„Наистина, Божий Син е бил Тоя Човек“ (Мат. 27:54). Така възкликнали стотникът и ония, които заедно с него пазели разпнатия Иисус, когато в страшния час видели завърналите се от мястото, наречено Голгота, сиреч „лобно място“. Това ни разказва току-що прочетеният откъс от Евангелието.
След особените великопостни богослужения, припомнящи ни страданията на Господ Иисус Христос, Църквата още веднъж поставя пред нас Кръста Господен, сякаш редом с повярвалия в Христа стотник! В средата на храма в тези дни Църквата издига Кръста, който възвестява за безмерната Божия любов към човека и към цялото творение. Не отвлечената, безлична и затова безчовечна любов – идея, подобна на така наречената „хуманистична“ любов към човечеството или към човека изобщо, към далечния, а не към ближния. Не. Църквата поставя пред нас Кръста, възвестяващ живата, жертвена, конкретно-лична и затова истинска любов към всекиго от нас от въплътилия се Бог. И ни призовава по-съсредоточено и по-дълбоко, отколкото през останалото, невеликопостно време, да се замислим за тайната на тази любов.
Някога св. ап. Павел е казал: „Ние приехме... Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога“ (1 Кор. 2:12). Какво обаче знаем за „даруваното“ и за Самия Бог?
Тук възниква трудният, голям въпрос: а можем ли изобщо да знаем каквото и да е за Него? Можем ли в обичайните логически категории, да разсъждаваме за Бога и Божието? И те да бъдат предмет на размисъл или на познание, опиращо се на рационалния опит, т. е. такъв предмет, какъвто е и всеки друг в обкръжаващата ни обективна действителност?
Когато младият, енергичен шофьор на такси, който ме вози от църквата към къщи, понякога сериозно, понякога с ехидна усмивка, ме попита: „Е, какво, отче, според Вас има ли Бог, или въпреки всичко, няма?“, веднага му отвръщам: „Разбира се, че Бог съществува“. Зная, че съществува, както и вие, почти всички вие знаете това, братя и сестри. Но питащият ме шофьор, който профучава по улиците на големия град и който до ужас е привикнал към правилата на пътното движение, и към движението на собствената си практична мисъл, основаваща се единствено на рационалния опит, почти не е в състояние да допусне съществуването в човека и на друг, свръхрационален опит. Не казвам а-рационален или а-логичен, а именно свръх-рационален, свръх-логичен, т. е. такъв, който се простира отвъд изразеното в обичайните понятия. А без подобен опит не можем да знаем нищо за Бога.
Без него не можем да знаем нищо и за реалността като основа и като всеобхватна пълнота на цялата обективна действителност. Без него не е възможно пълното познание на човека дори за самия себе си; осъзнаването на факта, че той не е само частица от тази действителност и не е само функция на рода или обществото, а „нещо“, което не може да се обясни единствено с помощта на логически определения. Питащият ме за Бога шофьор, както впрочем и който и да е професор с висока научна квалификация, който мисли и работи изключително с подобни определения, трудно биха допуснали съществуването на свръхрационалния опит и на онова, което се разкрива чрез него. Затова и двамата често се оказват безпомощни пред въпросите, засягащи най-главното, най-важното в смисъла на живота.
На практика реалността, но не в безкрайното ѝ предметно многообразие на обективна действителност, в която така добре се ориентира човекът, и така нареченият „здрав смисъл“, а реалността в първичното ѝ състояние, която обхваща всичко и се явява основа на всичко съществуващо, съдържа този свръхрационален опит. Именно чрез него човекът се осъзнава в най-дълбоката си, в пределната си същност, която остава недостъпна за логиката. Опитайте се да кажете всичко, което знаете за себе си. Опитайте се изчерпателно да изразите себе си в логически понятия. Всичко, което кажете, ще бъде твърде малко в сравнение с онова, което действително знаете. Това означава, че в човека съществува особен опит, който не може да бъде изразен в обичайните категории. Този опит включва и представата за Бога.
Разбира се, ако този опит не се побира в пространството на логиката и не може да бъде изразен чрез нея, това може да означава, че той изобщо не може да бъде изразен. Че би трябвало да остане само вътре в нас. Въпреки всичко обаче той може да бъде и осмислен, и изразен. За това свидетелстват, например, поезията и музиката, живописта – в широкия смисъл, и в частност – иконописта. Забележете множеството молитвословия, от които са съставени нашите богослужения, стихири, канони и пр.; в гръцкия оригинал те са написани в стихове, в славянския превод – в бял стих, т. е. също поетична форма на прозата. Това не е случайно.
