Проповед върху неделното апостолско четиво – Деян. 20:16-18, 28-36
В днешното четиво от кн. Деяния на светите апостоли св. ап. Павел и придружаващите го пътуват от Троада до Милет с крайна цел – Йерусалим.
В Милет св. ап. Павел се обръща, за последен път преди мъченичеството си, към ефеските презвитери, дошли там нарочно от Ефес, на които говори с искреност и дълбоко чувство за отговорност. Със сърцераздирателни думи той им припомня начина, по който им е проповядвал благовестието, и ги подбужда да имат и те самите вяра и твърдост при всички трудности, които срещат.
Картината, братя, ни напомня за Христос и Неговите ученици преди ужасните страдания и тридневното[1] възкресение – точно тогава, когато Господ за последен път подтиква учениците Си да останат верни на Неговите думи и да не се отрекат от Него пред голямото изкушение на Кръста и страданията.
В евангелията виждаме, как учениците са се потопили в скръб с предвъзвестяването на страданията. По същия начин епископите от Мала Азия са избухналии в плач поради голямата си мъка, когато св. ап. Павел им е казал, че няма да го видят повече.
Оттогава, братя, в живота на Църквата ни се наблюдава същото. Християните обграждат всеки благовестник на благодатта със същите чувства. Радват се заедно с него, когато напредва делото на духовния градеж на вярващите, и тъжат, когато по разни начини той бива гонен и мразен без причина.
И в наши дни се случва същото. Много хора, мъже и жени, наобикалят епископите, свещениците, монасите – в борбата им вярващите да осъзнаят спасението, което блика от гроба на нашия Господ, да бъдат облекчени страдащите, да намерят надежда онеправданите.
И в тази чиста, безкористна и откровена борба хората се обединяват, свързват се помежду си и с духовния си отец – този, който ги освещава със Светия Дух, който ги укрепва, вдъхновява и насърчава за дела на любов и служение на най-малките братя.
Трябва обаче много да внимаваме, братя. Отецът, духовният старец, епископът не са тези, към които са насочени почитта и послушанието на вярващите!
Духовниците приличат на бащата на булката, който отвежда дъщеря си в храма. Там я предава на избрания от нея младоженец. По същия начин и духовниците поемат хората, които им доверяват своите безпокойства, тревоги, вдъхновения, мечти, и ги отнасят на Христос и Неговата Църква. Стават водители на булката към Христос. Понеже младоженец в Църквата е Христос. А духовният отец особено е отговорен за спасението и съвършенството на своите чеда. Той бодърства и се моли непрестанно, така че те все повече и повече да се съединяват с Христос и с цялата пълнота на Църквата.
Поради тази причина както Христовите ученици, така и учениците на св. ап. Павел в Мала Азия, въпреки скръбта си не са останали потънали в мъка поради отсъствието на наставника. Продължили са напред към радостната скръб на сигурното присъствие на Господа във всяко дело, което има за цел прославянето на Троичния Бог и спасението на човеците от безизходиците, съмненията и суеверията.
Превод: Бисерка Велинова
[1] От метрически съображения във византийската църковна химнография са се получили различни словообразувания, които понякога може да изглеждат странни. Така, от изразите „възкресение на третия ден“ или „възкръсна тридневен“ се е получило определението за Христовото възкресение като „тридневно възкресение“ (бел. прев.).
