Историята за Ромео и Жулиета описва бебешката фаза на една любов, да кажем, периода на кърменето. Тя завършва със смъртта им и не продължава нататък, защото може да се предвиди, че когато порасне сукалчето, то ще се превърне в мошеник, а любовта няма да издържи изпитанията на времето. И зад розовите облаци на красивата приказка прозира болка и горчивина. Няма по-голяма болка от очакваното предателство на една голяма любов.
За да устои любовта, тоест, за да се превърне в зряло и устойчиво чувство, са нужни уравновесени сърца. Според православното аскетично предание никоя личност не е здрава и уравновесена, докато не е преминала лечението на Светия Дух. Православното предание в здравата си форма, а не във вид на канони и отживели разбирания, облагородява човека, стреми се да засили волята му и най-вече да развие умереност и разсъдливост. Онова, което предава и осъжда на смърт любовта, е егоистичното поведение. За да оцелее любовта, за да разцъфти и даде плодове, са нужни умереност, мъдрост и смирение. Истинското смирение и мъдрост обаче са резултат на лечение и идват като плод на нашето общение със Светия Дух. В ежедневието си днешния човек не познава смирението, но и няма откъде другаде да се научи на него освен от православната аскетична традиция.
По-конкретно, онова, което ранява и унищожава любовта, са егоизмът, инатът, ревността и чувството за собственост над другия.
Как може да се излекува личността от всичко това? Тези неща доказват, че личността е незряла, неразвита и се намира в бебешка фаза на духовност. За малкото бебе, докато направи първите си стъпки, родителите представляват целия свят. Постепено хоризонтът му се разширява най-напред с роднините, след това тръгва на училище и колкото повече расте, толкова по-голям е неговият свят. В началото детето чувства всяко външно нещо като заплаха и се изпълва със страхове и несигурност. Колкото по-здрава е средата, в която расте, и колкото повече обич има в отношенията между родителите му, толкова по-лесно детето възприема действителността и съзрява.
Любовта, пламнала между двама души, е Божи дар за човешкото сърце. Тя съдържа частица от Светия Дух, затова води до положителна промяна в личността и поощрява човека да извади най-доброто от себе си, което дори самият той не е познавал до този момент. Любовта действа на сърцето като капсула, пълна със силно концентрирани витамини. От витамините човек се сдобива и с малко прозорливост. Вижда любимия човек в развитие, тоест какъв би бил в едно зряло състояние на личността. От началото на връзката се вижда и нейната цел: до какво състояние ще стигнат двамата влюбени, използвайки любовта, за да изграждат личността си.
Тъй като любовта действа чрез Божията Благодат, развитието й протича според Божиите закони. В началото двойката изживява любовта си с пълна сила. Всеки се посвещава изключително на другия, правят жертви един за друг, а най-голямото щастие е, когато съумеят да направят любимия(-ата) щастлив(-а). От голяма любов понякога забравят дори да се хранят. Но това състояние, макар и необходимо (защото човешкото сърце трябва да се насити на витамините, с които го зарежда това чувство), си остава симптом на духовна незрялост. Като за малкото дете всеки друг освен родителите е заплаха за неговата вселена, така и за влюбените всяка външна намеса е нежелана и отхвърляна. Но както здравата и духовно зряла личност, която се отваря към света, трябва да оцелее, така и двамата влюбени са длъжни да разширят мирогледа си, да включват все повече хора и ситуации в своя живот и чрез всяко ново преживяване да стават по-зрели и духовни личности. За това обаче е нужно духовно здраве, докато в любовната връзка, както казахме, се развиват егоизъм, ревност и чувство за собственост. Така при първото отваряне към света, влюбените се плашат. Налага се да покажат доверие един към друг, да проявят уважение към личното време и пространство на другия. Трябва да зачетат свободата на любимия и най-важното, да признаят на партньора си правото да общува с други хора и в отношенията си с тях да внесе светлината, с която е изпълнила сърцето му любовта.
Историята ни учи, че това не може да се постигне без Бога и без православната аскеза. Обикновено, когато възникне необходимостта от отварянето към света, хората не намират достатъчно психологически сили, затова се затварят обратно в себе си и се връщат към условията, в които знаят как да оцелеят. Опитват се да задържат любимия до себе си с изнудване, собственическо поведение, ревност и принуда. Но също както личността, която приема Божията Благодат и се затваря в себе си, се осъжда на духовна смърт и загуба на придобитите дарове, така и любовта, която не се отваря към другите, издъхва от задушливите изпарения на страстите, обладали сърцата на влюбените.
Толкова е несправедливо! Вместо любовта да надделее и да преобрази изпълнените със страсти сърца, по-силна се оказва страстта, която задушава и отравя любовта.
Любовта, както казахме, е един дар от Бога в човешкото сърце. С изключение на малцина, които пренасят любовта на друго равнище като елемент на личната си връзка с Бога, за всички останали тя е безценен материал, с който Бог може да работи в сърцата им. Опитва се да ги научи да живеят по-възвишено и благородно, с по-голяма задълбоченост. Любовта е прозорец към Бога. Нека обаче не забравяме, че е прозорецът, който Бог отвори, когато човекът Му затръшна вратата…
Някога всичко беше в човешките ръце, дори и Рая. Човекът беше "големият началник" и всички му се подчиняваха. В един момент обърка работата и загуби всичко. Тогава Бог отвори един прозорец в сърцето му и му даде любовта, за да намира утеха в безрадостния си живот и да може да общува с Него с помощта на друго сърце".