Поезията и музиката притежават изразителна сила чрез ирационалния елемент на словото и звука. Този елемент ги издига над рационалния логичен смисъл. Те изразяват конкретната реалност, без да я свеждат до система от логически понятия и определения, а стремейки се да проникнат в първичната ѝ същност и пълнота. Това е възможно, защото функцията на словото и звука не се изчерпва с това да бъдат само „понятия“ (Семьон Франк). Затова, вероятно, поезията, музиката и изкуството изобщо, са влезли така дълбоко в живота на Църквата. Нали по същество те са тайнствен начин да изразим онова, което е неизразимо в логична форма, но което е дадено на човека в свръхлогичния духовен опит, онова, което както вече казахме, се простира отвъд мисълта. Затова и творчеството на истинските поети, писатели, музиканти и художници, е винаги особен вид тайнство, което по свой начин осмисля този духовен опит.
По принцип е възможно да бъде осмислен и изразен и религиозният опит. Той също може да бъде въплътен в думи и звуци, в удивителни съчетания от линии и цветове. Когато човекът овладее чудната сила на словото, когато познае тайните на речта, вкоренени в дълбините на опита – естетически, духовен и религиозен, което е достояние на великите поети и писатели, – той успява да опише този опит в огнени слова, изгарящи всички съмнения в безусловната му достоверност. Чуйте тези думи, написани от един велик съвременен писател:
„Колко е леко да живея с Тебе, Господи! Колко е леко да вярвам в Тебе! Когато се отдръпне в недоумение или замлъкне потиснат моят ум, когато най-умните не виждат по-далече от вечерта на днешния ден и не знаят какво ще правят утре, – Ти ми изпращаш ясната увереност, че съществуваш и ще се погрижиш да не бъдат закрити всички пътища на доброто.
На хребета на земната слава с удивление се оглеждам по пътя, минавайки през безнадеждността – тук, откъдето сега и аз мога да покажа на човечеството отблясъка на Твоите лъчи.
И колкото е нужно да ги отразя – Ти ще ми дадеш. Ако пък не успея – значи Ти Си отредил това за други“.
Ето едно удивително за нашите дни свидетелство за личния духовен опит, чрез който човекът познава откриващия му се Бог и Божието. В нравствения опит от общуването, ние опознаваме другия – приятеля или неприятеля. Както и в естетическия опит, Красотата винаги се разкрива, сякаш изплувайки срещу търсещия я от съкровените дълбини на реалността. Познанието за Бога се осъществява не чрез сетивата и дори не чрез ума, а чрез същността на душата, в която се разкрива Бог, като свръхобективна, божествена реалност. Опитът, който ни се открива в нравственото общуване между хората, в отношенията „аз“-„ти“, „ти“ непременно ми разкрива част от самото себе си.
Това е откровение в истинския смисъл на думата.
То се осъществява във всяка истинска среща между хората или между две лица. Нещо скрито вътре в мен и в човека отсреща, изведнъж излиза наяве и самò се разкрива. Усмивката или само погледът на някого, дори без изречена от него дума, говорят със самоочевидна достоверност.
С подобно откровение е свързан целият духовен, естетически, нравствен и религиозен опит. В религиозния опит обаче тази достоверност се постига по-трудно и по-рядко, отколкото във всичко останало. Защото ни разкрива познание, носещо най-дълбоките тайни на битието. Друг гениален писател – Достоевски – в Братя Карамазови пише: „Величието на тайната е в това, че преходният земен лик и вечната Истина, са се докоснали“.
Св. ап. Петър казва на християните „... бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петр. 3:15). Надеждата ни е нашата православна християнска вяра. Вярата в Живия Триипостасен Бог – Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети, в Живоначалната и Единосъщна Пресвета Троица. Вярата в спасителното за нас въплъщение на Божия Син в света, Втората божествена ипостас, в лицето на Господа Иисуса Христа Богочовека и вярата в Светия Дух, Който ни явява Божието присъствие в света. Вярата ни е и вяра в Божията Църква, проникната и направлявана от Светия Дух, която е нов живот с Христос и в Христос, живот, изпълнен с благодатна радост и спасително богообщение. Какво, братя и сестри, можем да отговорим на питащите ни за нашето „верую“? На тях и на самите себе си? Имаме ли отговори, които сме длъжни да дадем, според повелята на апостола? И как ще ги дадем, ако нямаме такива, или ако ни се струват недостатъчни дори за самите нас?
Разбира се, няма да започнем да търсим тези отговори единствено в тясната ракла на „емпиричното познание“, колкото и то да се старае да проглуши човечеството със своите действително шумни успехи и постижения, защото ние знаем за опита и за възникващото чрез него познание, превишаващо ограничените възможности на логически мислещия ум. Онези опит и познание, които ни въвеждат в недостъпната за разума реалност – първооснова на битието ни, първооснова и всепроникваща пълнота, сякаш свързваща в едно цялата обективна действителност. Ние знаем, накрая, за опита и познанието, за възвишеното „мъдро неведение“, които ни разкриват великата тайна на съприкосновението между земното и вечната Истина, и ни въвеждат в реалността на божественото Откровение. Онова, което е нужно за свидетелство на нашата надежда, откриваме именно в този религиозен опит.
Но не само в личния, т. е. в опита на отделните хора, било то и най-прекрасните, великите и праведните, а в съборния църковен опит. В неговата съкровищница през вековете се е натрупало огромно духовно богатство. Като бисери са се леели сълзите на чистите сърца... „Спотаени очаквания, най-съкровени пориви към богоуподобяване, лазурни, след буря настъпващи минути на ангелска чистота, радост от богообщението и святи мъки на разкаянието, благоуханни молитви и тиха тъга по небето, вечно търсене и вечно придобиване, бездънно-дълбоки прозрения във вечността и детска умиротвореност на душата, благоговение и любов, – любов без край“ (прот. Павел Флоренски). Всичко това пребивава и се натрупва в религиозния опит и сега. Духовно приобщавайки се към него, ние излизаме отвъд ограничеността на обичайния човешки опит. Престъпваме пределите на самите себе си. Ставаме едно с праведниците, с мъчениците, със светците и апостолите, със Самия Христос. Ставаме духовно единни с новия човешки род, който притежава друг, различен ум – ум Христов. И Неговата любов и свобода. Това е достоверността на съборния религиозен опит на Църквата.
Той е осъзнат и описан в Преданието на Църквата. То е живата памет на Църквата, съдържаща учението, в което е осмислено всичко натрупано в нейния опит. Преданието на Църквата, братя и сестри, не е археологически музей или склад, не е мъртъв „депозит“ на вярата, от който за всяка житейска ситуация можем да извадим някаква „истина“ и с филистерско самомнение да я натрапваме на хората наляво и надясно, като единствено непогрешима. Не! Преданието ни – това е жива сила, която е присъща на богочовешкото Тяло Христово. Това означава, че то е живо, непресъхващо духовно творчество, свидетелство за движещия живота на Църквата Свети Дух.
Оттук трябва да извлечем необходимото, за да отговорим на онези, които ни питат, а и на самите себе си, за най-същественото в православната ни християнска вяра, символизирана от Кръста Господен. За Триипостасния Бог – Единосъщната и Неразделна Пресвета Троица. За предвечното Слово, божествения Логос, Сина Божи, в Иисуса Христа приел човешката природа. За истинния Бог и истинния Човек, спасил хората чрез Своите страдания; духовни – в Гетсимания (спомнете си молитвата за чашата) и телесни – на Голгота, на Кръста.
Тайната на Кръста е била съблазън не само за юдеите. И не само за езичниците преди почти две хиляди години е изглеждала безумство, както пише св. ап. Павел (1 Кор. 1:23). Колко хора днес се отнасят към нея по същия начин. При това, мнозина от тях виждат в лицето на Иисус Христос най-съвършения човек. Ето човекът, най-истинският Човек – възкликват те, подобно на Пилат. Но защо пък да е Богочовек? И Спасител? Дори да повярваме, че в Христос Сам Бог се съединява с човека, как да разберем конкретната връзка между всичко, което е преживял на земята Богочовекът, преминал през всички човешки скърби и смъртта, и нас, избавлението ни, спасението ни от злото? – питат те. Накрая, какво е злото, от което по такъв странен и тайнствен начин ни спасява Христос.
