Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (12 Votes)
“Наистина, Божий Син е бил Тоя Човек”  (Мат. 27:54). Така възкликнали стотникът и ония, които заедно с него пазели разпнатия Иисус, когато в страшния час видели завърналите се от мястото, наречено Голгота, сиреч “лобно място”. Това ни разказва току-що прочетеният откъс от Евангелието.

След особените великопостни богослужения, припомнящи ни страданията на Господ Иисус Христос, Църквата още веднъж поставя пред нас Кръста Господен, сякаш редом с повярвалия в Христа стотник! В средата на храма в тези дни Църквата издига Кръста, който възвестява за безмерната Божия любов към човека и към цялото творение. Не отвлечената, безлична и затова безчовечна любов идея, подобна на така наречената “хуманистична” любов към човечеството или към човека изобщо, към далечния, а не към ближния. Не. Църквата поставя пред нас Кръста, възвестяващ живата, жертвена, конкретно-лична и затова истинска любов към всеки от нас от въплътилия се Бог. И ни призовава по-съсредоточено и по-дълбоко, отколкото през останалото, невеликопостно време, да се замислим за тайната на тази любов.

Някога св. ап. Павел казва: “Ние приехме... Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога” (1. Кор. 2:12). Но какво знаем за “даруваното” и за Самия Бог?

Тук възниква трудният, голям въпрос: а можем ли изобщо да знаем каквото и да е за Него? Можем ли в обичайните логически категории, да разсъждаваме за Бога и Божието? И да бъдат предмет на размисъл или на познание, опиращо се на рационалния опит, т. е. такъв предмет, какъвто е и всеки друг в обкръжаващата ни обективна действителност?

Когато младият, енергичен шофьор на такси, който ме вози от църквата към къщи, понякога сериозно, понякога с ехидна усмивка, ме попита: "Е, какво отче, според Вас има ли Бог, или въпреки всичко, няма?”, веднага му отвръщам: “Разбира се, че Бог съществува”. Зная, че съществува, както и вие, почти всички вие знаете това, братя и сестри. Но питащият ме шофьор, който профучава по улиците на големия град и който до ужас е привикнал към правилата на пътното движение, и към движението на собствената си практична мисъл, основаваща се единствено на рационалния опит, почти не е в състояние да допусне съществуването у човека и на друг, свръхрационален опит. Не казвам а-рационален или а-логичен, а именно свръх-рационален, свръх-логичен, т. е. такъв, който се простира отвъд изразеното в обичайните понятия. А без подобен опит не можем да знаем нищо за Бога.

Без него не можем да знаем нищо и за реалността като основа и като всеобхватна пълнота на цялата обективна действителност. Без него не е възможно пълното познание на човека дори за самия себе си; осъзнаването на факта, че той не е само частица от тази действителност и не е само функция на рода или обществото, а “нещо”, което не може да се обясни единствено с помощта на логически определения. Питащият ме за Бога шофьор, както, впрочем, и който и да е професор с висока научна квалификация, който мисли и работи изключително с подобни определения, трудно биха допуснали съществуването на свръхрационалния опит и на онова, което се разкрива чрез него. Затова и двамата често се оказват безпомощни пред въпросите, засягащи  най-главното, най-важното в смисъла на живота.

На практика, реалността, но не в безкрайното й предметно многообразие на обективна действителност, в която така добре се ориентира човекът, и така нареченият “здрав смисъл”, а реалността в първичното й състояние, която обхваща всичко и се явява основа на всичко съществуващо, съдържа този свръхрационален опит. Именно чрез него човекът се осъзнава в най-дълбоката си, в пределната си същност, която остава недостъпна за логиката. Опитайте се да кажете всичко, което знаете за себе си. Опитайте се изчерпателно да изразите себе си в логически понятия. Всичко, което кажете, ще бъде твърде малко в сравнение с онова, което действително знаете. Това означава, че у човека съществува особен опит, който не може да бъде изразен в обичайните категории. Този опит включва и представата за Бога.

Разбира се, ако този опит не се побира в пространството на логиката и не може да бъде изразен чрез нея, това може да означава, че той изобщо не може да бъде изразен. Че би трябвало да остане само вътре в нас. Но въпреки всичко, той може да бъде и осмислен, и изразен. За това свидетелстват, например, поезията и музиката, живописта – в широкия смисъл, и в частност – иконописта. Забележете множеството молитвословия, от които са съставени нашите богослужения, стихири, канони и пр.; в гръцкия оригинал те са написани в стихове, в славянския превод – в бял стих, т. е. също поетична форма на прозата. Това не е случайно.

