Мобилно меню

4.9902912621359 1 1 1 1 1 Rating 4.99 (103 Votes)
If.jpgВъпросът за хармоничната връзка между мъжа и жената е наистина важен, защото не е достатъчно човек просто да ражда деца на този свят, но трябва да ги отглежда правилно и красиво. Естествено, че това е последица от здравата връзка на двамата млади човека в брака. Здравата връзка на родителите и  хармоничният брак носят душевно и телесно равновесие на децата. Децата израстват, идват в света и своите първи усещания за всичко, което обазува техния душевно-телесен свят, те получават от своите родители.

Преди да продължа, искам да ви разкажа нещо – когато станах митрополит и приключиха изборът, ръкополагането и интронизацията, на следващия ден имахме света Литургия в митрополитския храм. След това трябваше да отида за първи път в канцеларията на митрополията. Свършиха празниците, трябваше да видим и действителността. По време на Литургията нещо ме свиваше в сърцето и си  казвах: „Дойдох в град с много проблеми. Досега бях само духовен наставник и изповедник. А сега като митрополит за първи път се изправях пред действителността в големия град. По време на Литургията се питах:  „С какво ли ще се сблъскам при това мое пътуване, в това дело, което се нагърбих да върша?”. Молех Бога да ми помогне, да ме укрепи в новото ми служение. Светата Литургия свърши и се готвех да тръгна към митрополията. През това време дойде един свещеник и ми каза:

- Ваше Високопреосвещенство, извинявайте, но много спешно трябва да подпишете няколко документа, защото хората чакат. Дълго време нямахме митрополит, хората се  тревожат и трябва да подпишете веднага, както се казва, тук и сега.
- С удоволствие, отец, ще подпиша. Тук съм и ще подпиша. За какви документи става дума?

Помислих си: „Да видим къде ще сложа първия си подпис!”. Гледам една купчина с документи за развод. Казах му:

- Моля те, благословени човече, вземи тия неща оттук! Донеси ми нещо друго да подпиша. Да сложа първия си подпис върху документи за развод, да разделям хората?! Дайте нещо друго!
- Добре, ще видим нещо друго.

Дойде следващият и каза:

-  Да подпишете!
-  Какво е това?
-  Чекове.
- И това няма да подпиша. Донеси нещо друго!

Накрая разбрах, че проблемите на митрополията бяха два - чековете и документите за развод, което е трагично. Защото, знаете ли колко жестоко е да виждаш хора, които някога са се обичали изключително много, били са съединени с брачните връзки, създали са деца заедно, съединили са живота си, станали са един човек и въпреки това сетне са стигнали до решението, за добро или зло, да развалят тази носеща патината на времето любовна връзка.

Нашият опит като Църква е да видим човека в същността на неговия проблем. Защо се разпада бракът? Защо се появява този проблем? Когато човек изследва нещата, бързо установява, че тук проблемът се състои главно и преди всичко в едно. А именно, в безсилието за общуване. За съжаление,  не се научихме да общуваме правилно. Впоследствие това го видях при възпитанието в училищата, както при малките деца, така и при по-големите. Видях, че от много рано се появява този недостатък, който след това се задълбочава и, уви, дава своите плодове. От малки деца се научихме да ходим на училище, да се образоваме, да станем  добри хора и да говорим правилно. Казваха ни го и нашите баби: „Научи се да говориш добре, да се държиш добре, да говориш хубави думи, да бъдеш любезен”. В училище наистина се научихме да говорим добре, любезно, в множествено число, всички тези необходими неща. Забравихме обаче, че общуването не е само да говориш добре. Най-значимото нещо в общуването е да слушаш добре. Това нещо никой никога не ни го предаде. А то присъства в нашата елино-православна цивилизация. Ако прочетем текстове на древните елини, но и на отците на Църквата и на съвременните отци-подвижници, ще видим огромното внимание на отците към това, как да слушаш другия човек. Ако, например, прочетем текст на св. Никодим Светогорец, който  живял през 17-18 век на Света Гора, виждаме, че той казва на духовния наставник как да слуша другия човек, как да го гледа, как да се отнесе с него. Дори какви движения да прави с лицето си. Казва му да внимава изключително много, да не прави движения, които могат да поставят другия човек в затруднено положение. Човек вижда дивната мъдрост в опита на нашето предание, в това как да общуваш с другия човек, което за съжаление в нашия век сме загубили. Научихме се само да говорим. Никога не сме се учили да слушаме.

За щастие, с голяма радост чувам, че в Европа, в училищата, в университетите има специални уроци, специални семинари, посветени на това „как човек да слуша”. За първи път ми разказа за това една госпожа от Никозия, която ходила за шест месеца в Англия да взема уроци как да слуша. Първия път, разбира се, се засмях. Казах й:

- Трябваше да ходиш в Англия, за да слушаш?
- Да, отче. Трябва да се научиш, как да слушаш. Това е най-важното. След това наистина установих, че и ние не слушаме, не знаем да слушаме и че да слушаш е наука.

Казах, че е цяло щастие, че това го има на Запад и е добре, че сме в Европа. Може би наред с други неща ще вземем и тези добри неща, които имахме, но ги загубихме.

Когато идват хора с проблеми, родители, които са отдалечени един от друг и се измъчват и измъчват и своите семейства, но са благоразположени да живеят красиво и хармонично, човек веднага вижда това безсилие на хората - да не могат да се изслушват. И двамата едновременно казват своето си, като една касета, която поставяш в касетофона и повтаря всички аргументи, за и против, всеки за себе си. Същото прави и човекът отсреща. Като два хубави касетофона, които възпроизвеждат много добре съдържанието на лентата. Но двата касетофона никога не могат да постигнат съгласие помежду си.  Просто всеки казва това, което има в себе си. Така са и двамата, когато всеки гледа своите си неща, но не могат да се изслушат.

Казват ми: „Добре, това е тъжна констатация, това е реалността. Какво да правим, обаче?”. Тази действителност се потвърждава от факта, че всички тези двойки, които познавам от личния си контакт и от опита си, показват, че 90 % от браковете не се разпадат заради намеса на трети лица или най-малкото първичната причина не са трети лица. Дали във връзката ще се намеси друго лице, е нещо вторично. Първият пробив, първият удар идва оттам, че хората - всеки по свои собствени и оправдателни причини - се затваря в себе си. От нашия опит установихме, че това се повтаря винаги. Мъжът се трепе, с една, две, три работи, за да отговори с достойнство и чест на нуждите на семейството, на икономическите нужди – заемите, къщите, които е построил, автомобила и всичко друго. Да работи от сутрин до вечер, изнемогва буквално. Същото и съпругата. Но резултатът е, че и двамата, идвайки си вкъщи, са толкова уморени и толкова напрегнати, че не само не могат да общуват, а за съжаление допускат да излеят един върху друг цялата онази умора, цялото душевно-телесно напрежение, което са натрупали през деня. По отношение на децата си, те считат за достатъчно това, че: „Аз съм добър баща. Аз съм добра майка. Правя всичко за дома ми, за децата ми. Да не им липсва нищо. Да не се лишат от нищо. Да не чувстват, че имат някаква нужда”.

В крайна сметка обаче ние не даваме на нашите деца най-главното, от което имат нужда - хармонията между родителите. Всички вие знаете много добре, родители сте и го знаете, че нашите деца имат много дълбоко чувство, много дълбока интуиция, не можем да ги излъжем. Може да не се караме и да не си разменяме думи пред децата. Детето обаче вътре в себе си разбира какво става. Дори и бебетата. Аз не искам родителите да се изповядват, държейки децата в прегръдката си. Защото виждам, че когато родителите се изповядат, бебето става причастно на това, което казват родителите. Може да е на три, пет, девет месеца и да не разбира. Когато обаче майката, държейки бебето в прегръдката си, разказва нещо скръбно, или плаче, или е разстроена от това, което казва, виждаш как бебето става неспокойно. То гледа майка си с онова тревожно изражение, пълно с въпроси и става неспокойно. Казвам на майката: „Недей да идваш с бебето си”. „Ама, не разбира, бебе е.” Разбира бебето. Разбира преди да го родиш. Разбирало е и когато е било плод, разбира оттогава, от когато е било в майчината утроба. Науката днес е доказала това, съществува дори т.нар. „психология на плода”(Пренаталната и перинаталната психология изучава психологическите ефекти и следствия от най-ранния опит на индивида – преди раждането (пренатален) и веднага след раждането (перинатален опит) Бел. пр.). С други думи, и плодът усеща това, което става около него, в дома, с родителите му. Разбират децата. Имат сензори, имат интуиция в себе си, и разбират. Не можем да се скрием от тях.

Това, което е необходимо за децата, е хармонията в дома. Как можем да я постигнем? Тези неща ги знаем. Но как можем да ги придобием? Бракът е подвиг. Той не е лесно нещо. Бракът е голям подвиг. Голямо изкуство. Голяма наука.

Много пъти, когато ходя в гимназиите и общувам с учениците, след това разговарям с най-големите. Децата питат: „Отче, защо е лошо да имаме връзки между нас, тоест предбрачни връзки? Защо Църквата е толкова строга?”. Казвам на децата, да, Църквата е строга, не защото иска да премахне връзката между хората, а защото иска връзката да има правилна основа. „Ако не се научиш от юношеска възраст да гледаш на другия човек не като пол, тоест дали е мъж или жена, а като на личност, че той или тя е Коста, Елена, Мария, Георги, Андрей и т.н., да приемаш другия човек като личност и да гледаш на него като на личност, тогава и в брака си ще имаш проблеми. В брака си няма да гледаш на другия човек като на човек, а като на жена. И жената ще гледа на мъжа като мъж.”

Знаете много добре, че не може да има здрава връзка в брака, ако не надскочим пола. Трябва да се научим да гледаме на другия като на човек, с целия му душевно-телесен свят, не само като тяло, не само като мъж или като жена, а като на човек, който има душевни и телесни потребности, който има собствен свят, собствено съществуване. Мъжът да гледа на жена си като на личност и жената на мъжа по същия начин. Така поставяме брака върху правилна основа. След това мъжът трябва да се научи как мисли една жена, да разбере начина, по който тя действа, и да се държи по съответния начин. Защото, ако той се държи с нея със собствени критерии, тогава вече е на прага на семейната трагедия. Ако казваш напр. „Ама, защо жена ми се оплаква от мене? Аз съм добър, нося пари вкъщи, купува си каквото иска, давам й пари, колкото иска, лятото ходи на екскурзии. Защото се оплаква?”, а жената също мисли за мъжа, „Аз му готвя, пера го, честна жена съм, нямам други неща в живота. Защото се оплаква?”. С тези си въпроси те показват неразбирането си, че това са добри и необходими неща, но не те докосват другия човек; че емоционалният и душевен контакт е този, което има значение в брака, а след това всичко останало. Но за да се случи това, трябва да видиш другия човек, както си е.

Виждате, Христос, за да спаси човека, Сам стана Човек. Той не спасил човека, изпращайки някой друг, оставяйки заповедите или вършейки някакво чудо - и с това да спаси човека. Не. Сам стана Човек, за да може да спаси човека. За да устои бракът, мъжът трябва да отъждестви себе си с душевно-телесния свят на жена си и жената да разбере напълно душевно-телесния свят на мъжа, така че единият да приема от другия това, от което има нужда. Така функционира двойката. Мъжът вече престава да бъде мъж, жената престава да бъде жена, а стават „една плът”, стават един нов човек. Двамата души са нова реалност, ново съществуване.

Те са нов човек, който Христос благославя чрез тайнството Брак и неразривно го съединява. Мъжът не може да функционира самостоятелно. Никой никога не може да смята жена си за нещо друго, „а ще бъдат „двамата една плът” (Бит. 2:24). Двамата са различни от самото начало. Мъжът е различен и жената е различна. Те са много различни същества. Не са едни и същи. Именно това е хубавото на двойката, че единият допълва другият.

Единият не властва над другия, не го поробва, не го поглъща. Не го унищожава като човек. Той не губи своята персоналност. Не. Двамата заедно стават нов човек, вече представляват един човек, благословения човек на брака, мъжа и жената, които носят децата в света. Виждате колко изкусно Божията мъдрост е устроила така, че децата да не се раждат само от един, а от двамата. И двамата да носят децата в света. Резултатът от единението на двама човеци, на душевно-телесното съединение, са децата. Затова в децата си човек вижда себе си.

Най-големият дар, който можем да направим на децата ни, е нашето присъствие. Хармонията на семейството ни. Заради тази хармония трябва да жертваме нещата, които правим. Дори и нещата, които може да ни изглеждат необходими, защото трябва да разберем, че най-необходимото нещо е този мир, това богатство, което не зависи от външни неща.

Нека влезем в брака с правилни критерии и при правилни обстоятелства. Да гледаме на другия човек като на човек. Да го приемем. Да разберем кои са нуждите му. Да разберем, че в брака даваме, а не вземаме. Да разберем, че нашият дял е да отдадем себе си и да не изискваме от другия да ни отдава себе си. Да не казваме : „Единственото, което искам от тебе, е да ме обичаш!”. Каква огромна грешка е това, колкото и да изглежда оправдано! Чуваме младите двойки понякога да мислят така. Аз им казвам: „Деца, вече сте положили основата накриво!”. Когато изискваш от другия, тогава това става повод за раздор. Кажи на жена си: „Единственото, което искам, е да те обичам”, не да ме обичаш. Другото е последващо, то ще дойде като последица. Когато поставиш на другия като условие да те обича: „Единственото, което искам от тебе, е да ме обичаш, да ме цениш, да си честна, да си добра съпруга”, е свършено! Сигурна е бъдещата кавга, защото след това ще кажеш: „Виждаш ли, ти не си това, което исках”.

Не разбираш ли, че първо даваш на другия човек и след това вземаш? Когато от самото начало искаш да вземаш, тогава нещата са сбъркани.

В Църквата любовта „не дири своето”, (1 Кор. 13:5), казва св. ап. Павел. Любовта не дири своето. „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява”. Господ Христос възлюби света „докрай”, така че никой никога няма да може да възлюби човека така, както Христос. Той яви любовта Си като се жертва за човека. В брака мъжете са длъжни да обичат своите жени, както Христос обича Църквата. С други думи, в брака реализираш своята любов, отдаваш себе си, без претенции, без нещо в замяна, без да искаш нещо за себе си. Тогава другият човек може да се трогне и да ти принесе това, което има, колкото има и колкото може да ти даде. Оттук започва да се „пропуква” съпружеската връзка и след това започват много проблеми.

В брака човек трябва да отдава себе си изцяло, безусловно. Нека тръгнем от това, да се научим да слушаме другия. За да чуеш, трябва да замълчиш. Трябва да утихнеш и целият да станеш слух, за да чуеш другия човек. Мъжът да слуша жена си и жената мъжа си. Така двамата, бидейки единни, ще дадат това, което е най-добро за децата им, които, разбира се, всеки родител обича безмерно и желае да им дари всичко. Желая всякога всичко да бъдат наред при вас, да бъдете щастливи с вашите семейства, както и да насърчавате вашите деца да вървят напред и да растат щастливи и благословени от Бога!

Превод: К. Константинов

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/x93k 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.