Бе снежен зимен ден на 1994 г. Дърветата в парка пред храм „Св. Троица” бяха навели снагa от белия сняг. Беше тъмно и само блещукащите светлини от прозорците на съседните блокове внасяха известна топлота в зимната картина. През парка, след беседата в храма, вървяхме само двете с леля Пенка, но някак си не чувствах липсата на други хора... Душата ми бе стоплена от факта, че тя единствена беше дошла на беседата и сега повтаряше някои казани неща, като ги преживяваше с цялото си чисто сърце.
Това е един от първите ми спомени от скромната и винаги усмихната (както аз и мнозина с уважение я наричаме) леля Пенка. Впоследствие открих, че тази тиха, поприведена жена е най-редовната и усърдна молитвеница в нашия храм. Всекидневно човек можеше да я види в храма, като при това идваше рано, още в началото на утринното богослужение, а си тръгваше почти последна. Понякога на Възкресение се случваше тя да остане и цяла нощ.
Нейното редовно идване в храма за мен бе свидетелство за Христос и мое най-голямо изобличение. Свидетелство, защото леля Пенка не може да ползва градския транспорт поради немощ и идването й до храма всеки ден й отнемаше около час пеша. Често, когато валеше дъжд, тя идваше измокрена, но не искаше заради дъжда да пропусне богослужението. Пресичането на улицата със забързани шофьори, които невинаги спираха, за да пресече тя, също бе неизменна част от пътя, по който идваше в храма. За съжаление и ние невинаги я превеждахме през улицата, защото ни се искаше да седнем заедно някъде и да си побъбрим... Леля Пенка никога не ни укори за това, че сме я оставили сама да пресече и сме предпочели да си спестим малкото усилие.
Тя е добро изобличение за мен, когато се леня да стана за св. литургия. И когато ми се ще да полежа в леглото си, вместо да отида в храма, в съзнанието ми изплува тя, наведена, но носеща горещата си вяра в Христос и силното си желание да дойде в храма за началото на богослужението. Засрамена и удивена от нейния пример, ставам и тръгвам.
В храма леля Пенка заставаше тихо и благоговейно, като умилно се молеше, без да парадира и без лицемерно благочестие. Почти винаги стоеше права по време на богослужение и никога с никого не разговаряше, защото беше потопена в молитва към Бога. Често носеше със себе си стар молитвеник и след богослужение ми прочиташе нещо от него, тъй като той бе по-пълно издание от сегашния синодален молитвеник. След като прочиташе молитвата, тя споделяше кои думи са докоснали сърцето й и колко е радостна, когато общува с Бога. Нейната трезвост в духовния и молитвения живот и духовното й разсъждение ме поразяват, защото доста много благочестиви хора са в плен на болни мистични преживявания, в плен на гордост и прелест (прелест – от църковнославянски – самоизлъгване). При нея молитвата е неизкусна, по детски чиста, искрена и смирена, плод на обичта и вярата й в Бога.
През десетте години, през които я познавам, от устата на леля Пенка не чух осъдителна или лоша дума за някого – напротив, често се терзае, че е пила вода, а после яла хляб, без да знае дали той е нафора, или е от петохлебие. „Ако е от нафората, а аз съм вече яла, съм сторила голям грях”, добавя почти през сълзи леля Пенка, а аз й казвам, че Бог вижда в нейното сърце голямото и желание да не Го оскърби с никакъв грях. Повече от всичко се пази да не засегне някого или да не съгреши с нещо и често ми повтаря: „Ани, аз много греша”...
Тя се укорява често, че не помни текста на някои песнопения, които се пеят по-рядко или на това, което се говори на беседите. Неведнъж обаче ми е давала повод да се удивя както на бистрия й ум и на познанията й - житейски и богословски, така и на топлотата, с която се отнася към всички хора. Винаги, когато види някого унил или тъжен, намира верните думи и с благостта си бързо го утешава. Искреността и непринудеността й стоплят нашите взаимни отношения както с нея, така и помежду ни. Често с майсторство ми разказва поучителни истории и приказки, така че след разговор с нея си отивам не само по-обогатена, но и някак пречистена и с желание да се опитам да живея вярата си в Христос, както го прави тя.
Леля Пенка няма богословско образование, но нейният живот е по-голямо свидетелство за истинността на Христовото възкресение от всяка апологетична лекция. Ние, съвременните хора, смятаме, че Христовите думи: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48), са само добро пожелание и са невъзможни за изпълнение. Леля Пенка обаче се опитва да изпълнява Евангелските заповеди, и до днес. Въпреки че тя физически е възпрепятствана да идва всяка неделя в храма, зная, че духом е с нас, че тя живее и ще продължава да живее, служейки на Христос.
Бих искала да благодаря на Христос за това, че ми даде възможността да я познавам, а на нея –, че е била до мен в радост и в тъга, в трудни моменти и в моменти на духовен подем. Благодаря ти, лельо Пенке, за това, че имам честта да общувам с теб и нека Бог да те дари със Себе Си и с още много години, за да служиш на Него за наша полза!
С много обич в Господ Иисус Христос,
твоя Анна Маринова