Поезията и музиката притежават изразителна сила чрез ирационалния елемент на словото и звука. Този елемент ги издига над рационалния логичен смисъл. Те изразяват конкретната реалност, без да я свеждат до система от логически понятия и определения, а стремейки се да проникнат в първичната й същност и пълнота. Това е възможно, защото функцията на  словото и звука, не се изчерпва с това да бъдат само “понятия” (С. Франк). Затова, вероятно, поезията, музиката и изкуството изобщо, са влезли така дълбоко в живота на Църквата. Нали по същество те са тайнствен начин да изразим онова, което е неизразимо в логична форма, но което е дадено на човека в свръхлогичния духовен опит, онова, което както вече казахме, се простира отвъд мисълта. Затова и творчеството на истинските поети, писатели, музиканти и художници, е винаги особен вид тайнство, което по свой начин осмисля този духовен опит.

По принцип е възможно да бъде осмислен и изразен и религиозният опит. Той също може да бъде въплътен в думи и звуци, в удивителни съчетания от линии и цветове. Когато човекът овладее чудната сила на словото, когато познае тайните на речта, вкоренени в дълбините на опита – естетически, духовен и религиозен – което е достояние на великите поети и писатели – той успява да опише този опит в огнени слова, изгарящи всички съмнения в безусловната му достоверност. Чуйте тези думи, написани от един велик съвременен писател:

“Колко е леко да живея с Тебе, Господи! Колко е леко да вярвам в Тебе! Когато се отдръпне в недоумение или замлъкне потиснат моя ум, когато най-умните не виждат по-далеч от вечерта на днешния ден и не знаят какво ще правят утре, - Ти ми изпращаш ясната увереност, че съществуваш, и ще се погрижиш да не бъдат закрити всички пътища на доброто.

На хребета на земната слава, с удивление се оглеждам по пътя, минавайки през безнадеждността – тук, откъдето сега и аз мога да покажа на човечеството отблясъка на Твоите лъчи.

И колкото е нужно да ги отразя – Ти ще ми дадеш. Ако пък не успея – значи Ти Си отредил това за други”.

Ето удивително за нашите дни свидетелство за личния духовен опит, чрез който човекът познава откриващия му се Бог и Божието. В нравствения опит от общуването, ние опознаваме другия, приятеля или неприятеля. Както и в естетическия опит, Красотата винаги се разкрива, сякаш изплувайки срещу търсещия я от съкровените дълбини на реалността. Познанието за Бога се осъществява не чрез сетивата и дори не чрез ума, а чрез същността на душата, в която се разкрива Бог, като свръхобективна, като Божествена реалност. Опитът, който ни се открива в нравственото общуване между хората, в отношенията “аз”- “ти”, “ти” непременно ми разкрива част от самото себе си.

Това е откровение в истинския смисъл на думата.

То се осъществява във всяка истинска среща между хората или между две лица. Нещо скрито вътре в мен и в човека отсреща, изведнъж излиза наяве и само се разкрива. Усмивката или само погледът на някого, дори без изречена от него дума, говорят със самоочевидна достоверност.

С подобно откровение е свързан целият духовен, естетически, нравствен и религиозен опит. Но в религиозния опит тази достоверност се постига по-трудно и по-рядко, отколкото във всичко останало. Защото той ни разкрива познание, което носи най-дълбоките тайни на битието. Друг гениален писател – Достоевски,  в “Братя Карамазови” пише: “Величието на тайната е в това, че преходният земен лик и вечната Истина, са се докоснали”.

Св. апостол Петър казва на християните “... бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (1. Петр. 3:15). Надеждата ни е нашата православна християнска вяра. Вярата в Живия Триипостасен Бог – Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Светий, в Живоначалната и Единосъщна Пресвята Троица. Вярата в спасителното за нас въплъщение на Божия Син в света, Втората Божествена Ипостас, в лицето на Господа Иисуса Христа Богочовека и вярата в Светия Дух, Който ни явява Божието присъствие в света. Вярата ни е – и вяра в Божията Църква, проникната и направлявана от Светия Дух, която е нов живот с Христа и в Христос, живот, изпълнен с благодатна радост и спасително богообщение. Какво, братя и сестри, можем да отговорим на питащите ни за нашето “верую”? На тях и на самите себе си? Имаме ли отговори, които сме длъжни да дадем, според повелята на апостола? И как ще ги дадем, ако нямаме такива, или ако ни се струват недостатъчни дори за самите нас?


