Мобилно меню

4.75 1 1 1 1 1 Rating 4.75 (32 Votes)

600px Apostol Tit Kritsky Apostol PavelЧетвърта неделя след Неделя подир Въздвижение – на светите отци от Седмия вселенски събор; преп. Евтимий Нови; св. Лукиан, презв. Антиохийски

Неделно апостолско послание: „Чедо Тите, верни са тия думи; и аз желая да потвърдяваш това, та, които са повярвали в Бога, да залягат да бъдат прилежни към добри дела: това е добро и полезно за човеците. А от глупави разисквания и родословия, препирни и разпри върху закона отбягвай, защото са безполезни и празни. Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си. Кога изпратя при тебе Артема или Тихика, побързай да дойдеш при мене в Никопол, защото реших там да презимувам. Зина законника и Аполоса погрижи се да изпроводиш тъй, че от нищо да нямат нужда. Нека и нашите се приучват да залягат към добри дела за необходимите потреби, та да не бъдат безплодни. Поздравяват те всички, които са с мене. Поздрави ония, които ни обичат по вяра. Благодатта да бъде с всички вас. Амин” (Тит. 3:8-15).

Св. апостол Тит бил християнин, който произхождал от езичниците. Той се отличавал като един от най-преданите сътрудници на св. ап. Павел. Съгласно църковното предание той живял и умрял като изповедник в Гортина на о-в Крит на 94-годишна възраст.

Посланието до Тит, което се числи към групата на трите пастирски послания, съдържа три глави. Основаната му част, освен предисловие (1:1-4) и епилог (3:12-15), се дели на две части. В първата (1:5-16) св. ап. Павел дава напътствия на Тит да се погрижи за назначаване на добри работници на Благовестието. Във втората част (2:1-3, 11) напътствията, които дава се отнасят за проповедта и за поведението на ученика му пред различните групи вярващи. Тази част включва определени съвети, които имат връзка с личното поведение на Тит (3:8-11) и с епилога (заключението) на посланието (3:12-15).

Ст. 8. „Чедо Тите, верни са тия думи; и аз желая да потвърдяваш това, та, които са повярвали в Бога, да залягат да бъдат прилежни към добри дела: това е добро и полезно за човеците”.

Стихове 4-7, които предхождат настоящия апостолски откъс, биха могли да се характеризират като едно кратко изложение (резюме) на цялото Евангелие. Те обобщават тайнството на божественото домостроителство. С израза „верни са думите”, светият апостол съобщава точно това, което е поместил в тези стихове (4-7). Той иска от своя верен ученик и сътрудник Тит да възприеме тия думи с доверие и да говори за тях с увереност, прибягвайки до обективната достоверност на Евангелието и на собственото му лично свидетелство.

В Църквата всичко стъпва и се основава на достоверността на Божието слово, тъй като то е истинно, неизменно и непреложно; то е слово на живота и на спасението. И тъй като само вярата не е достатъчна за нашето спасение, „повярвалите в Бога” имат дълг „да бъдат прилежни към добри дела”. Не просто да вършат добри дела, но да бъдат прилежни (да ги поставят на първо място) в тях. С глагола залягам (грижа се) и прилежен съм апостолът поставя акцент върху необходимостта от добри дела и върху водещата роля, която те трябва да заемат в живота на християните.

Ст. 9. „А от глупави разисквания и родословия, препирни и разпри върху закона отбягвай, защото са безполезни и празни”.

Св. ап. Павел съветва Тит какво е длъжен да избягва. Това са глупавите (безумни) разисквания за различните родословни списъци, които юдеите обичали да съставят. Тези разисквания предизвикват по-нататък „препирни и разпри върху закона”, т. е. остри разисквания, търкания и накрая конфликти сред избраните върху значението или валидността на различните разпоредби на Моисеевия зкон (виж Тит. 1:4; 1 Тим. 1:7-9; 4:3).

От всичко това Тит бил длъжен да страни, защото са неща безполезни и суетни.

Ст. 10. „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж”.

Понятието еретик, което срещаме само веднъж в Свещеното Писание, в църковното предание е получило специално значение. Приписва се на онзи, който не мисли в „единство, в единомислие” (Рим. 12:16; 15:5; 2 Кор. 13:11; Фил. 2:2; 3:16; 4:2) с Църквата, но следва и учи на различно учение (Рим. 16:17).

Дълг на Тит, както и на всеки църковен пастир, е да посъветва еретика един и два пъти. Това е първият етап при срещата с еретика. Съветването не е просто подбуждане, но е едно по-широко възпитателно усилие – дело на отеческа любов и пастирска грижа, които целят еретикът да осъзнае своята заблуда, да се покае и да се обърне в правата вяра. Ако съветването не постигне резултат и съветваният еретик отново продължава да упорства в злославието си, тогава няма друго решение, освен отлъчването му.

„Страненето”, което значи не просто отстраняване, но и прекъсване на всякакво общение, съставлява втория и последен етап на противодействие към еретиците след първия – съветването. Чрез „страненето” от еретика църковният пастир се опитва да предпази вярващите от ереста и да опази чист завета на вярата (1 Тим. 6:20; 2 Тим. 1:14). Тази пастирска мярка, която Църквата приема, много пъти се оказва полезна и за самите еретици, тъй като отсичането им от църковно общение дава възможност да ги предизвика да се завърнат и да се поправят.

Ст. 11. „знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си”.

Отстраняването на еретика, който въпреки съветването не иска да се откаже от заблудата си и да се завърне в здравото учение на Църквата, в последна сметка е задължително дело за Тит, както и за всеки църковен пастир. Защо? Защото това положение на еретика показва, „че такъв човек се е извратил”, което значи, съгласно с Евтимий Зигабен, „се е отклонил, напълно повредил и неизлечимо боледува”. Заблудата, когато човек пребивава в нея, развращава ума му. Ереста е болест на душата и непокаяният еретик е неизцерен болник; той е член на Църквата, който се е откъснал от органичното единство на църковното Тяло.

За това състояние лично отговорен е самият той. Той „сам осъжда себе си” и вследствие на това няма оправдание. Той не е осъден от Църквата самоволно, но, веднъж отхвърлил увещанието на пастирите ѝ, той е осъдил себе си и е бил откъснат от църковно общение. Както отбелязва св. Йоан Златоуст, „не може да се твърди, че никой не му е казал нищо, че никой не го е посъветвал. Когато след увещанието той упорства, тогава се превръща в такъв, който сам себе си осъжда”. Самоосъжда се с отказа си да послуша учението и вярата на Църквата.

Ст. 12. „Кога изпратя при тебе Артема или Тихика, побързай да дойдеш при мене в Никопол, защото реших там да презимувам”.

Тази част – от настоящия стих до края на посланието (ст. 12-15) – в която св. ап. Павел дава различни напътствия на Тит, съставлява епилога на посланието.

Първото, което поръчва апостолът е Тит да побърза да го посрещне в Никопол, където е решил да презимува. Вероятно това е Никопол в Епир. Този град, заради местоположението си, е улеснявал апостола в мисионерската му обиколка из целия Илирик и в пътуването му към Рим.

Тит трябвало да тръгне за Никопол, когато Артем и Тихик, които щели да го заместят в апостолското му дело, стигнели в Крит.

Ст. 14. „Нека и нашите се приучват да залягат към добри дела за необходимите потреби, та да не бъдат безплодни”.

„Нашите” – това сигурно са онези, които имали същата вяра като Павел и Тит. Както тълкува Зигабен Павел отправя тия думи към „вярващите в Крит”, които по този начин разграничава от „непокорните” (1:10) – тези, които следвали учещите „на онова, що не трябва” (1:11) и „еретиците” (3:10).

Вярващите от Крит е трябвало да проявяват прилежание (да първенствуват) в добри дела, „та да не бъдат безплодни”. Добрите дела съставляват плододаването на вярата; те са излъчване на истинския християнски живот. Без добри дела християните приличат на безплодни дървета. Този израз ни припомня аналогичните думи на Господа: „По плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7:16).

Ст. 15. „Поздравяват те всички, които са с мене. Поздрави ония, които ни обичат по вяра. Благодатта да бъде с всички вас. Амин”.

Поздравленията и благословението са най-честият начин, по който св. ап. Павел завършва посланията си. „Всички, които са с мене” – това сигурно са сътрудниците на апостола, които се намирали близо до него по време на писането на посланието. Павел не ги именува, както прави в други послания (виж Рим. 16:21-23; 2 Тим. 4:21). Може би, защото Тит е знаел кои са били близо до апостола по онова време, или защото е щял да научи за това от приносителите на посланието.

*  *  *

„Които са повярвали в Бога, да залягат да бъдат прилежни към добри дела…”

Този съвет заключава в себе си най-съществения принцип на християнския живот – необходимостта от добри дела. Значението, което апостолът отдава на този принцип, го кара да го повтори и по-надолу.

В християнския живот не е достатъчна само вярата. Необходим неин спътник са делата, чрез които вярата се превръща в действително свидетелство на любовта, в конкретно дело, което доказва топлотата и жизнеността ѝ. Пътят на спасението, както ни учи Господ, преминава неизбежно през изпълняването на Божията воля: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен” (Мат. 7:21).

Със сигурност вярата има първостепенно значение. И тя ни отваря пътя на спасението. Тя обаче не може да бъде едно теоретично положение, едно хладно допускане на някакви абстрактни истини или начала, но тя е живо свидетелство, което ще даваме с живота и с делата си. Вяра без живот и без дела е недъгава и лицемерна. „Вярата без дела е мъртва” (Иаков 2:20), подчертава Яков, брат Божи. Същото нещо казва и Павел, използвайки образа на дървото. Каквото значение имат плодовете за дървото, същото значение имат за християнина добрите дела. Християни без дела, които са вдъхновени от вярата в Христос, са безплодни, както дървета, които не дават плодове.

Делата, които са плодът на вярата и доказателство за истинността на живота в Христа, апостолът характеризира като „добри и полезни за човеците”. „Добри” означава „многожелани от Бога”, според един древен тълкувател. Твърде приятно Богу е, когато Той ни вижда да действаме с любов, да се подкрепяме с братско чувство, да служим на другите в Христово име с дух на себежертва. Когато казваме, че вярваме в Него, Той ни зове: „Покажи ми вярата си от делата си” (Иаков 2:18). И когато заявяваме, че Го обичаме, Той изтъква, че Божията любов не може да съществува, ако не се съединява с любовта към ближните, към събратята ни (1 Иоан. 4:20).

Митрополит на Нова Смирна (Неа Смирни) Симеон (със съкращения)

Публикувано в „Православен глас“, бр. 53, 2017 г. © Неврокопска св. митрополия


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u3cww 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.