Мобилно меню

4.6923076923077 1 1 1 1 1 Rating 4.69 (13 Votes)

20.limghandlerДумата хирономия обозначава техника на диригентско изкуство (от гръцките думи cheir  – ръка  и nomos – закон ). Въз основа на някои древни египетски изображения би могло да се предположи, че този диригентски способ е бил познат още около 3 000 години пр. Хр. и е възможно да е оказал влияние на египетското нотно писмо.[1]

В Древна Гърция терминът хирономия имал няколко значения. Според  Платон той се е използвал главно в смисъла на „боря се”. Друго разбиране за хирономията го свързва с танците, защото древният певчески хор е танцувал. Есхил тълкувал термина „хироном” като танцьор. Според Поллукс хирономията се е изразявала в движение на ръцете в ритъм. Хирономът е ръководел пеенето и танците.[2]

Във византийската църковна музика хирономията е била силно застъпена. Хирономията е техника, посредством която протопсалтите[3], доместиците[4] са ръководели църковните хорове по време на музикалните им изпълнения. През Средновековието певците не винаги са изпълнявали песнопенията от богослужебни певчески книги. Хоровете и певците са имали практика да заучават песнопенията наизуст. Това, разбира се, не означава, че от хирономията се е породила невмената нотация, както смятат някои учени. „Хирономията трябва да се разбира като опит да се онагледят невмените знаци; обратното се открива в много ограничена степен.”[5] Протопсалтите-хирономи са използвали различни движения и положения на ръцете и пръстите. Хирономът е имал водещо място сред певците, като се е грижел за хармоничното направление на мелодията и спятостта на хора. Хирономите-протопсалти са имали няколко задължения. „Хирономисващият е бил длъжен да показва началото и края на песнопението. В неговите обязаности е влизало също така да съобщава на хористите нужната ладотоналност (ихосът[6]) и, разбира се, неговите жестове са определяли темпото и ритмическата организация на изпълнението.”[7]

Още в 4 в. св. Атанасий Александрийски споменава за сигнализиращ ръководител на хоровото пеене. Според свидетелството на Псевдо-Дамаскин хирономията е била предадена на църковните музиканти от св. отци, в това число св. Йоан Дамаскин и св. Козма еп. Маюмски (8 в.).[8] Хирономията се е упражнявала с помощта  на т. нар. големи ипостази. Големите ипостази (гр. ipostasis – лице) са били специални знаци, посочващи неинтервалната, качествена характеристика на песнопенията. В късновизантийската нотация[9] съществуват знаци, определящи и най-дребните изпълнителски нюанси, без да засягат интервалните невмени съотношения. В това отношение на късновизантийското невмено писмо може да съперничи само съвременното петолинейно писмо. Според думите на видния теоретик, писач и изпълнител на църковна музика от 15 в. йеромонах Гавриил: „в певческото изкуство нищо не може да се изпее без съгласие с хирономия...”.[10] Късновизантйските трактати посвещават подробни пояснения на хирономията, като повествуват, че тя осигурявала съгласуването в хоровото пеене (рък. Lavra 610, 16 в.).[11] От времето на късновизантийската епоха съществуват изображения на певци, които хирономисват различни невмени знаци. Заради майсторството си учителите-хирономи са се ползвали с голямо уважение. По време на изпълнение на задълженията си, те са се обличали в специални одежди – хироманикии. [12]

Има налични данни за използването на хирономията както на Изток, така и на Запад.[13]

Известни са случаи, при които тази диригентска техника е била изпълнявана и от византийски императори по време на тържествени богослужения. Византийският император Константин Порфирогенет (Багренородни) разказва в творбата си „За церемониите” за хирономисващия император Леонтий († 705 г.):„И след поучението и едновременно с кимването и благословията на светейшия наш Патриарх, четиримата доместици на Великата църква[14] продължават, след което честта да отправи Божествена похвала се поема от самите устни на премъдрия и Богопросветен наш василевс Леонтий, който извайва славно и Богоугодно благодарствено хвалебствие и след изпълнението на псалома, изкусно раздвижено от самодържеца чрез хирономията, песнопението се подема в един дъх от всички присъстващи – вярващи и покорни поданици, посветили себе си на църквата и литургията, и повтарящи хорово светата песен, изпята от медоточивите устни на василевса.”[15] Според едно сведение на историка Георгиос Кедринос (ХІ в.) император Теофил († 824 г.) също обичал хирономията.

