Неделно апостолско послание: „Братя, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас. А на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов.” (Еф. 4:1-7)
Достойни за званието
В днешния апостолски откъс св. ап. Павел описва какви трябва да бъдат животът и делата на вярващите, за да бъдат те достойни за званието, за което са призвани. Изглежда, че в Ефеската църква, както и в други поместни църкви, били възникнали някои проблеми, които заплашвали да обезсмислят призванието на вярващите като членове на Тялото Христово. Поради това светият апостол намерил за необходимо да обърне внимание на начина на живот на членовете на Църквата. Без съмнение, словото му продължава да бъде актуално, защото подобни проблеми не липсват и днес в живота на Църквата.
Начинът на живот
Какво трябва да бъде поведението на вярващия, за да живее той достойно за Божието призвание? – Да живее „с всяко смиреномъдрие и кротост”. Не само със смиреномъдри слова, но и със смиреномъдро разположение на душата. Не спрямо едни да бъдем смирени, а спрямо други – дръзки и горди, но към всички да бъдем смирени. И към приятелите, и към враговете; и към малките, и към големите.
Смиреномъдрието е истинско тогава, казва св. Йоан Златоуст, когато като преуспеем в нещо или получим някой дар от Бога, ние оставаме бедни и смирени по сърце. Когато имаме кротост и дълготърпение, не се гневим на братята си, но търпим един другиго с любов. Защото, ако ние не понасяме някой недостатък на ближните ни, как Бог ще понесе собствените ни недостатъци? След като ние не прощаваме на подобните нам раби, как тогава Владиката Христос ще прости на нас, които всекидневно съгрешаваме?
В посланието божественият апостол ни разкрива и това как се придобива любовта. Придобива се, когато се учим да запазваме „единството на духа чрез връзките на мира” (Еф. 4:3). Следователно, както човешкото тяло, което има различни части, бива съчетавано и обединявано от един дух, една душа и различните членове съставляват едно тяло, така и вярващите – малки и големи, млади и стари, мъже и жени – макар и да са телесно разделени, всички те, чрез благодатта на Пресветия Дух, стават едно Тяло Христово.
Към това единство ни призовава общото ни звание, едната вяра, единият Господ наш Иисус Христос, едното Кръщение, единият Бог и Отец, Който е Господар и Владетел над всички, Който се грижи за всички и Който обитава във всички.
Единство на тялото и разпределение на даровете
Всички православни християни – тези, които се намират разпръснати по краищата на земята, онези, които живеят и онези, които са починали в Христа, както и тези, които ще се раждат в бъдеще – всички те, са едно Тяло Христово и глава на тялото е Иисус Христос. Нашият Спасител дари на всички живота във вечността и славата на безсмъртието, макар Божията благодат за всекиго в настоящия живот да разпределя духовните и телесни дарове според мярата на Самия Христос.
Всеки член в човешкото тяло има различно служение. Но нито един не се бунтува срещу друг, нито му завижда, а всеки, следвайки своето предназначение, подпомага цялото тяло и изразява желанието и решението на главата на едното тяло. По подражание на това, и членовете на духовното тяло на Църквата, т.е. вярващите, трябва да се трудят, да си сътрудничат и да действат без завист и разногласие в изпълнение на едната цел и на волята на Главата, Който е Иисус Христос.
Православните християни трябва особено да внимават, тъй като дяволът, за всеки от разнообразните дарове, които Христос ни дава, сее плевели. На един праща гордост, на друг – завист, на трети – печал и безразличие.
Да не забравяме, че разпределянето на даровете става според Христовата мяра и никой няма да бъде съден за дара, който е получил, а за начина, по който е оползотворил дара, който му е даден.
Да помним също, че разнообразните дарове не са собственост на техния носител, а са различни служения, чрез които Църквата се съгражда като Божие жилище. Всеки от тези дарове е път за по-добро обществено служение, тъй като никой човек не е призван да живее само за себе си, но един за друг и всички за Христос и с Христос. Това е истинското звание на християнина!
Призвание и отговорност
Ако приемем, че Светият Дух е Този, Който съгражда единството на Църквата, тогава единството на всеки един член с тялото на Църквата е показател за присъствието или отсъствието на Светия Дух в живота на всеки вярващ. Но присъствието на Светия Дух в живота ни е онова условие, без което спасението ни е невъзможно. Самият св. ап. Павел ни припомня, че Христос не е наш индивидуален спасител, както казват еретиците, но Той е Спасителят на тялото и ние ще се спасим, само ако пребиваваме съединени с Христовото Тяло.
Нека да чуем думите на св. Йоан Златоуст. Ако искаме, казва той, да се възрадваме и да участваме в благодатта на Светия Дух, която се дава от нашия Глава – Христос, нека бъдем обвързани един с друг, както са членовете на тялото. Два са начините, чрез които ние се откъсваме от духовното тяло на Църквата. Единият е, когато изстине любовта ни към останалите членове. Другият е, когато вършим недостойни дела и си вредим един на друг. Трябва да имаме съзнание, че такова едно поведение не засяга само някои човеци, то отделя човека, който се държи по този начин от цялото тяло на Църквата.
Нищо не може да откъсне някого от Църквата Христова така, както самолюбието и егоизмът. Нищо не огорчава Бога така, както разделената Църква. И дори милиони добрини да се вършат, тези, които разделят и смущават вярващите помежду им, няма да бъдат наказани по-малко, отколкото онези, които разделят на части едно живо човешко тяло.
Един свети отец казва за онези, които съблазняват и смущават Църквата и разделят християните, че дори мъченичеството не може да заличи греха им. Вредата, която принасят на Църквата враговете й и невярващите, я прославя и прави тя още по-силно да свети. Вредата обаче, която се причинява от вярващите, предизвиква голяма болка и скръб, защото виждаме една Църква, нападана и разкъсвана от собствените й чеда.
Такива са всички еретици и разколници, които заради своя егоизъм и самолюбие, смущавали и разделяли, а и до днес нараняват тялото на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Техният грях няма да заличи дори мъченичеството, независимо че външно са благовидни и „благочестиви”.
Всеки християнин, ако не се бори да живее съгласно със званието, за което е призован и вместо със смиреномъдрие и кротост, живее с егоизъм и гордост, рискува да стане виновен, защото по този начин изпразва от съдържание Божието призвание. Затова, както св. Църква ни призовава на всяка божествена Литургия, нека „да стоим добре, да стоим с благоговение.” Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 59/2017 г. www.facebook.com/nevrokopska.eparhia © Неврокопска св. митрополия
