„Музиката някога е съставяла част или страна на религиозен култ, на трудов живот, на народен бит... Произходът на тази предхудожествена музика завинаги ще остане отвъд границите на историческото изследване, понеже се губи в родовото начало на човека – в неговото психофизиологично първоустройване и социално първоизявяване“.[1] Думите на покойния музиколог Стоян Брашованов са закономерни в опредено отношение. Закономерността им се изразява в това, че първите прояви на музика в човека са извън контекста на историческите изследвания и че тези прояви са свързани с неговото психофизическо устройство, с насъщната му нужда да възхвалява Създателя си, т. е. историята, и в частност историята на музиката, не може, тя е безсилна да отговори на въпроса – как се заражда музиката, какви са първоначалните ѝ форми и т. н. Тук на помощ би могла да дойде богословската наука с нейните постулати, че човекът е сътворен по Божи образ, че освен тяло носи и жива душа, насъщна нужда за която е да търси и възпява своя Творец. Още през 2 в. църковният учител Тертулиан († сл. 220 г.) утвърждава, че човешката душа по природа е християнка.
Според християнството душата на човека със своята духовна природа се родее с безтелесния ангелски свят. От библейското повествование се разбира, че ангелите непрестанно възпяват Твореца. В книгата на св. прор. и цар Давид четем: „Хвалете Го, всички Негови ангели, хвалете Го, всички Негови войнства“ (Пс. 148:2). Песнопението „Свят, Свят, Свят е Господ Саваот! Цялата земя е пълна с неговата слава!“ (Ис. 6:3), което пеем и до днес на св. служба, е песен на шестокрилатите серафими (евр. пламенеещи, огнени), която прор. Исаия е чул в чудно видение. В нощта на Христовото рождение ангели възвестяват идването на Спасителя, като пеят: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лука 2:14). От тези библейски свидетелства научаваме за една от функциите на ангелите – да славословят Създателя си.
През 5 в., във времето на архиеп. Прокъл и имп. Теодосий II, в Константинопол става страшно земетресение. По този повод християните, заедно с архиепископа, извършват молебен извън града. По време на молебена едно момче е издигнато от невидима сила към небето, където чува ангелските думи „Свети Боже, Свети Крепки, Свети Безсмъртни“. След като е върнато на земята, детето повтаря ангелския химн, а народът добавя „Помилуй нас!“.[2]
В Библията намираме косвени указания, че първо е бил сътворен невидимият свят, а след него и видимият. Именно в този смисъл някои св. отци тълкуват първите библейски редове: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Бит. 1:1).[3] От това става ясно, че щом ангелските чинове, невидимият свят, възпяват Бога, то тяхното славословие трябва да е прототип, първообраз на богохваление за човека – венецът на видимия свят.
Във Византия през епохата на Палеологовия ренесанс[4] (13-15 в.) се развива и калофонното, сладкогласно певческо изкуство, чийто най-ярък представител е преп. Йоан Кукузел. Според проф. Елена Тончева, „повишената напрегнатост на стремежа към богопознание със средствата на изкуствата довежда в областта на музиката до стилистика, целяща по-съвършено сближаване с митическия ѝ архетип – ангелското пеене“.[5] По това време се композират и т. нар. теретизми (teretismos – чуруликане), които са песнопения, изградени върху безсловесни срички – те-ри-ре, то-то-то, а-на-не. Териремите са уподобяване на ангелското пеене, славещо Бога. Както молитвата без думи е най-съвършената и „трансцендираща“, възнасяща на небето, така и песнопенията, лишени от човешки думи, са най-възвишените стремежи на човека да възхвали Бога. Ръкописите от 14-15 в. говорят за ангелското славословие, към което се присъединява и човешкото песнопение, сливащи се в единна молитва. В съчинението си Введение известное исихастът св. Григорий Синаит († 1346 г.) като посочва петте монашески добродетели, изброява и трите богоугодни аскетически занятия: псалмопеене, молитва и четене, евентуално ръкоделие.[6]
Би могло да се твърди, че общото славословие на ангелите и хората намира своята кулминационна точка по време на извършване на св. божествена Литургия: Ныне силы небесныя с нами невидимо служат... (Сега силите небесни с нас невидимо служат...) – както Църквата е наредила да се пее в песнопението от Литургията на Преждеосветените дарове, заместващо Херувимската песен. А пък в текста на самата Херувимска четем, че ние „тайнствено изобразяваме херувимите и пеем на животворящата Троица...“. На Велика събота е предписано да се изпее вместо Херувимската песен следният химн: „Да мълчи всяка плът човешка и стои със страх и трепет и нищо земно да не мисли: Защото Царят на царуващите и Господ на господстващите иде да се заколи и даде за храна на вярващите. И пред Него вървят ангелските ликове с всяко начало и власт – многооките херувими и шестокрилите серафими, които закриват лица и пеят песента: Алилуя, алилуя, алилуя!“.[7]
Макар и главният предмет в настоящата публикация да е благодатната духовна музика, добре е да се спомене, че не бива да се изпада в крайности, като се отричат редица светски творби на музикалния гений, възвишени по своя замисъл и оказващи положително въздействие върху слушателите им. Според православния богослов Павел Евдокимов, когато културата е истинна, тя „намира своите литургични начала дори и извън Литургията“.[8] А руският поет Йосиф Бродски смята, че „всяко творчество е молитва по своята същност“, че е „насочено към ухото на Всемогъщия“.[9]
По подобие на ангелския свят, и човешките уста са призвани да славословят Божието величие, използвайки вложеното от Твореца в човека музикално чувство. В Православната църква като инструмент за хваление на Бога се използва само човешкият език – този всепризнат съвършен музикален инструмент. Св. Йоан Златоуст казва, че „поради това, че нашата душа природно е склонна към този род наслаждение [музиката и пеенето], и за да не я опорочат злите духове чрез предлагане на развратни песни – Бог за запазване от тях е установил псалмите, които създават чисто удоволствие и едновременно полза“.[10] Както бе споменато, ангелското славословие исторически (доколкото в случая е подходящо да се използва терминът исторически) предхожда човешкото и трябва да е прототип за последното. Тук възниква риторичният въпрос – за колко дела, практикувани от човека, може да се каже същото – че съществуват още преди материалният свят да бъде създаден…
