Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (32 Votes)
1_7.jpgСтоя в тъмното и се ослушвам. Внимателно се оглеждам и стискам в ръце оръжието. Нося отговорност за това оръжие. То ми е дадено, за да го използвам по предназначение. Не да се подпирам на него. Браня вярата и служа на Твореца на всичко видимо и невидимо посредством автомат Калашников. Разбирайте ме алегорично и метафорично. Така съм настроен. Не ми придиряйте твърде. Правя го с определена цел. С цел да стоя буден.

Поделението ни е голямо. Милиони човешки души по целия свят. Нашето поделение чужденците го наричат ортодоксалното. А ние сами се наричаме православни. И това се получава, понеже говорим на различни езици. Стоим на пост редовно. Пазим да не би лошите да откраднат нещо или да сторят някоя друга беля. Пазим най-вече вътрешните си притежания. Душевните. Душевните обаче се помещават в телесните. Значи трябва и тях да пазим. След това пазим и близките си. На пост трябва да се стои всячески. И душевно, и телом... и дори духом. А духом не бива да се пада... по гръб. Тук таме... повечето от нас имам предвид заспиват на стойката... Но това е простимо. Хрониката започна от днес. Днес беше ден 0 от този рождественски пост на лето 2008. Денят хикс, който е предназначен за подготовка. И в който отново се изложих. Но да започна подред.


Ден 0

Днес беше Заговезни. Последният ден преди поста. Лошите нападнаха още сутринта. Събудих се и не си казах молитвата. Вместо това закусих с някакви пържоли на фурна. Събудих се късно, защото такъв ми е режимът. Седя пред компютъра докъм 3 сутринта. Понякога до 2, а понякога дори до 6. След това спя до 11. Следобед обаче отново ми се доспива и обикновено си лягам, като съчетавам полезното с приятното – малкото дете трябва да бъде приспано. И аз го приспивам. И заспивам край него. Малките деца имат свойството да приспиват родителите си. Изпеят им една песничка и старите са готови.

Но може би трябва да почна от по-далеч. Надявам се по-примерните войници да ми простят волностите, които си позволявам. Но ако не се пошегувам със себе си, ще си омръзна бързо и нищо няма да напиша по въпроса за стоенето и поста. Въпреки че знам – животът е ужасно сериозен. Мен страх ли ме е, питам се понякога. И си отговарям с козируване – страх ме е, та дрънкам. Не че не мога да бъда и смел. Но за по-мащабните и съдбоносни неща се страхувам. Страхувам се да не умра. Страхувам се да не се разболеят близките ми. Страхувам се да не живея напразно и бадева да съм издишал въздуха на планетата. Не стигат другите екологични проблеми, ами и аз да ги допълвам! Та изпитвам страх и това е естествено.

Кои сте вие, смелчаци, дето ще ми се присмеете на страхливостта? За какви се мислите? Ще литнете с орлите ли? Или ще си занесете мерцедесите в гроба? Вие, ще ви кажа честно, изобщо не бива да ми се бъркате в работата. Ако искам ще стоя на пост, ако искам няма. Аз на вас бъркам ли ви се? Казвам ли ви не карайте мерцедеси, а карайте беемвета? Не, не ви казвам. Затова и вие няма да ми казвате. Поживо поздраво да се разделим, викам аз, и всеки по своя път.

Та след като се разделих със смелчаците, мога спокойно да довърша. Мен ме е страх от много неща. И единствено Творецът на всичко видимо и невидимо може да ме спаси от всичките ми страхове. Щото Той знае как действа механизмът ми. Ето, да речем, вие сте програмист или инженер. Направили сте програма или машина. Знаете ли как действа – знаете. Можете ли да я разглобите и сглобите – можете. Можете ли да я поправите – можете. Щото тя си е ваша и кеф ви ще си я ползвате, кеф ви ще се отървете от нея. Но винаги и при всички обстоятелства ще можете отново да я поправите, ако не работи и ще знаете как да постъпите с нея в случай на авария. Та затова само на Твореца разчитам. Другите са аматьори и псевдомайстори, които могат единствено да повредят още повече механизма ми.

