Мобилно меню

4.6521739130435 1 1 1 1 1 Rating 4.65 (23 Votes)

Xer C

Динамика е раздел от теорията на музиката, който се занимава със силата на тона. Терминът „динамика” е познат още от времето на Античната философия, заимстван от учението за механиката. Изглежда, че за първи път е въведен в музикалната теория и практика през 1810 г. от швейцарския музикален педагог Х. Г. Негели. Динамиката е основно средство за музикалното изразяване. Подобно на светлосянката в живописта, динамиката е способна да произвежда психологически и емоционални ефекти с огромна сила, да извиква образни и пространствени асоциации. Динамиката играе голяма роля в изпълнителското изкуство. Логиката на съотношение в музикалното звучене е едно от главните условия на художественото изпълнение. Нейното нарушение може да наруши музикалното съдържание.[1] Знаците, който се използват за определяне степента на силата и промените в нея, са наречени динамични знаци. Тези знаци представляват цели италиански думи, установени техни съкращения или специални графични знаци. Например такива знаци са f (форте – силно), p (пиано – тихо), mf(медзофорте – полусилно), mp (медзо пиано – полутихо), ff(фортисимо – много силно), pp (пианисимо – много тихо), crescendo (крешендо – за увеличаване силата на звучене), diminuendo (диминуендо – за намаляване силата на звучене).[2]

Източно-църковната музика е монодийна (едногласна) и акапелна (без инструментален съпровод). Тя е „медитативно силна музика … средство за духовно усъвършенстване в устрема към човешкото обожение”.[3] За християнския Изток „самият акт на музициране е не толкова музикален процес, а по-скоро музикално видение, мистично преживяване, чиято истинност е засвидетелствана в нотираните певчески богослужебни книги и теории”.[4]

Класическата графическа фиксация на тази музика се извършва посредством т.нар. невмено писмо. Под невми обикновено се разбират специалните графически нотни знаци, с които си служи едногласната музика от Средновековието до днес. От двеста години насам (1814) се използва Хрисантовата невмена нотация, наречена така по името на един от създателите й архимандрит Хрисант.

Отчитайки спецификата на източно-църковната музика, възниква въпросът: допустимо ли е използването на динамични нюанси и знаци в богослужебните песнопения, или пък тяхната употреба би профанизирала характера на сакралната музика?  

Според видния български музиколог Петър Динев в църковната музика „знаци за обозначаване динамиката на вокалното изпълнение няма. Там динамичните нюанси неразривно са свързани с граматическите ударения на думите… Затова, при всяко тактуване на единицата,[5] гласово се подчертава силното време на такта с непринудена акцентовка, стараейки се чрез декрешендиране да се намали силата на изпълнението с цел да се подготвят условия за новия тактов удар пак с първата акцентовка и сила”.[6] Така според Динев когато става въпрос за тихо и силно пеене се има предвид гласовата мощ, с която си служи певецът и която е индивидуална за всеки певец. Но това индивидуално певческо качество „протича без промяна от началото до края на изпълнението”.[7] Според българския музиколог са изключени „всякакви неочаквани усилвания или отслабвания на динамиката, продиктувани от появата на някой знак, за постигане на динамични ефекти”.[8]

През късновизантийската епоха (13-15 в.) източно-църковната музика достига своя разцвет както в композиционно, така и в изпълнителско отношение. Известно е, че в късновизантийската нотация[9] съществуват т. нар. безгласни знаци (гр. afona). Те се наричат също големи ипостази. В ръкописите тези знаци са отбелязани с червено мастило. През 1961 г. в своя труд „История на византийската музика и химнография” австрийският музиколог Егон Велес пише: „Тези знаци имат допълнително спрямо интервалните знаци значение, регулирайки експресията, динамическите и ритмическите нюанси на мелодията”.[10] От думите на Велес става ясно, че през тази епоха на мелодическата линия на църковната музика са били присъщи и динамически оттенъци.

Интерес представлява фактът, че в някои църковно-певчески сборници от близкото минало с Хрисантова нотация са поместени песнопения, включващи елементи от западноевропейската музикална стилистика. Така например в отделни песнопения на Василиос Николаидис, († 1985), протопсалт (първопевец) на Константинополската патриаршия, намират място и динамични знаци. В композицията му върху полиелейния псалом 135 (глас 5) се виждат знаци като mf, f, p[11].Същите знаци са забележими и в друго негово произведение – Херувимска песен (глас 3)[12]. В системата на Хрисантовата невмена нотация липсват знаци за динамична нюансировка. Затова и Николаидис в посочените случаи ги заимства от западноевропейската теория на музиката. Очевидно той използва тези знаци като интерпретативни елементи, с помощта на които да разкрие по-пълно звучния „облик” на традиционната сакрална мелодика. Църковно пеене с динамична обагреност е феномен, който може да се чуе и при мнозина добри изпълнители на източно-църковната музика. От теорията на последната са известни знаци, наречени отклонителни (повреди). Тези знаци отклоняват мелодията на песнопението от владеещата гама в друга гама, друг глас, с цел де се избегне монотонност, да се внесе известно разнообразие или да се изтъкне нещо характерно в църковните песни.[13] По същите причини би могло да бъде оправдано и използването на динамични оттенъци в църковната музика.

Въпросът дали използването на знаци за динамична нюансировка е нововъведение или се явява реминисценция на древната църковно-певческа практика е отворен. Едно е сигурно, църковно-певческото изкуство трябва да наподобява непрестанното ангелско славословие и да отговаря на високото си предназначение на посредник между земната и небесната реалност. В древната хроника „Повест временних лет” има разказ за това как през 987 г. св. княз Владимир, двоумейки се от къде да приеме кръщение, изпратил някои от своите първенци  в Константинопол, за да узнаят за тамошната вяра. Когато те се върнали в Киев, му разказали за службата на която присъствали в храма „Св. София”: „и не знаем на небето или на земята се намирахме: защото няма на земята такава красота, и не знаем как да разкажем за това, – само знаем, че там Бог пребивава заедно с хората…Не можем да забравим тази красота…”.[14]

Едно от правилата на проведения през 7 в. Шести вселенски събор гласи: „ония, които влизат да пеят в църква, да не употребяват безчинни викания, да не насилват естеството до крясък и да не въвеждат нищо несъобразно и несвойствено на църквата, а с голямо внимание и умиление да пеят на Бога…”.[15] Всеки, който желае църковното пеене да е молитвено и докосващо, се придържа към това канонично изискване на светата Църква.

Музикална илюстрация №1 за използване на динамични знаци в песнопение с Хрисантова нотация (135 псалом) от В. Николаидис:

2015-03-30 1146

 

Музикална илюстрация № 2 за използване на динамични знаци в херувимска песен с Хрисантова нотация (глас З) от В. Николаидис:

2015-03-30 1146 001

 


1. http://www.belcanto.ru/dinamika.html.

2. Срв. Хаджиев, П. Елементарта теория на музиката, С. 2012, с. 62-65.

3. Тончева, Е. „Исон-практиката в църковната музика на източноправославния балкански регион: идеята за многогласие” – В: Българско музикознание, 3, 2001, с. 8.

4. Мечкова, К. Осмогласната система на византийската музика в изворовите теоретични текстове. Тетрафонията, ВТ 2009, с. 36.

5. Според теорията на църковната музика за основа на църковно-певческия ритъм се счита единицата време. Тактуването на ритмическата единица се провежда с вдигане и сваляне на ръката.

6. Динев, П. Ръководство по съвременна византийска невмена нотация, С. 1964, с. 72-73.

7. Пак там, с. 73.

8. Пак там.

9. Във византийските невмени нотации могат да бъдат разграничени следните четири стадии: палеовизантийски нотации (10-12 в.), средновизантийска нотация (от ок. 1150 до 1400 г.), късно- и поствизантийска нотация (от около 1400 до ок. 1818 г.) и Хрисантова нотация (от 1818 г. до днес). Срв. Флорос, К. Въведение в невмознанието. Средновековни нотни системи, С. 2006, с. 44.

10. Wеllesz, E. A History of Byzantine Music and Hymnography, Oxford 1961, р. 284-309. Цит. по: Иванов, И. Между ангелите и човеците, С. 2006, с. 70.

11. Виж музикална илюстрация № 1.

12. Виж музикална илюстрация № 2

13. Срв. Богоев, М. Учебник по източно църковно пение, С. 1992, с. 47-51.

14. http://www.hrono.info/dokum/1000dok/povest2.php.

15. http://www.sveta-gora-zograph.com/books/Pravila-1/book.html#d0e1389.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/94wuq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.