Днешното апостолско четиво, братя, е взето от Посланието на св. ап. Павел до Тит, неговия ученик. Както вече би трябвало да знаете, него самият апостол го е определил за епископ на Църквата в Крит и в посланието, което му отправя, го поучава за неговото епископско дело. Днес чухме завършека на посланието и онова, което впечатлява, са следните стихове: „Верни са тия думи; и аз желая да потвърдиш това, та, които са повярвали в Бога, да залягат да бъдат прилежни към добри дела: това е добро и полезно за човеците“ (3:8).
Апостолите вървят по стъпките на Христос и ни насърчават и ние да правим същото. Словото Христово станало достоверно с кръстната Му жертва. Господ е учил със Своето слово на истината, дал е отговор на тревогата на пророците, допълнил е закона и е подпечатал учението Си със Своите добри дела. Пръв е участвал в непостижимото за ума благо[1] и с кръстната Си смърт ни е предложил спасение.
Оттогава е оставил пример на всички, които Му се доверяват и Го обичат, не само да проповядват чудесата Му, но и да ги потвърждават с делата си.
В живота на Църквата светците са едно непрестанно свидетелство от правдоподобни думи, в които се уверяват християните с живота си, предаден на триипостасното Божество – Отец, Син и Свети Дух – и на многоликата човешка общност. Понеже проповедта и човеколюбивите дела не са отделни неща. Думите за Божието човеколюбие и милост автоматично водят към човеколюбие, любов, подкрепа на онзи от нас, който страда и се нуждае.
Евангелската истина съдържа сила, която ръководи тези, които вярват в нея и я проповядват с добри дела според нуждите на ближните ни, обстоятелствата и случая. Няма човек, който да не се нуждае от утешителна дума, от ръка за помощ, от усмивка, носеща надежда.
А вярващите, които първи бяха помилвани от Бога, даряват на всички, които са в нужда. За да се стане това обаче, е нужно упражнение и учене. Защото ние, хората, имаме повече склонност към вземане, отколкото към даване, към себелюбие, отколкото към човеколюбие. От малки се научаваме да искаме всичко за себе си. Започваме от малките и незначителни неща, за да продължим към по-значимите и трудни. Нека да излезем отвъд стената на своето „аз“, на своя интерес и своята воля, за да се докоснем до болката на другия, до тревогата, до нуждата му.
Потребни са много молитви: „Господи, дай ни вяра и любов!“. Нужна е настойчивост и борба, за да придобие човек това героично убеждение. Да гледа отговорно на живота и да върши добри дела. За да има смисъл животът му, а душата му – равновесие. Да има светъл поглед и пълно с любов и веселие сърце.
Иисус Христос, братя, ни уверява: „Елате при Мене и ще се убедите, че игото Ми е благо и бремето Ми е леко!“.[2] Той поема всички наши тежести. Ние просто следваме стъпките Му в истината, жертвената любов и изкупителната предаденост.
Превод: Бисерка Велинова
[1] Възкресението от мъртвите (бел. прев.).
[2] Леко променен цитат от Мат. 11:30 (бел. прев.).
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k8qr
И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж
