Мобилно меню

4.6923076923077 1 1 1 1 1 Rating 4.69 (13 Votes)
св. Андрей КритскиВъзлюбени в Господа братя и сестри,

Ето, вече прекрачихме прага на спасителната Четиридесетница и светата Православна църква като грижовна майка разкри пред нас в няколко последователни недели класически примери на покаяние като притчата за Митаря и Фарисея и за  Блудния син, а сега ни подбужда към покаяние с  думите от Великия покаен канон на св. Андрей Критски. Основната мисъл на това дивно църковно творение е зов към нашата съвест за осъзнаване на греха и за покаяние. Виждайки, че душата му е дълбоко заспала в грях, свети Андрей се обръща към нея с думите: „Душо моя, душо моя, стани, защо спиш”. Целият канон на свети Андрей е пропит от една единствена мисъл: необходимостта от покаяние, която е основна мисъл на християнството. Покайте се, е първата дума, с която св. Евангелие се обръща към хората. В цялата великопостна обстановка, в църковните песни, в евангелските разкази ние чуваме едно и също, изразено по различни начини – зова за покаяние.

Покаянието е първото и единствено средство за духовно очистване и нравствено усъвършенстване на човека. За да бъдем християни първото, което трябва да сторим е да се покаем. Покаянието е духовно лекарство за нашата грешна душа. То е небесен дар. Чрез него се прощават греховете и се възраждат и освещават човешките души. То е незаменима духовна сила. Грехът е рана, а покаянието е лекарство.  То отваря пред нас, хората, Царството Божие и ни въвежда в него. Божието милосърдие към нас няма граници, а Божията благодат и милост не могат да се изкажат с думи.

Ние много грешим (Як. 3:2) - тези думи на св. ап. Яков, брат Господен, изразяват истината за човешкия живот. Защото ние грешим всячески, съзнателно или несъзнателно. Св. Йоан Богослов ни съветва: „Ако кажем,че нямаме грях, себе си мамим и истината не е в нас” (1 Йоан. 1:8). Ако крием в себе си греха, ние мамим себе си. Когато живеем постоянно в грях, той става и наш господар през целия ни живот. Ако желаем да се освободим от греха, трябва съзнателно да се обърнем към съвестта си, да се вгледаме в душата си, за да можем да прогоним греха и да се освободим от него. Не е по нашите сили да престанем да грешим,  но трябва да се стремим да виждаме греха си,  да го съзнаваме и да се борим срещу него.

Св. ап. Павел пише: „Грехът ни лесно омотава” (Евр. 12:1). Затова никой не трябва да омаловажава силата на греха, а трябва да се бори с него. Пак апостолът ни съветва: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне” (1 Кор. 10:12). Защото ние често сме слепи, не виждаме пред себе си, в себе си, ослепени сме от съблазни, които смущават сърцето, ума и душата ни и не ни достига знание, бдителност, сила и вяра в Бога на силите. Грехът е вражда срещу Бога. Малък или голям, грехът е противене на Бога. Той не е вътрешно настроение на омраза против Бога, но е разрушителен по отношение Неговата правда в душата и в живота на човека и е отслабване на закона на Царството Божие. И ако грехът е вражда срещу Бога, не гоним ли и ние Христос от душите си, като не пазим заповедите Му и отменяме волята Му? Подобно на гадаринци не казваме ли и ние понякога „Иди си от нас” и не сме готови да се жертваме, защото Иисус значи жертва.

Смиреното съзнание за собствената ни греховност ще държи будни душите ни за гласа на Иисуса, за покаяние, за духовен възход и за спасение. Стремейки се да напредваме в живот, съобразен по Божиите заповеди и противейки се на греха, ние по-лесно ще можем да прозрем собственото си духовно състояние. Спасителят започва Своята проповед с призив за покаяние: „Понеже се приближи Царството небесно” (Мат. 4:17). Ние сме повикани още от сега да влезем в това царство на свободата, радостта и благостта. Но единствено покаянието ни открива портите на Божието царство. С покайно смирение трябва да се подготвим за живот в него. С покайни сърца да възлезем нагоре към него, защото това е царство надземно и надчовешко. Колкото повече се освобождаваме от греха, толкова по-високо възлизаме в него. Така то се осъществява като царство Божие в самите нас. Които се отзоват на гласа на Иисуса за покаяние, стават синове на покаянието и наследници на Царството Божие. Раздавайки се и скърбейки за греховете си у тях се разпалва по-силна вяра в Христа като кормчия на човешките съдби, като приятел и помощник на грешните, Който може и иска с обич да подкрепи и повдигне всеки един за духовен възход.

Който се е отзовал на Христовия глас за покаяние и освобождение от собствената греховност, той е влязал и в любовта на Иисуса към грешните и духовно немощните. Той не ги осъжда, защото знае, че никой не Го е поставил за съдник (Рим. 14:4).  Пък и как ще съди, когато безгрешният Христос не е осъдил, а е простил, възлюбил и подкрепил. Човек внимателно трябва да се вглежда в себе си, в собствените си недъзи, да осъзнае, че те са пречка по пътя към духовен възход, но и че са отстраними и трябва да бъдат превъзмогнати. Да бъдем строги към самите себе си, да не се отнасяме със строгост към близките си, а себе си да освобождаваме от строгостта на бдителната съвест. Строгият към себе си следва да бъде снизходителен към другите. Иначе казано, съди себе си строго, но на другите прощавай. Защото тук се прилага законът на любовта, която прави човека снизходителен към ближните му. Защото апостолът ни учи: „Любовта всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор. 13:7).

Да си спомним думите на Спасителя: „Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7:1) и да се молим винаги с думите на св. Ефрем Сириец: „Господи, дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си”.  Съзнанието за нашата греховност и покайното ни смирение ни въздигат високо в любовта, този основен закон в Божието  царство. Но на този път ние можем да възлезем и по-високо и това ще усили вярата ни в Божията милост, която е всеопрощаваща и на слабите дава сила. Христос прощава нашите грехове, дава ни сила за борба срещу греха според мярката на нашата вяра в Него (Марк 2:5), (Лука 7:48). А усили ли  се нашата вяра ще се умножава и Божията сила в нас, която ще ни очисти от греха, за да растем в добро.

Да не се отчайваме за собственото си спасение, но да водим борба срещу греха при ясно съзнание за силата на този враг на спасението. Да не униваме, но да се усилваме в борбата си с греха, като насочваме ума и сърцата си към Бога. Да не забравяме, че милостта, снизхождението и любовта Христови ще ни приемат само след разкаяние, по думите на Божието благовестие: „Покайте се, защото се приближи Царството небесно” (Мат. 4:17). Да побързаме прочее ние, които носим  бремето на греховността, които смирено се разкайваме за лошите си дела, мисли и постъпки, да се присъединим към Христа, за да чуем Неговите думи за спасение и да се ободрим в нашата вяра. Нима Той няма да ни приема на своята трапеза на милостта, нима няма да отвърне с милост и снизхождение на нашите покайни сълзи?  Нима няма да погледне с любов съкрушените ни от греха сърца? За да чуем Неговия глас: „Не те осъждам, иди си с миром и недей греши вече” . И в съзвучие с този Божествен глас, чут в дълбочината на сърцето ни през време на грях и падение, на борба, поражения и победи, на вяра в Божието могъщество и в крайната победа на милостта, снизхождението и любовта да достигне до нас гласа на Спасителя: „Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото” (Лука 19:10). Амин !  

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k8qp 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата