- Как е? Пазиш ли?
- Пазя.
- Добре ли пазиш? Не се ли отпускаш понякога?
- Вас какво ви интересува? Стоящият на пост не бива да говори с други хора. Противоуставно е.- Не бързай да се сърдиш. Поговори си с нас.
- А кои сте вие? Да не би...
- Не, ти си непоправим. Разбира се, че не сме... Не чуваш никакви гласове. И нервната ти система е в изправност. Ние сме твоите добри стари въображаеми събеседници. Нали заради нас пишеш тази хроника. Ние я четем, обсъждаме помежду си и затова решихме да те заговорим. Да те попитаме как вървят нещата. Всичко наред ли е. Такива работи.
- Наред е. Спокойно. Стоя си. Опитвам се да не се разсейвам.
- А когато ти се доспи?
- Когато ми се доспи, лягам и спя. Завивам се през глава с бронираното си одеяло, гушвам силно калашника и заспивам.
- А това одеяло откъде ти е?
- Имам си го. Когато стоиш на пост, задължително трябва да имаш и такова одеяло. Служи ми като щит. Първо ме прави невидим. Второ – непробиваемо е от каквито и да било земни куршуми и устоява на всякакви външни изпитания. С две думи – покрия ли се с него, в безопасност съм.
- Невидим, казваш? Къде ги произвеждат тези одеяла? Да не би онези, в Церн?
- Да. Невидим. Понеже е невъзможно да останеш 24 часа буден. И не можеш да разчиташ само на оръжието си. Необходима ти е и защита. Протекция. Черупка, зад която си недосегаем. И Творецът на всичко видимо и невидимо се е погрижил да не оставаш незащитен. Онези в Церн не могат да изобретят такова.
- Аха. Е, хубаво е измислено. Тъкмо се чудехме как успяваш да бъдеш винаги на ниво.
- Кой е казал, че винаги съм на ниво?
- Ами така излиза. От нищо не се оплакваш, винаги всичко ти е наред...
- Вижте сега. Дори да имам леки сътресения от физическо или психологическо естество, не е нужно да споделям с вас. Аз исках да поговорим само за вярата.
- Съгласни сме. Обаче нищо не ни пречи да те провокираме понякога... Да не се отпускаш.
- Да. За вярата. Говори ли ви се за вярата? Или за любовта. То е едно и също, но по друг начин. Нали ви споделих, че за каквото и да става дума, винаги всъщност в основата лежи любовта. Или нейната липса.
- Добре, Фенерски. Давай тогава за вярата. Какво направи в този дванайсети ден от началото на Рождественския пост на лето 2008?
- В началото се събудих.
- А после?
- Последваха ежедневните битовизми и дреболии.
- Ами вярата?
- Вярата е вътре.
- А навън не излиза ли?
- Излиза. Понякога. Когато трябва.
- Ами молитвата?
- Какво молитвата?
- Нищо...
- Не я ли знаете молитвата? Има различни молитви. Слава на Твореца и благодаря на Твореца – това също са молитви.
- А после през деня какво стори?
- Работих. Понякога работя. Почти всеки ден.
- За хляба насъщен ли?
- За хляба.
- Ами близките ти?
- Тук са и те. Две добри деца и една красива съпруга.
- Те какво правиха през този дванайсети ден?
- Знам ли и аз. Голямото дете беше на училище. На обяд се прибра вкъщи. Обядва. Писа си домашните. Ходи на плуване. От разсеяност забравил да си облече плувките и плувал по слипове. После си загубил очилата за плуване. На мене се е метнал. Аз като малък губех по чифт маратонки по физическо всеки месец. А веднъж от разсеяност тръгнах за училище по домашни чехли. Усетих се чак пред двора на даскалото.
- Ами малкото дете?
- То сутринта от бързане падна край вратата на хола и си посини носа. Рева. После се успокои. Закусва. Пя. Спа. Пя. Танцува. Рисува. Разглежда книжки и сглобява фигури от конструктора. След това отново пя.
- Ами съпругата ти?
- Тя сега е почти винаги край малкото дете. Пази го, храни го, учи го да рисува, танцува и пее. По едно време я видях да чете книга. След това си говорихме за дребни злободневни неща. Понякога си говорим и сериозни неща.
- Е, хубаво тогава. Не искаш да разкажеш с подробности на кого написа мейл, с кой се срещна в работата си, с кой говори по телефона...
- Това е част от работата. Скучно е. По-добре да се върнем на вярата...
- Ти с тази твоя вяра! Не знаеш ли, че всички, които говорят по този начин, изглеждат като маниаци?
- Не. Виждал съм маниаци. Не смятам, че съм от тях.
- Така ли? И къде е разликата?
- Разликата е, че аз съм си аз, а те са си те. Нямам налудничав поглед на фанатик, не стигам до крайности и проверявам нещата.
- Сигурен ли си? Убеден ли си, че дори ето толкова мъничко няма лудост и фанатизъм у теб? Проверяваш значи...
- Да, проверявам. Вижте сега, омръзна ми да мълча. Защо да не мога да говоря открито за вярата? Познавал съм не един и двама сектанти... Те не говорят за вяра, те говорят за вътрешни свои впечатления. Виждал съм и учени. И те с плам споделят своите мечти за култовите хигс бозони и ускорителя... Това не е ли също лудост? Не говорят ли и те за невидими неща? И все пак, учените не са луди. А сектантите може и да полудеят. Поне съм срещал полудели.
- И?
- Какво “и”? Обикалях света, изучавах материята на всички неща, които срещах – материални и нематериални. Запознах се с жена си. Оженихме се. Запознавах се с много хора, у всички търсех началото, изследвах мотивите им... Не разбирате ли? Творецът на всичко видимо и невидимо просто е!
- Това защо го казваш?
- Защото съмнението на другите, необоснованото, неаргументирано, недоказано съмнение ме измъчва. Сякаш се опитвам да им продам нещо. Някакъв куфар с фокуси. Като пътуващ търговец шарлатанин. А защо сме тук? Защо сме умни? Защо чувстваме? Дайте ми един смислен отговор, който да осмисля всичко, без да намесвате Твореца и тогава аз ще Го попитам вярно ли е това? Вярно ли е, че сме случайност. Вярно ли е, че Той не ни обича. Вярно ли е, че няма лично отношение към всеки един от нас. Вярно ли е, че сме се родили, има ни, но това е заблуда, защото след години, когато телесата ни умрат, от нас няма и помен да има.
- Ще Го попиташ всичко това?
- Ще Го попитам. Но само при едно условие, казах ви – дайте ми един смислен отговор на въпросите. Ваш отговор. Защото от Него отговор вече получил съм.
- И как го получи?
- Как ли... С куриерска пратка. Не бърза и не експресна. Дойде съвсем навреме. Но първо трябва да ви пусна касетата от сватбата ни. За да се посмеете на физиономиите наши, на погледите ни, на стилистиката. И едва след това да започна тълкуването.
- Целите сме в слух...
- Добре. Започвам. Но нека бъде утре. Сънят отново ме наляга и отивам да се завия с онова специално защитно одеяло...
Хронология на поста може да следите в личния блог на Николай Фенерски
- А когато ти се доспи?
- Когато ми се доспи, лягам и спя. Завивам се през глава с бронираното си одеяло, гушвам силно калашника и заспивам.
- А това одеяло откъде ти е?
- Имам си го. Когато стоиш на пост, задължително трябва да имаш и такова одеяло. Служи ми като щит. Първо ме прави невидим. Второ – непробиваемо е от каквито и да било земни куршуми и устоява на всякакви външни изпитания. С две думи – покрия ли се с него, в безопасност съм.
- Невидим, казваш? Къде ги произвеждат тези одеяла? Да не би онези, в Церн?
- Да. Невидим. Понеже е невъзможно да останеш 24 часа буден. И не можеш да разчиташ само на оръжието си. Необходима ти е и защита. Протекция. Черупка, зад която си недосегаем. И Творецът на всичко видимо и невидимо се е погрижил да не оставаш незащитен. Онези в Церн не могат да изобретят такова.
- Аха. Е, хубаво е измислено. Тъкмо се чудехме как успяваш да бъдеш винаги на ниво.
- Кой е казал, че винаги съм на ниво?
- Ами така излиза. От нищо не се оплакваш, винаги всичко ти е наред...
- Вижте сега. Дори да имам леки сътресения от физическо или психологическо естество, не е нужно да споделям с вас. Аз исках да поговорим само за вярата.
- Съгласни сме. Обаче нищо не ни пречи да те провокираме понякога... Да не се отпускаш.
- Да. За вярата. Говори ли ви се за вярата? Или за любовта. То е едно и също, но по друг начин. Нали ви споделих, че за каквото и да става дума, винаги всъщност в основата лежи любовта. Или нейната липса.
- Добре, Фенерски. Давай тогава за вярата. Какво направи в този дванайсети ден от началото на Рождественския пост на лето 2008?
- В началото се събудих.
- А после?
- Последваха ежедневните битовизми и дреболии.
