„В онова време, когато Иисус се приближаваше до Йерихон, един слепец седеше край пътя и просеше; и като чу да минава край него народ, попита: какво е това? Обадиха му, че Иисус Назорей минава. Тогава той завика и каза: Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме! Тия, които вървяха напред, смъмриха го, за да мълчи; но той още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме! Иисус се спря и заповяда да Му го доведат. И когато оня се приближи до Него, попита го: какво искаш да ти сторя? Той рече: Господи, да прогледам. Иисус му рече: прогледай! твоята вяра те спаси. И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала.“ (Лука 18:35-43)
Йерихонският слепец поискал милост от Иисус, а за него милостта била да прогледне. Това означавало, че той в миналото бил зрящ, а не се е родил сляп, изпитал е красотата на зрението и е искал да си го възвърне. Казали му, че новият галилейски Учител изцелявал болни, затова той два пъти се провикнал за помощ. Бил уверен, че Иисус е способен да го изцели. Но Господ поискал да разговаря със слепеца и затова го попитал: "Какво искаш да ти сторя?" И когато слепецът се помолил, Господ го изцелил.
Всяка среща на човека с Бога е среща за изпросване и получаване на милост. А може би най-важното в битието е да познаем греха си, да го осъзнаем, да се уплашим от него и да почувстваме, че той ни е отдалечил от Спасителя. Въпросът е ние да осъзнаем нашата нужда от Него и че всичко, което имаме – било пари или здраве, или слава, или красота, или подобни на тях, всички тези неща биха били суетни и незначителни, ако не са Неговата милост и жестовете на внимание, които идват от Него към нас – един след друг всеки ден. Ако осъзнаем себе си като грешници, съкрушени под тежестта на множеството злини, които извършваме, ние ще отидем при Него и ще Му поискаме прошка, понеже знаем, че Той причислява всички Свои синове към просторното лоно на Бог Отец.
"Искам да прогледна" – това е желанието и нуждата на всеки човек, защото всеки от нас е заслепен от своите злини и притежания. Всеки човек е сляп. Ако похотта влезе в човека, разположи се и започне да го контролира, тя заслепява зрението и човекът става без правилно мнение и вярно отсъждане, той се разгневява, започва да удря хората с ръцете или устата си, или със своето възгордяло се сърце.
Човек се нуждае да прогледне във всеки ден и във всеки миг, но той няма да започне да вижда, докато не познае, че Бог е източникът на духа и че ние без нашия Господ можем да наредим някои неща, да сложим в ред някои от семейните и имуществените си дела, но ние сме нищо, докато не стигнем до убеждението, че Христос е нашият живот и че всички останали неща ни се добавят: можем да вървим насам-натам, да бъдем на сигурно място или можем да бъдем в добро здраве или в болест, да се намираме в богатство или бедност – всички тези неща нямат особена стойност.
Единственото ясно, чисто и вечно нещо, което устоява, е Христос да съпътства нашия живот във всичко, както и да бъде неговият Вдъхновител и Оживотворител. Затова трябва да изпросваме помощта Му, казвайки:
Господи, искаме да прогледнем, затова изгони от нас тези отровни похоти и ни дарувай дух на простота и дух на смирение пред Тебе и пред хората, за да не се възгордяваме.
Тогава Господ ще отговори:
Чедо Мое, прогледни, твоята вяра те спаси, иди си с мир!
Вярата те просвещава да разбереш, че твоите похоти са вредни; и тя е, която те учи, че сплетните и побоищата са нищожни неща, и че стоящият пред тебе човек ти е по-полезен от всички твои изгоди.
Вярата ти те учи, защото вярата не е, както някои си я представят, да повярваш на едно чудо, което се е случило тук, и на друго, което се случва там. Вярата не е да се убедим във всичко, което ни казва простолюдието. Вярата не е нещо, което се случва в разума, в съзнанието. Разбира се, много е лесно да кажем, че Бог съществува, защото цялата природа сочи към Него. Но ако Бог не те раздвижва, не те умъртвява, не те оживотворява и не прави от тебе Свой работник и Свой свят пратеник, дошъл да свидетелства за Него, то сякаш Той не съществува. А истински съществува този, с когото си разменям любовта. Вярата не означава да повярваш, а да имаш доверие, да имаш доверие в Бога и да предадеш душата си Нему. Вярата е увереност. Вярата не е да мислиш или да предполагаш, а да виждаш.
След като слепецът прогледнал, вярата му станала огромна, защото той се докоснал до силата на Иисус. Никой вече не бил в състояние да го убеди, че Иисус е без сила или че не може да изцелява, или да изкупи. Но той приел зрение и вече знаел, че Христос е всичко. Вярващият не е този, който вярва във възможността за задгробен живот. Не! Въпросът за вярата не е помисъл, той е знание. Вярата е знание за Бога, че е силен, че е любящ и че е милостив. Вярата е прозрение на това, че Христос е с нас сега и че Той ще бъде с нас утре. Вярата е да викаме с надежда към Него.
Ако ние не притежаваме тази вяра, ще си останем в нашите предположения и помисли и ще продължаваме да вярваме на това, което се казва тук или там. Ако ние не притежаваме тази вяра, която ни кара да почувстваме, да осезаем и да се уверим, че Христос е по-силен от смъртта, то ние не сме вярващи. А ако достигнем до убедеността, че ако загубим всичко и останем сами, онова, което ще ни остане, е Христос; и ако се уверим, че Той ни е достатъчен, тогава ние ще бъдем сред вярващите и прогледналите. Амин!
Източник: сп. "Моето паство", бр. 49/2017 г. نشرة رعيَّتي، عدد49، 2017م.
Превод от арабски: Виктор Дора