Разбира се, няма да започнем да търсим тези отговори единствено в тясната ракла на “емпиричното познание”, колкото и то да се старае да проглуши човечеството със своите действително шумни успехи и постижения, защото ние знаем за опита и за възникващото чрез него познание, превишаващо ограничените възможности на логически мислещия ум. Онези опит и познание, които ни въвеждат в недостъпната за разума реалност – първооснова на битието ни, първооснова и всепроникваща пълнота, сякаш свързваща в едно цялата обективна действителност. Ние знаем, накрая, за опита и познанието, за възвишеното “мъдро неведение”, които ни разкриват великата тайна на съприкосновението между земното и вечната Истина, и ни въвеждат в реалността на Божественото откровение. Онова, което е нужно за свидетелство на нашата надежда, откриваме именно в този религиозен опит.

Но не само в личния, т. е. в опита на отделните хора, било то най-прекрасните, великите и праведните, а в съборния църковен опит. В неговата съкровищница през вековете се е натрупало огромно духовно богатство. Като бисери се леели сълзите на чистите сърца...  “Спотаени очаквания, най-съкровени пориви към богоуподобяване, лазурни, след буря настъпващи минути на ангелска чистота, радост от богообщението и свети мъки на разкаянието, благоуханни молитви и тиха тъга по небето, вечно търсене и вечно придобиване, бездънно-дълбоки прозрения във вечността и детска умиротвореност на душата, благоговение и любов, - любов без край” (о. Павел Флоренски). Всичко това пребивава и се натрупва в религиозния опит и сега. Духовно приобщавайки се към него, ние излизаме отвъд ограничеността на обичайния човешки опит. Престъпваме пределите на самите себе си. Ставаме едно с праведниците, мъчениците, светиите, апостолите, със Самия Христос. Ставаме духовно единни с новия човешки род, който притежава друг, различен ум – ум Христов. И Неговата любов и свобода. Това е достоверността на съборния религиозен опит на Църквата.

Той е осъзнат и описан в църковното Предание. То е живата памет на Църквата, съдържащо учението, в което е осмислено всичко натрупано в нейния опит. Преданието на Църквата, братя и сестри, не е археологически музей или склад, не е мъртъв “депозит” на вярата, от който за всяка житейска ситуация можем да извадим някаква “истина” и с филистерско самомнение да я натрапваме на хората наляво и надясно, като единствено непогрешима. Не! Преданието ни – е живата сила, присъща на Богочовешкото Тяло Христово. Това означава, че то е живо, непресъхващо духовно творчество, което е свидетелство за движещия живота на Църквата, Дух Светий.

Оттук трябва да извлечем необходимото, за да отговорим на онези, които ни питат, а и на самите себе си, за най-същественото в православната ни християнска вяра, символизирана от Кръста Господен. За Триипостасния Бог – Единосъщната и Неразделна Пресвята Троица. За предвечното Слово, Божествения Логос, Сина Божий, в Иисуса Христа приел човешко естество. За истинния Бог и истинния Човек, спасил хората чрез Своите страдания; духовни - в Гетсимания (спомнете си молитвата за чашата) и телесни -  на Голгота, на Кръста.

Не само за иудеите тайната на Кръста била съблазън. И не само на езичниците преди почти две хиляди години, изглеждала безумство, както пише св. апостол Павел (1. Кор. 1:23). Колко хора днес се отнасят към нея по същия начин. При това, мнозина от тях виждат в лицето на Иисуса Христа най-съвършения човек. Ето човекът, най-истинският Човек – възкликват те, подобно на Пилат. Но защо пък да е Богочовек? И Спасител? Дори да повярваме, че в Христа Сам Бог се съединява с човека, как да разберем конкретната връзка между всичко, което е преживял на земята Богочовекът, преминал през всички човешки скърби и смъртта, - и нас, избавлението ни, спасението ни от злото? – питат те. Накрая, какво е  злото, от което по такъв странен и тайнствен начин ни спасява Христос. 

Вече споменатият знаменит писател Достоевски, някога в смут възкликнал: “Сега кой от нас знае по съвест кое е зло и кое – добро?” (Обява за подписка на сп. “Епоха”, 1865г.). Объркването на понятията за добро и зло в наше време е довело до неимоверното нарастване на злото навсякъде по света. Така че, кой от нас, слагайки ръка на сърцето си, не би повторил думите, а може би дори по-страшни от тях – на Николай Василиевич Гогол, написани в неговия “Дневник” през 1846.: ”Скръб от това, че не виждаш добро в доброто”. Въпреки това, ние трябва да знаем кое е добро и кое – зло. Защото копнеем за живот в добро, а не в зло.

Казват, че злото – е бедността, неравноправието в обществото, тежките условия на труд, болестите, различните видове страдания. Всичко това е така. И хвала на онези, които се стремят да подобрят обществените условия,  и да облекчат страданията на хората.

Това твърдение е вярно, но само относително вярно. Разбира се, страданието е способно да сломи човека. Тъмното, злото страдание може да унищожи в нас чувството за смисъл на живота... Но нима не съществува и друг вид страдание – очистващо, извисяващо, просветляващо човека? Разходете се из стаите на която и да е болница, седнете на леглото в някое раково отделение... И колко страдания ще видите там, които водят не към смърт, а към живот, страдания, от които човек може не само да падне, но да се възроди и очисти.

Това означава, че злото произхожда не от външните условия, въпреки че може би е изключително тясно свързано с тях. При еднакви социални условия в своето време живели двамата братя – Каин, станал братоубиец, и Авел, станал нещастна негова жертва... Нравственият първофеномен няма социален и биологичен произход. Коренът на злото – както и  на доброто – е екзистенциален. Христос казва: “... отвътре, от сърцето човешко излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие (обиди), лукавства, коварство, разпътство, лукаво око... всичко това зло отвътре излиза и осквернява човека” (Марк. 7:21-23).

Злото – както и доброто, са свързани с тайната на свободата. Не онази свобода, която понякога възприемат като “необходим продукт на историческото развитие” и като “съзнание за естествената необходимост”. В подобна свобода няма никаква тайна и... никаква свобода. Злото, както и доброто, са свързани с тайната на свободата, която е творческата сила на духа, със самоопределението на личността от дълбините на духовната й природа, т. е. свръхрационалното начало. Злото и доброто са свързани, иначе казано, с метафизическата дълбочина на живота. Спасението на човечеството, извършено от Новия Адам, Христос,  чрез свободния подвиг на Богочовека, е освобождение на всеки отделен човек от подвластността на детерминираното зло, както ние, християните, го разбираме. Всеки човек придобива спасението чрез личния подвиг на вярата.


И ние с вас, братя и сестри, не трябва да стоим пред издигнатия Господен Кръст, в унила изнемога на ума, със съзнание за своята безпомощност, в нямо и неразбиращо великата тайна на Кръста, благоговение! Нашето изповядване на Христа, Сина Божий и всичко дарувано ни от Него, може да бъде и трябва да бъде също толкова уверено, ясно и горещо, каквото е било у апостола и у стотника. Онова, което знаем от Църквата за разпнатия Христос може да даде, и дава сила и радост за такова изповядване на Христа. А заедно с тях и друга радост – благоговейно покланяйки се на Кръста, винаги да се отдръпваме от Него, както се отдръпнал тогава евангелският стотник: изведнъж разбрал всичко, потресен, просветен и спасен... Открил в Христос цялата истина за живота и целия му светъл смисъл. Амин.

9 март 1969 г.

                                                                           
shpiller.jpgЗа автора: Прот. Всеволод Шпилер е роден на 14 юли 1902 г. в Киев, в семейството на архитект. Обучавал се е във Владимировския кадетски корпус. От 1918 до 1920 г. е служил в Доброволческата армия. От 1921 г. е в емиграция. В края на 1921 от Цариград се премества в България. През 1927 г. постъпва в Софийския университет. През 1934 г. е ръкоположен за дякон и свещеник. В годините от 1934-44 е служил в храма “Успение на Пресвета Богородица” в Пазарджик, а от 1945-50 – в София. Връща се в Русия през 1950 г. От 1950 до 1951 г. е Инспектор в Московката Духовна Академия. Повече от 30 години – от 1951 до 1984 г. е служил в Николо-Кузнецкия храм; възпитал е такива ученици като: прот. Владимир Воробьов, о. Александър Салтиков, о. Александър Куликов.

През годините 1950-1960 прот. Всеволод Шпилер успява да основе многочислена енория, включваща множество представители на интелектуалния елит. Проповедите му били записвани на магнитофон и се разпространявали сред народа. Той се превръща в един от най-уважаваните московски свещеници. Умира на 8 януари 1984 г. в Москва.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9xhkp 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.