Връзката между мен и Твореца се осъществява на доброволни начала. Никой не ме е карал. Благодарение на майчината ми мъдрост съм кръстен в правата вяра още в най-ранна възраст. После мама държеше под дюшека ми кръстчето от кръщенето, за да ме пази силата му. Тя, мама, много много не се замисляше над вярата си, та съм я виждал и глупости да прави. Като например да си връзва червени конци. Против уроки. Това са някакви гадории, за които сега не ми се говори. После обаче аз пораснах и забраних на мама да прави тия глупости. И в далечното лето 2001 аз стоях на пост за първи път и за първи път Творецът ме покани на трапезата си. На тайната вечеря. Преди първия си пост бях едно блуждаещо в мрака насекомо. И акълът ми колкото на насекомо, и поривите ми. Дотогава Творецът ме е подбутвал отляво отдясно, подкрепял ме е да не падна съвсем, както се подкрепя пиян човек. А после, след поста, с Него влязохме в едни по-различни взаимоотношения.

Различни, да. В годините след първия си пост аз първи хвърлих камък, три пъти се отрекох, изгубих всичките си овци, бърках с пръст в раните, бях смокинята, която не дава плод и семенцето, хвърлено на камък. Изобщо, всички свинщини, които можете да си представите, бяха повторно извършени от мен и то не за да си направя експеримент способен ли съм на това след стоенето на поста и тайната вечеря. Не. Свинщините бяха извършени поради моето непреодолимо свинство. Поради засилилата се мощ на лошите. Те тия гадове само да видят, че стоиш на пост или се осмеляваш с Твореца да се срещаш и да си общуваш, веднага освирепяват и те нападат с десеторни сили. Атаките им стават нещо непреодолимо и ужасно. Тогава започнах да се страхувам и от Твореца. Че Той докога ще ме търпи? И не съм ли аз отговорно лице? Не съм ли Негово свободно мислещо и дълбоко чувстващо творение? Съм. Съм. И след като съм, необходимо е в ръце да се взема. И да престана да свинствам. Защото Той ще ме търпи до едно време. След това, след мига на пречупване, след като и в най-жалкия си момент не си разбрал, че всичко все пак е на сериозно, проблемът си остава само твой. От там нататък си сам. От там нататък без да си искаш просто ще си затвориш пътищата за връщане. И няма да изпитваш страх, няма да изпитваш любов, няма да изпитваш болка, нито жажда или глад за красота, няма да изпитваш нищо. Ще станеш една съвсем закоравяла сърдечно свиня.

Лошите, тия мръсни гадини, притежават изключителен усет и имат неповторим талант да изнамират твоите слабости. Стоиш си ти на пост, стискаш Калашника, зъбиш се на цялото им мрачно воинство и им викаш елате ми насреща да ви видя! Обаче те в това време хич и не искат да те наближават. Да не са луди. Ще ги гръмнеш като едното нищо. Пук и край с тях. Обаче изчакват да се поизмориш, да си прилегнеш, да се разсееш. И като усойница клъвват изневиделица в най-чувствителното ти място. Те това място са го надушили, мръсниците. Ехееее, отдавна го знаят те това място. Един се е родил с талант на спортист и рита топката, друг е станал атомен физик, а лошите знаят слабите ти таланти. Имаш склонност към бутилката, ето ти една малка бутилчица, пък после ще говорим пак. Имаш неустоимо влечение към женските извивки, заповядай ето тук, поседни край нея, поговорете си, виж как тънко ти се усмихва, не се стеснявай, утре ще се видим с тебе. Ама утре ти сам вече не можеш да се видиш. Гледаш се, напъваш се, зор голям, а нищо не виждаш. И само някакви ехидни присмехи дочуваш. Онези са. Лошите. Потриват доволно гнъсните си черни ръчички и въртят с опашлета. И да им се зъбиш сега, няма смисъл. Победените не се зъбят. И сега вече на теб ти е нужно време. След всяко поражение е нужно време. Вдишай. Издишай. Огледай се, ослушай се и ако не идва влак, премини. От другата страна на линията в следващото ниво на играта ще получиш нов бонус. Или пък няма да получиш. Гейм оувър.

