Проповед върху неделното апостолско четиво – Евр. 11:24-26, 32-40
Днес, в Неделята на православието, братя, засвидетелстваме две основни качества на нашата традиция: истинната вяра и възможността да изразяваме тази права вяра със символи и икони. Това ни учи Сам Иисус Христос, въплътеният Божи Син. Той е Бог неизразим, непонятен и неописуем, но придоби по Своя воля образ на раб, образ на човек (срв. Фил. 2:6-8), за да ни освободи от греха и смъртта (срв. Кол. 1:14). И както Той ни създаде по Свой образ, когато първосътворените човеци се отрекоха от Него и „се изпълни времето“, Бог-Син прие нашия образ „неизменно“, т. е. без да загуби Своята божественост.
Вярата на християните в личността на Иисус Христос е изразена със Символа на вярата. Изповядваме кой е нашият Бог, на Когото се доверяваме, и кое е спасението, което Той ни предлага. На иконите погледът ни среща или сцена от живота на Господ Иисус Христос и от житията на светците, или свети образи и нашият поглед бива улесняван да премине от гледането в прозрението! Затуй онова, което почитаме и на което се покланяме, не са материалите, от които са направени иконите, т. е. дървото, боите или ценните метали, а се покланяме на Господа, Който стана човек, и на Неговите светци, които по благодат участват в славата Му, и затова ги изобразяваме с ореол.
Основното, братя, е вярата, доверието и любовта, които ни дават възможност да надминем онова, което улавят физическите ни очи. Нашите сетива, логиката, чувствата ни схващат това, което спада към физическия свят, към сътворения свят. Човекът обаче не се задоволява само с това. Той иска да познае своя Бог, своя Творец. Ала сам не може да го направи.
Св. ап. Павел в днешното апостолско четиво напомня на евреите от своето време героизма на праведниците от Стария Завет. Заради вярата си в истинския Бог тези праведници безропотно са претърпели ужасни мъчения. При това тяхното свидетелство и изтезанията се случват преди още да са се изпълнили Божиите обещания за спасението на човеците.
Светците от Новия Завет имат пълнотата, т. е. общението с триипостасното Божество чрез почитта към Него и общението с цялото човечество чрез любовта към ближния, независимо от рода или племето, от които произхождат хората, независимо от културните им начала.
Само че, братя мои, никой никога не обича някого, когото не познава, и нито може да го опознае, ако не му се доверява. Христос е ясен спрямо нас. Изисква нашето сърце: „Синко, дай си Мен сърцето“.[1] Изисква нашата любов, нашето доверие. И когато направим това, тогава ни разкрива всичките Си чудеса, величието на любовта Си, на прошката, търпението, снизхождението, надеждата, оптимизма!
Точно това направиха Пресвета Богородица и Божиите светци, чиито св. икони почитаме днес.
Символите на вярата бележат надразумните истини на вярата, иконите ни потапят в тайнството на вярата и любовта, а св. Причастие ни води до общение във вярата и любовта.
Превод: Бисерка Велинова
[1] Притч. 23:26. В библейския текст говорещият е бащата, съответно майката на младия човек, но в тази проповед авторът отнася думите към Бога, чиито деца сме всички (бел. прев).