Вече споменатият знаменит писател Достоевски, някога в смут възкликнал: „Сега кой от нас знае по съвест кое е зло и кое – добро?“ (Обява за подписка на сп. Епоха, 1865 г.). Объркването на понятията за добро и зло в наше време е довело до неимоверното нарастване на злото навсякъде по света. Така че кой от нас, слагайки ръка на сърцето си, не би повторил думите, а може би дори по-страшни от тях, на Николай Василиевич Гогол, написани в неговия Дневник през 1846.: „Скръб от това, че не виждаш добро в доброто“. Въпреки това, ние трябва да знаем кое е добро и кое – зло. Защото копнеем за живот в добро, а не в зло.
Казват, че злото – това е бедността, неравноправието в обществото, тежките условия на труд, болестите, разните видове страдания. Всичко това е така. И хвала на онези, които се стремят да подобрят обществените условия и да облекчат страданията на хората.
Това твърдение е вярно, но само относително вярно. Разбира се, страданието е в състояние да сломи човека. Тъмното, злото страдание може да унищожи в нас чувството за смисъл на живота... Нима обаче не съществува и друг вид страдание – очистващо, извисяващо, просветляващо човека? Разходете се из стаите на която и да е болница, седнете на леглото в някое раково отделение... И колко страдания ще видите там, които водят не към смърт, а към живот, страдания, от които човек може не само да падне, но и да се възроди и очисти.
Това означава, че злото произхожда не от външните условия, въпреки че може би е изключително тясно свързано с тях. При еднакви социални условия в живели някога двамата братя: Каин, станал братоубиец, и Авел, станал нещастна негова жертва... Нравственият първофеномен няма социален и биологичен произход. Коренът на злото – както и на доброто – е екзистенциален. Христос казва: „... отвътре, от сърцето човешко излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око... всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека“ (Марк 7:21-23).
Злото – както и доброто, са свързани с тайната на свободата. Не онази свобода, която понякога възприемат като „необходим продукт на историческото развитие“ и като „съзнание за естествената необходимост“. В подобна свобода няма никаква тайна и... никаква свобода. Злото, както и доброто, са свързани с тайната на свободата, която е творческата сила на духа, със самоопределението на личността от дълбините на духовната ѝ природа, т. е. свръхрационалното начало. Злото и доброто са свързани, иначе казано, с метафизическата дълбочина на живота. Спасението на човечеството, извършено от Новия Адам, Христос, чрез свободния подвиг на Богочовека, е освобождение на всеки отделен човек от подвластността на детерминираното зло, както ние, християните, го разбираме. Всеки човек придобива спасението чрез личния подвиг на вярата.
И ние с вас, братя и сестри, не трябва да стоим пред издигнатия Господен Кръст, в унила изнемога на ума, със съзнание за своята безпомощност, в нямо и неразбиращо великата тайна на Кръста, благоговение! Нашето изповядване на Христа, Сина Божи и всичко дарувано ни от Него, може да бъде и трябва да бъде също толкова уверено, ясно и горещо, каквото е било при апостола и при стотника. Онова, което знаем от Църквата за разпнатия Христос може да даде, и дава сила и радост за такова изповядване на Христа. А заедно с тях и друга радост – благоговейно покланяйки се на Кръста, винаги да се отдръпваме от Него, както се отдръпнал тогава евангелският стотник: изведнъж разбрал всичко, потресен, просветен и спасен... Открил в Христос цялата истина за живота и целия му светъл смисъл. Амин.
9 март 1969 г.
Превод: Радостина Ангелова
* За автора: Прот. Всеволод Шпилер е роден на 14 юли 1902 г. в Киев, в семейството на архитект. Обучавал се е във Владимировския кадетски корпус. От 1918 до 1920 г. е служил в Доброволческата армия. От 1921 г. е в емиграция. В края на 1921 г. от Константинопол се премества в България. През 1927 г. постъпва в Софийския университет. През 1934 г. е ръкоположен за дякон и свещеник. В годините 1934-1944 е служил в храма „Успение на Пресвета Богородица“ в гр. Пазарджик, а от 1945 до 1950 г. – в София. Връща се в Русия през 1950 г. От 1950 до 1951 г. е инспектор в Московката духовна академия. Повече от тридесет години години – от 1951 до 1984 г. е служил в Николо-Кузнецкия храм; възпитал е такива ученици като: прот. Владимир Воробьов, о. Александър Салтиков, о. Александър Куликов.
През годините 1950-1960 о. Всеволод успява да основе многобройна енория, включваща множество представители на интелектуалния елит. Проповедите му са били записвани на магнетофон и са се разпространявали сред народа. Той се превръща в един от най-уважаваните московски свещеници. Умира на 8 януари 1984 г. в Москва (бел. ред.).