Как да не е сериозно? Вас питам! Не е ли сериозен залогът дали ще се радваш още на този свят или вече няма да му се радваш. Не знам за вас, но на мен ми се иска още дълго да му се радвам. И нали всеки за себе си отговаря. Не че ви се правя сега на важен и ви набивам хуманизъм в празните глави. Не. Изобщо. Аз просто споделям личното си мнение по лични въпроси. Кеф ви го четете, кеф ви идете се натряскайте някъде. Щото може и да стоя на пост, може и да съм лош войник, но никога няма да посегна на демократичните ви принципи. Аз дълбоко уважавам вашия плурализъм и вашите демократични принципи. Понякога дори се осмелявам да мисля, че уважавам вашите принципи повече отколкото вие моите. Ето, стоя на пост, дремя си тук, подпирам се на Калашника или пък зорко бдя, а вие само да ме забележите и започвате да се заяждате с мен. Що, викате ми, си такъв ръб. Ти, твърдите вие, си лицемер. Ти нямаш вяра за пет стотинки, но следваш модната тенденция. За своята кожица мислиш, крещите ми насреща, а за бедните и нещастните не се сещаш, егоист продажен. И прочие обвинения от тоя сорт. И да ви кажа, много често попадате право в десетката с тези обвинения. Но аз не ви се сърдя. Само за едно ви моля. Стойте си там в Церн, при ускорителя на елементарни частици, господа, ускорявайте ги, правете ги на компоти, хвърляйте си атомни бомби по главите, ако ви доставя удоволствие, но уважавайте моята неприкосновеност. Щото аз стоя на пост. А вие не стоите на моя пост. Вие сте си вие, аз съм си аз. И за да не изпадаме в безсмислено зверене, предлагам всеки от нас да вземе по едно огледалце и да погледне в него.

Днес в деня 0 от началото на Рождественския пост малко преди обяд с голямото дете трябваше да отидем до нашия личен лекар. Детето кашля и то много лошо. Лекарят каза, че е бронхит и да не ходи на училище още няколко дни, предписа ни рецепта и се разделихме. В рецептата предвиди и антибиотик, в случай, че вдигне температура. Голямото дете е в трети клас. Ходи на плуване, когато не е болно. Но днес не ходи. Вчера също не го пуснах. И му викам на майтап ти ми дължиш 40 лева за този месец, дето съм ги платил за плуването, а не ходиш. С харчовете за лекарствата стават 70. Ще чакам като порастеш да ми ги върнеш. Ще ми ги върнеш ли, питам го. Не, вика ми, няма. Ами ако старият ти баща легне болен, няма ли да дойдеш да се погрижиш за него, да му купиш лекарства за 70 лева? Гледа ме и се хили. Това ни е сдобряването, тази шегичка. Защото като слязохме от колата, след като се върнахме от лекаря, го пернах и му се развиках, че хич не мисли за здравето си, тича по цял ден, поти се, пие студена вода изморен и не се облича добре, а после кашля като магаре. Как да не му се ядосаш?

Следобед ядохме палачинки с течен шоколад, понеже реших да му угодя на това мое болно детенце и се развъртях с тигана, а вечерта ядохме домашно приготвена пица, понеже майка му реши да му угоди на това болно детенце и се зае с вълшебствата в кухнята.

После гледах телевизия. Знам, че когато трябва да стоя на пост, телевизията само ми пречи. Но днес, казах си, за последно ще погледам. Макар да съм сигурен, че и утре ще гледам. Поне някои предавания. Добрите войници навярно се справят по-добре от мен. Но за мен е утеха, че съм част от същата армия, от която и те. Най-трудно ще ми бъде да не си пийвам по една две чаши вино през този пост. Убеден съм, че няма да мога да не си пийвам. В САЩ биха ми казали, че имам проблеми с алкохола. А те имат проблеми с нервите. Човек трябва да е по-спокоен. Да не обвинява хей така когото му падне. Мога и да не пия. И капчица. Но от утре лошите почват да нападат по-жестоко. А с една две чаши вино ще се справям по-добре с вражеските им нападения и зловещите козни! Макар че може би точно те се радват на моето несъвършенство и ще ликуват, когато наруша стоенето на пост. Добре все пак, че правилата не са чак толкова строги. Добре, че Творецът кани на вечеря и такива малодушни редници като мен! Тия гадове, лошите, само бой заслужават!

Наближава 4 сутринта. Утре продължаваме. След цялата тази безогледна тирада стигнахме и до поантата. Целта на всяко упражнение за мен е да докарам нещата до крайната точка. След която не можеш да кажеш нищо друго. Освен едно. Господи, помилуй!

И нека силата бъде с вас! (Разбирайте го в моя аспект.)

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3xhp 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин