Шеста неделя след Петдесетница – на св. Отци от 6-те вселенски събора; св. свщмчк Атиноген, еп. Севастийски, и 10-те му ученици; св. мчца Юлия девица; св. мчк Йоан Търновски
Литургийно свето евангелие: Рече Господ на учениците Си: вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец. Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно. (Мат. 5:14-19)
Значението на светлината
Светата Църква, която представя днес пред вярващите светлите образи на светите Отци от 6-те вселенски събора, се е погрижила да намери един евангелски откъс, който да съответства колкото е възможно повече на вселенското й учение, определило чрез благодатта и просвещението на Светия Дух границите на вярата и живота. Църквата съединила две независими една от друга части от известни Христови беседи, пропускайки първия стих от първата (Мат. 5:13) и последния стих от втората (Мат. 5:20), за да придаде може би по този начин по-голямо единство на откъса. Смисълът на светлината и на солта (която се намира в първата част) ни помага значително да разберем по-пълно мисията на християнина в света: как може той да бъде продължител на делото на светите наши Отци.
Светлината дарува преди всичко живот. Тя е причина за живота в природата. Светлината осветява света, позволява ни да се трудим, да ходим, да творим. Без светлина животът спира или се поддържа в застинало състояние. Растенията, по-изразително от всяко друго нещо на планетата, ни откриват ценността на светлината с това, че се обръщат постоянно към нея и я търсят. Слънчогледът е мълчалив проповедник на това, колко необходима за живота е светлината.
Освен за живота обаче светлината е нужна и за познанието. 99% от знанията си ние получаваме чрез очите. Не можем дори да си представим живота в един продължителен мрак, при който зрителният ни орган би бил неизползваем. Това би ни лишило от повечето ни знания и би ограничило културния ни напредък. Общуването ни с другите и със света би било невъзможно, а животът не би съществувал. Най-накрая, светлината ни дава защитеност и сигурност. Да си представим един фар в развълнувано море и в тъмата на нощта. Не е чудно, че за човека – условие за живота на когото е светлината – мракът винаги е извор на страх и несигурност. „Нощният живот” винаги е свързан със злото, греха и престъплението, макар за съжаление винаги да съществува възможност злото да се случи и при най-ярка дневна светлина. Никога обаче онзи, който ходи през нощта, не чувства абсолютна сигурност. Никога не се чувства абсолютно защитен в непрогледния мрак. Живот, познание, сигурност – ето всичко, което светлината дарява на човека!
„Вие сте светлината на света!”
Какво има предвид обаче Христос, казвайки на учениците Си, че Той е светлината на света? Първо, важно е, че не им казва: „Бъдете светлина“, както на друго едно място ще им каже: „Бъдете съвършени“ или „Бъдете свети“. Тук им казва: „Вие сте“, „Вие сте светлина на света“! Защото, ако не сте светлина, не сте християни. На друго място Христос направо отъждествява Себе Си със светлината (Йоан 1:4, 5, 9). Казвайки сега и на учениците Си, че те са светлина, Той всъщност заявява, че не е Негов ученик християнинът, който не отразява Христовата светлина в света. Следователно, християните поемат отговорното дело да бъдат духовна светлина за останалите човеци (виж Еф. 5:8), да бъдат и да се проявяват просветени, т. е. християни, които същевременно просвещават мрака и в мрака светят на ближните. Това значи да бъдат водачи на другите и водачи на обществото, но също и да бъдат съд за мрачния живот на греховния свят. Това се осъществява, когато християните вярват „като чеда на светлината” и всичките им дела съдържат светлина. Не е достатъчно само да притежават светлина. Необходимо е и да разпръскват светлина. Да преподават светлината на истината, светлината на божественото познание. Ако светите Отци не очиствали чрез съборите мрака на заблудата и ако не бяха представили светлината на евангелската истина, не биха могли да бъдат просветени, каквито са. Не биха могли да водят по пътя на истината. Затова третата мисия на християнина в света е тази: да бъде фар, да показва пътя на спасението.
Символът на солта
Същата изразност има и понятието за солта – да изясни мисията на християните в света. Солта има две основни свойства: запазва и овкусява, дава вкус на вкуса. По времето, когато Христос говорил, светът не е бил коренно различен от днешния. Не са били по-различни нито човекът, нито обществото. И тогава са се водили същите борби и е имало същите нужди, същите проблеми и безпокойства. Растежът и развитието на средата е нещо външно. Човешката душа си е останала същата. И по времето на Христос имало същата ценностна система, същото епикурейско настроение (т. е. живот подчинен на удоволствията), същия стрес, същия нравствен упадък, същото обезценяване на живота и на човешката личност. Достатъчно е да припомним едно нещо, което днес, разбира се, действа под различни имена, но е същото: изоставянето на децата и абортите. Следователно, работата на християнина в един такъв свят е първо да се съхрани, да се опази от гниенето и от разложението. Да се предпази. Съществува обаче и положителна страна – да даде вкус, да дарува на живота духовна и нравствена насока. Цялото индивидуално и църковно благочестие се събира в двойния опит: да се отстрани злото (аскеза) и да се добави добро (дела на общение и любов). Разбираме защо Христос използва тези две понятия – за светлината и за солта, за да окачестви чрез тях учениците Си.
Как християнинът и Църквата да останат светлина и сол за света
Братя и сестри,
В днешния откъс е концентрирана цялата мисия на войнстващата Църква като общност на вярващите в света. Проблемът обаче е в осъществяването на тази мисия: как християнинът и Църквата да останат светлина и сол за света. Същият въпрос е зададен в Евангелието: „Ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?” (Мат. 5:13). Ако солта загуби силата си, кой ще й я даде отново? Ако християнският свят загуби силата си да пази и овкусява, ако следователно спре да взима тези дарове от Извора им, от Христос, какво ще прави светът? Ще бъде захвърлен като ненужен и ще се тъпче от човеците, допълва Евангелието (виж Мат. 5:13). Една Църква, която воюва със света на лукавия и изгуби „силата на солта си”, не й остава нищо друго общо с Христос освен името.
Време е да се запитаме: Може би нещо подобно се случва с всички нас, когато вземаме страната на демоничните сили в света и работим не за Христос, а за тях? Да предположим, че това става без да го разбираме. Всеки обаче ще се съгласи, че не можем да служим на Христос, когато служим на „княза на тоя свят”. Същото важи и за просвещаващата сила на Църквата. За да продължи да е светлина, тя трябва да остане незасегната от мрака на света. Колкото повече напредва светският дух в нея, толкова повече мракът влиза в утробата й, толкова повече навлиза вода под палубата на кораба й, с всички неизбежни от това последствия. Осветскостяването не може никога да доведе до разширяване и увеличаване на Църквата. Светът не се печели чрез осветскостяване. Обратно, когато Църквата се „осветскости”, губи идентичността си. За да запази същността си Църквата, трябва да бъде светлина и сол, както Христос я иска и както Той я основа в света.
Така стигаме до една важна констатация. По този начин се обяснява ниското влияние на Църквата днес. Тя не влияе, защото ние, християните, губим светлината си. Тя не променя облика на този свят, защото сме „безвкусни” и безсолни. Делото на Църквата, разбира се, продължава да бъде свято и спасително. Каквото става, става заради Божията благодат, която не ни е изоставила (заради светите тайнства). Ако обаче Христос не се вижда в обществото – да поучава, да просвещава, да чудотвори, това е, защото ние сме прогонили Христос от себе си. От една страна, Църквата става все по-светска в устройството и организацията си, а от друга страна, ние все повече се съюзяваме със света и се изграждаме по неговия образ. Ето защо днес повече от всякога има голяма нужда да говорим за светите Отци, които във всяка епоха са били и са светлината и солта на света. Амин.
Протопрезвитер Георги Металинос (адаптиран превод от гръцки език)
www.facebook.com/nevrokopska.eparhia „Православен глас“, бр. 40, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия
