаря), минава през покаянието (като на блудния син), за да достигне до милосърдието (като на онези, поставени от дясната страна на Христос при Страшния съд).
Евангелското четиво не се отдалечава от темата за вярата. Ап. Натанаил, когото Филип призовава да последва Христос, казва, че Христос няма как да дойде от Назарет. Това възражение показва, че този млад човек добре е познавал светите книги. Това се потвърждава от евангелското четиво на два пъти. Първото потвърждение забелязваме в призива на самия Филип: „намерихме Иисуса, сина Йосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците“ (Иоан 1:45), което означава, че двамата ученици са търсели Христос заедно и че те и двамата са познавали писаното от Моисей и останалите пророци за Този дългоочакван Месия.
Второто потвърждение намираме в отговора на Самия Иисус, Който казва, че видял Натанаил „под смоковницата“, което означава, че той е четял книгите на Стария Завет. Защото в дните на Христос юдейските учители са предпочитали да седят под смокиново дърво, за да изучават Тората. Затова, когато се казвало „седнал под смоковницата“, се имало предвид, че „съзерцава свещените книги“. А причината за избора на този поговорка за символ на изучаването на Светото Писание е, че смокиновото дърво символизира юдеите в Библията (виж притчата за смоковницата в Лука 13:6-9; Мат. 21:18-22; Марк 11:11-14 и връзката между тази притча и входа на Иисус в Йерусалим).
Задачата на нас, вярващите, които празнуваме това възпоминание, е да носим Христос в нашите помисли, сърца и отношение към всички хора. Да ги призовем да видят Христос, Който живее в нас и между нас. Да станем носители на православната вяра, която е достигнала до нас от нашите св. отци: да се превърнем в икони на тези отци. Да отправим към всички хора в страната, града и селото призива на Филип към Натанаил: „дойди и виж!“ (Иоан 1:46).
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: сп. Моето паство, бр. 11, 2019 г. نشرة "رعيَّتي"، عدد11، 2019م.
