Радичков беше описал преди време скитащите думи от Северозапада. Една не намерих, но и тя е там някъде със страшна сила, както неговата „орисия“, сгушена в мъгливия есенен ден, когато дъждът ръмеше кротко – „келеш“ също скита заедно с другите.
Всички знаем, че има бавно развиващи се хора, има и бавно схващащи…, но такъв като нашия келеш нямаше. Толкова бавно схващаше, че стана син на майка си чак след смъртта й…, твърде късно…, макар че в Божиите очи няма рано и късно, защото времето не съществува (нещо, което и Айнщайн твърди).
И той като някои хора си мислеше, че знае нещата от живота, че знае „нещата“ в Църквата, че знае що е вяра, даже се мислеше за вярващ. Каква ирония – нищо не знаеше, вярата му беше съмнителна, макар и да изглеждаха добри делата му, не беше много ясно от какво са продиктувани и ап. Павел като че ли за него беше казал „който си мисли, че е нещо, бидейки нищо, сам себе си мами“ (Гал. 6:3). Мисля, че и Шекспир в „Макбет“ казваше нещо подобно по неговия си, Шекспировски начин.
По-лошото беше, че майка си учеше на вяра – да се смееш ли, да плачеш ли…?! Той не знаеше, че вярата не са някакви правила, които устремно и понякога до умопомрачение спазваш, а тя е самият Живот и трябва да я живееш. Не казвам, че майката беше най-ревностен християнин, но има ли уреди за измерване на вяра? А дали поне веднъж я беше попитал какво мисли? Не! Келешът си мислеше, че всичко знае. Не че правилата не са важни, те са юздата, която ни сочи пътя (особено когато имаме сили в излишък), но останалото са смелостта и силите да теглиш каруцата при всякакви обстоятелства, да си един добър вол, едно добро магаре – просто и необяснимо, както беше казал един поет.
Тази жена не беше светица, имаше си и някои особености на характера, но светеше с онази „нетленна красота на кроткия и тих дух“ (1 Петр. 3:4). Жена, претърпяла много неща и оцеляла като човек и съвест – излязла на 16 години от бащиния дом, за да не тежи на семейството си, за да тъче на няколко стана, погребала две деца, едното от които инвалид за две десетилетия…, и издържала един келеш в най-трудните и гладни години.
За да не пречи, стоеше сама на края на селото – какво ли е било?… Снимките на стария отец и на внучетата бяха неизменно до главата ѝ, а от живите души само вярното куче ѝ служеше (беше го спасила като бебе, най-слабото от всички и нежелано от всички, а старата кучка Фарка нямаше с какво да го храни). Оцеляло, то не забрави добрината, че и след смъртта ѝ пазеше вратата, дори се разплака. Келешът обичаше кучетата и те него, но това беше единственото куче в живота му, което никога не го допусна до себе си, та чак го ухапа по крака неотдавна.
Келешчето не знаеше, че истинската вяра е онази, която я живееш с цялото си същество. Че тя се състои не в четенето на дебели богословски книги и трактати (напоследък и безброй, което си мисля, че обърква хората, които напук на тях продължават да „курбанстват“), а се състои в три умишлено не-преведени сакрални думи и две много прости на български език. „Господи, помилуй“ за всичките волни и неволни, знайни и незнайни грехове, „Алилуйя“ и „Осанна“ да Го прославиш и „Амин“ на всяко Господне слово и заповед – „висшето“ богословие на нищите духом …
И всичко, което насетне се случи на келешчето, беше закономерно, дори трябваше да благодари, а не да мрънка. Това, че старият далматинец Джузепе (италианските му приятели го наричаха и „бианконеро“) го изостави и отиде в кучешкото царство, беше най-малкото (и за него не беше достоен…, а ако не си достоен за любовта, дори кучешката, си осъден на страдание). Както пишеше една българска поетеса „Наказан си. Прах.“.
Но си мисля, че ако той продължи да благодари за всички събития в келешкия си животец може би има някакъв шанс и той да почне да свети,… поне малко. Поне малко, и да не е празнословец като Ирод.
Господи, помилуй! Алилуйя! Амин!
19.07.2026 г.
гр. Някъде из безкрайното нищо
Послесов
Келешът много обичаше едно стихотворение, а то наистина беше прекрасно – просто, мирно, но и предупреждаващо с дълбочината си.… Е, той забрави („спасяваше света“, „спасяваше Православието“…, ха-ха-ха, някои хора са толкова смешни, че могат да ти докарат херния; а той не знаеше, че ние, а не Бог имаме нужда от спасение. А и пазеше Православието, както казваше един преподавател от Богословския, както „зло куче пази джанка“ – нито то яде, нито другите пуска, май намирисва на фарисейство, а?). Понеже беше амбициозен и тщестлавен келеш, успя да забрави и семейството си (и за това имаше оправдание)… Наистина на сто години се раждат такива.
Ваши Смирения, прилагам стихотворението, та дано поне вие не забравите! Защото целият ни живот след Христос, докато Той пак дойде, се състои именно в това – ДА НЕ ЗАБРАВЯМЕ! Затова е светата Литургия – за поддържане на паметта (анамнезата) и за общението.
Да не забравя
Калина Ковачева
Да не забравя снега,
мъглата привечер, листата,
мириса на листата,
да не забравя стареца немощен
и детето,
майка си да не забравя,
а също дома си,
ръка протегната – когато дава,
ръка протегната – когато моли,
да не забравя бедността,
състраданието,
хляба да не забравя,
заради някакъв шарен балон,
заради някакъв лъскав балон,
който се пука винаги
насред празника,
да не забравя,
да не пропусна,
да не забравя...
И пак Амин, и пак Алилуйя!