- Ами вярата?
- Вярата е вътре.
- А навън не излиза ли?
- Излиза. Понякога. Когато трябва.
- Ами молитвата?
- Какво молитвата?
- Нищо...
- Не я ли знаете молитвата? Има различни молитви. Слава на Твореца и благодаря на Твореца – това също са молитви.
- А после през деня какво стори?
- Работих. Понякога работя. Почти всеки ден.
- За хляба насъщен ли?
- За хляба.
- Ами близките ти?
- Тук са и те. Две добри деца и една красива съпруга.
- Те какво правиха през този дванайсети ден?
- Знам ли и аз. Голямото дете беше на училище. На обяд се прибра вкъщи. Обядва. Писа си домашните. Ходи на плуване. От разсеяност забравил да си облече плувките и плувал по слипове. После си загубил очилата за плуване. На мене се е метнал. Аз като малък губех по чифт маратонки по физическо всеки месец. А веднъж от разсеяност тръгнах за училище по домашни чехли. Усетих се чак пред двора на даскалото.
- Ами малкото дете?
- То сутринта от бързане падна край вратата на хола и си посини носа. Рева. После се успокои. Закусва. Пя. Спа. Пя. Танцува. Рисува. Разглежда книжки и сглобява фигури от конструктора. След това отново пя.
- Ами съпругата ти?
- Тя сега е почти винаги край малкото дете. Пази го, храни го, учи го да рисува, танцува и пее. По едно време я видях да чете книга. След това си говорихме за дребни злободневни неща. Понякога си говорим и сериозни неща.
- Е, хубаво тогава. Не искаш да разкажеш с подробности на кого написа мейл, с кой се срещна в работата си, с кой говори по телефона...
- Това е част от работата. Скучно е. По-добре да се върнем на вярата...
- Ти с тази твоя вяра! Не знаеш ли, че всички, които говорят по този начин, изглеждат като маниаци?
- Не. Виждал съм маниаци. Не смятам, че съм от тях.
- Така ли? И къде е разликата?
- Разликата е, че аз съм си аз, а те са си те. Нямам налудничав поглед на фанатик, не стигам до крайности и проверявам нещата.
- Сигурен ли си? Убеден ли си, че дори ето толкова мъничко няма лудост и фанатизъм у теб? Проверяваш значи...
- Да, проверявам. Вижте сега, омръзна ми да мълча. Защо да не мога да говоря открито за вярата? Познавал съм не един и двама сектанти... Те не говорят за вяра, те говорят за вътрешни свои впечатления. Виждал съм и учени. И те с плам споделят своите мечти за култовите хигс бозони и ускорителя... Това не е ли също лудост? Не говорят ли и те за невидими неща? И все пак, учените не са луди. А сектантите може и да полудеят. Поне съм срещал полудели.
- И?
- Какво “и”? Обикалях света, изучавах материята на всички неща, които срещах – материални и нематериални. Запознах се с жена си. Оженихме се. Запознавах се с много хора, у всички търсех началото, изследвах мотивите им... Не разбирате ли? Творецът на всичко видимо и невидимо просто е!
- Това защо го казваш?
- Защото съмнението на другите, необоснованото, неаргументирано, недоказано съмнение ме измъчва. Сякаш се опитвам да им продам нещо. Някакъв куфар с фокуси. Като пътуващ търговец шарлатанин. А защо сме тук? Защо сме умни? Защо чувстваме? Дайте ми един смислен отговор, който да осмисля всичко, без да намесвате Твореца и тогава аз ще Го попитам вярно ли е това? Вярно ли е, че сме случайност. Вярно ли е, че Той не ни обича. Вярно ли е, че няма лично отношение към всеки един от нас. Вярно ли е, че сме се родили, има ни, но това е заблуда, защото след години, когато телесата ни умрат, от нас няма и помен да има.
- Ще Го попиташ всичко това?
- Ще Го попитам. Но само при едно условие, казах ви – дайте ми един смислен отговор на въпросите. Ваш отговор. Защото от Него отговор вече получил съм.
- И как го получи?
- Как ли... С куриерска пратка. Не бърза и не експресна. Дойде съвсем навреме. Но първо трябва да ви пусна касетата от сватбата ни. За да се посмеете на физиономиите наши, на погледите ни, на стилистиката. И едва след това да започна тълкуването.
- Целите сме в слух...
- Добре. Започвам. Но нека бъде утре. Сънят отново ме наляга и отивам да се завия с онова специално защитно одеяло...
Хронология на поста може да следите в личния блог на Николай Фенерски
