Излязохме от смисъла. Най-безотговорно го напуснахме и получихме амнезия. Забравихме пътя за връщане. А как бяха думичките, с които се влизаше обратно в неговата крепост: Сезам ... ? Обикаляме около крепостта като безпомощни бездомници, замяраме се със звуци и срички, с жестове и погледи, но не разбираме какво означават. Звуците и погледите отскачат отразени. Няма кой да ги схване. Няма у кого да се спрат. Защото сме вън от смисъла.
Гоним се във водовъртежа на реката от говорене, въртим се в кръговъртежа на
пустословието и словоблудството. Блудстваме със словото. Блудни сме. Като
блудния син блуждаем, изгубени и забравили, че Някой Някъде ни чака. Плямпаме,
бърборим, отваряме си устата, създаваме звуков фон. Защото сме вън от смисъла.
Говоренето, пилеенето на езика, разхищението ни създават илюзията за пълнота и
живот. Начинът ни да преодоляваме ежедневието е разхищение, пилеене и
скитосване далеч от смисъла.
Говоренето уби езика. Онзи, същия, даден ни, за да отправим молитва на него. Имаме нужда от мълчанието на исихазма. От молитва в тишина. От мълчание, което ще отвори вратата на онази крепост – то е ключът. Ето от това мълчание – … … … …
Говоренето уби езика. Онзи, същия, даден ни, за да отправим молитва на него. Имаме нужда от мълчанието на исихазма. От молитва в тишина. От мълчание, което ще отвори вратата на онази крепост – то е ключът. Ето от това мълчание – … … … …
Доближаването до смисъла става чрез превод. Преводът е свеждане до точката
на разбиране. Превежда се не само от един език на друг. Превеждат се думите, за
да бъдат разбрани от всички. Ония всички, за които много от нас се питат могат
ли изобщо да разберат. Та нали сме убедени, че всеки, абсолютно всеки жив може
да разбере. Защо иначе продължава да живее, ако няма шанс? Разбира се, че има.
… Красимире, приятелю, човеците не са „полуживотни“, нищо, че е страшно да
гледаш някои от тях. Бог има лично отношение и към тях. И към онези малките,
дето искат парички, и към онези остарелите, които преди смъртта си, живели
осемдесет години в безверие и инатливо отричане, накрая съзират с влажни очи и
треперещи устни колко далеч са се изгубили…
И най-тъжната гледка, която съм виждал, е един такъв човек, показан във филм на BBC – бяха заснели и показаха смъртта му, последния му дъх – той в упорито отрицание не искаше да приеме, че има истина, че душата му може да просъществува в светлина и след като разпилеят праха му над розите в градината. От гордост, от осемдесетгодишното оглупяване дори, от объркване той се отрече от Бога в последната минута. Той реши да не гледа истината, реши да се прави, че не я вижда, реши, че истината уж не е истина. Тъжен филм.
Във водовъртежа на пустословието проведоха и анкета коя е най-красивата българска дума – „благодаря“. Дарявам благо. Дарявам добро. Дума сродна с „благодат“. Даване на благо от Бог. Само даването на благо от Бог ни спасява. Ние трябва да го поискаме. Но и също да дадем. Даване срещу даване. Нещо по-различно от даване срещу получаване в замяна. Не сделка, а раздаване на всичко. Отричане от собственото и от себе си. За да се сдобием със себе си, трябва да се отречем от себе си и да се раздадем. Трудно действие, но кога лесното е било възнаградено?
И най-тъжната гледка, която съм виждал, е един такъв човек, показан във филм на BBC – бяха заснели и показаха смъртта му, последния му дъх – той в упорито отрицание не искаше да приеме, че има истина, че душата му може да просъществува в светлина и след като разпилеят праха му над розите в градината. От гордост, от осемдесетгодишното оглупяване дори, от объркване той се отрече от Бога в последната минута. Той реши да не гледа истината, реши да се прави, че не я вижда, реши, че истината уж не е истина. Тъжен филм.
Във водовъртежа на пустословието проведоха и анкета коя е най-красивата българска дума – „благодаря“. Дарявам благо. Дарявам добро. Дума сродна с „благодат“. Даване на благо от Бог. Само даването на благо от Бог ни спасява. Ние трябва да го поискаме. Но и също да дадем. Даване срещу даване. Нещо по-различно от даване срещу получаване в замяна. Не сделка, а раздаване на всичко. Отричане от собственото и от себе си. За да се сдобием със себе си, трябва да се отречем от себе си и да се раздадем. Трудно действие, но кога лесното е било възнаградено?
Как ли би осмислил нашето две хиляди и петгодишнво остаряло словоблудство
авторът на „Проглас към Евангелието“? Много разум в малко реч – по-добре пет
думи да бъдат изречени и всички да разберат, отколкото хиляди неразбрани думи –
поетите преди около хиляда години са знаели и са носели у себе си тайната на
смисъла.
Предлагат ни сега да търсим добрата новина. А Добрата новина е Благата
Вест, Благовестието. (Благовестие на гръцки е евангелие.) И ние намерихме
Новината преди хилядолетия. Колко са хиляда години? Колко са две секунди?
Времето може ли да се измери и какво е всичко на фона на Вечността? Добрата
Новина винаги ще бъде нова и добра. Тя не би могла да остарее и не би могла да
стане лоша. Кой може, след като я осъзнае, да каже, че вече не е новина? Кога
нейната новост е остаряла? Може ли мечтата за безсмъртие да остарее?