Знаменитият литургист, доминиканецът Я. Гоар в своя  Euhologium graecum (гръцки молитвослов) от 1647 г. поднася подробно описание на хирономията. Според Гоар хирономът ръководи певческия хор „с различни движения и жестове на дясната ръка и нейните пръсти, като ги изправя, събира, протяга, извива и комбинира, и то като музикални знаци, за да покаже различните фигури в песнопенията и движенията на гласа.”[16]

В „Голяма теория на музиката” на Хрисант се намират следните редове: „Хирономията е закон, завещан ни от св. отци. Защото завладяващият глас на псалта се носи ведно с хирономията, за да покаже започващия мелос. И като помощник на свещенослужителя, псалтът, добре познаващ функциите на всеки, изпълнява своята служба с вещина и разбиране, а не с безразличие.”[17]

От 17-18 в. нататък  техниката на хирономисване е била забравена и излиза от  областта на практическото пеене и музикалната певческа традиция.

Според руския музиколог Евгени Герцман възстановяването на хирономията е крайно трудно по много причини. Той споменава, че тя постоянно се е развивала и променяла, което създава трудност  да се говори за установена хирономична система. Друг проблем Герцман вижда в своеобразния подход на всеки хирономисващ протопсалт или доместик, в индивидуалността на певческите хорове и спецификата на изпълняваните произведения.[18]

Техниката на хирономия е стара диригентска практика, залегнала като компонент в основата на съвременното дирижиране, което е един от най-трудните видове на музикално-изпълнителското изкуство.

   


[1] Срв. Музыкальная энциклопедия, 6, М., 1982.

[2] Срв. Иванов, дякон И. С. Между ангелите и човеците. С., 2006, с. 146-147.

[3] Първопевците.

[4] Помощници на протопсалтите.

[5] Флорос, К. Въведение в невмознанието. Средновековни нотни системи. С., 2006, с. 36.

[6] В българския език терминът „ихос” се превежда като „глас”.

[7] Герцман, Е. Византийское музыкознание. Л., 1988, с. 247.

[8] Срв. Иванов, дякон И. С., Ангелското или сладкогласното пеене на исихастите според църковните певчески сборници.- В: Духовна култура, 8, С., 2005, с. 11.

[9]  Периодът на късно- и поствизантийската нотация е от около 1400 до около 1818 г.

[10] Hannick, Chr. - Wolfram, G. Über die Zeichen und die Intervalle im Kirchengesang und ihre Etymologie von Gabriel Hieromonachos. – In: Monumenta Musicae Byzantinae. Corpus Scriptorum de re musica. Herausgeg. Vol. 1. Wien, 1985, 73-75. Цит. по Иванов, дякон И. С. Между ангелите..., с. 73

[11] Флорос, К. Цит. съч., с. 35-36.

[12] Срв. Успенский, Н. Древнерусское певческое искусство. М., 1971, с. 56-57.

[13] Срв. Флорос, К. Цит. съч., с. 33-37.

[14]  Храмът „Св. София” в Константинопол.

[15]  Хрисант. Голяма теория на музиката, съставена от Хрисант, архиепископ на Дирахий от Мадит. Превод на на бълг. език по изданието на Панайотис Пелопидис от 1911 г. Д. Кирков, А. Атанасов, София, 2007, с. 64.

[16] Цит. по Флорос, К. Цит. съч., с. 35.

[17] Хрисант. Голяма теория на музиката..., с. 60.

[18] Срв. Герцман, Е.Цит. съч., с. 248.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9h4uc 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.