Динамиката в източно-църковната музика

Източно-църковната музика е монодийна (едногласна) и акапелна (без инструментален съпровод). Тя е „медитативно силна музика … средство за духовно усъвършенстване в устрема към човешкото обожение”.[3] За християнския Изток „самият акт на музициране е не толкова музикален процес, а по-скоро музикално видение, мистично преживяване, чиято истинност е засвидетелствана в нотираните певчески богослужебни книги и теории”.[4]

Класическата графическа фиксация на тази музика се извършва посредством т.нар. невмено писмо. Под невми обикновено се разбират специалните графически нотни знаци, с които си служи едногласната музика от Средновековието до днес. От двеста години насам (1814) се използва Хрисантовата невмена нотация, наречена така по името на един от създателите й архимандрит Хрисант.

Отчитайки спецификата на източно-църковната музика, възниква въпросът: допустимо ли е използването на динамични нюанси и знаци в богослужебните песнопения, или пък тяхната употреба би профанизирала характера на сакралната музика?  

Според видния български музиколог Петър Динев в църковната музика „знаци за обозначаване динамиката на вокалното изпълнение няма. Там динамичните нюанси неразривно са свързани с граматическите ударения на думите… Затова, при всяко тактуване на единицата,[5] гласово се подчертава силното време на такта с непринудена акцентовка, стараейки се чрез декрешендиране да се намали силата на изпълнението с цел да се подготвят условия за новия тактов удар пак с първата акцентовка и сила”.[6] Така според Динев когато става въпрос за тихо и силно пеене се има предвид гласовата мощ, с която си служи певецът и която е индивидуална за всеки певец. Но това индивидуално певческо качество „протича без промяна от началото до края на изпълнението”.[7] Според българския музиколог са изключени „всякакви неочаквани усилвания или отслабвания на динамиката, продиктувани от появата на някой знак, за постигане на динамични ефекти”.[8]

През късновизантийската епоха (13-15 в.) източно-църковната музика достига своя разцвет както в композиционно, така и в изпълнителско отношение. Известно е, че в късновизантийската нотация[9] съществуват т. нар. безгласни знаци (гр. afona). Те се наричат също големи ипостази. В ръкописите тези знаци са отбелязани с червено мастило. През 1961 г. в своя труд „История на византийската музика и химнография” австрийският музиколог Егон Велес пише: „Тези знаци имат допълнително спрямо интервалните знаци значение, регулирайки експресията, динамическите и ритмическите нюанси на мелодията”.[10] От думите на Велес става ясно, че през тази епоха на мелодическата линия на църковната музика са били присъщи и динамически оттенъци.

Интерес представлява фактът, че в някои църковно-певчески сборници от близкото минало с Хрисантова нотация са поместени песнопения, включващи елементи от западноевропейската музикална стилистика. Така например в отделни песнопения на Василиос Николаидис, († 1985), протопсалт (първопевец) на Константинополската патриаршия, намират място и динамични знаци. В композицията му върху полиелейния псалом 135 (глас 5) се виждат знаци като mf, f, p[11].Същите знаци са забележими и в друго негово произведение – Херувимска песен (глас 3)[12]. В системата на Хрисантовата невмена нотация липсват знаци за динамична нюансировка. Затова и Николаидис в посочените случаи ги заимства от западноевропейската теория на музиката. Очевидно той използва тези знаци като интерпретативни елементи, с помощта на които да разкрие по-пълно звучния „облик” на традиционната сакрална мелодика. Църковно пеене с динамична обагреност е феномен, който може да се чуе и при мнозина добри изпълнители на източно-църковната музика. От теорията на последната са известни знаци, наречени отклонителни (повреди). Тези знаци отклоняват мелодията на песнопението от владеещата гама в друга гама, друг глас, с цел де се избегне монотонност, да се внесе известно разнообразие или да се изтъкне нещо характерно в църковните песни.[13] По същите причини би могло да бъде оправдано и използването на динамични оттенъци в църковната музика.

Въпросът дали използването на знаци за динамична нюансировка е нововъведение или се явява реминисценция на древната църковно-певческа практика е отворен. Едно е сигурно, църковно-певческото изкуство трябва да наподобява непрестанното ангелско славословие и да отговаря на високото си предназначение на посредник между земната и небесната реалност. В древната хроника „Повест временних лет” има разказ за това как през 987 г. св. княз Владимир, двоумейки се от къде да приеме кръщение, изпратил някои от своите първенци  в Константинопол, за да узнаят за тамошната вяра. Когато те се върнали в Киев, му разказали за службата на която присъствали в храма „Св. София”: „и не знаем на небето или на земята се намирахме: защото няма на земята такава красота, и не знаем как да разкажем за това, – само знаем, че там Бог пребивава заедно с хората…Не можем да забравим тази красота…”.[14]

Едно от правилата на проведения през 7 в. Шести вселенски събор гласи: „ония, които влизат да пеят в църква, да не употребяват безчинни викания, да не насилват естеството до крясък и да не въвеждат нищо несъобразно и несвойствено на църквата, а с голямо внимание и умиление да пеят на Бога…”.[15] Всеки, който желае църковното пеене да е молитвено и докосващо, се придържа към това канонично изискване на светата Църква.

Музикална илюстрация №1 за използване на динамични знаци в песнопение с Хрисантова нотация (135 псалом) от В. Николаидис:

Музикална илюстрация № 2 за използване на динамични знаци в херувимска песен с Хрисантова нотация (глас З) от В. Николаидис: