История, съвременност и предизвикателства пред църковния брак в българското общество

Водени от състоянието на тежка духовна криза, в която се намира българско общество, авторите на проектозакона предлагат да се премахне монополът на гражданското бракосъчетание и да се установи равнопоставеност между него и църковния брак.

Според мотивите им с промяната на чл. 46, ал. 1 от Конституцията се цели: “разширяването на гражданската свобода в религиозната и брачната сфера, стабилност на брачния статус, трайно укрепване на обществения престиж на брачния институт и конституционна основа за хармонично взаимодействие на държавата и църковните органи”.[1] Трябва да се подчертае, че направеното предложение и поставените цели имат своите основания и от гледна точка на фактическата обстановка. Според авторите, по-голяма част от българските граждани сключващи граждански брак след това извършват и църковен ритуал. Не са малко и случаите според тях, когато младите съжителстват без граждански брак, но имат църковен, макар последният да няма правна стойност и извършването му да води след себе си административно-наказателна отговорност за духовника, извършил венчанието.

Разбира се, изложените аргументи са основателни, още повече, че пораждането на правни последици от църковния брак не е нововъведение за българското общество, а възобновяване на прекъсната дългогодишна традиция, съществувала в периода 1883-1945 г

Предразполагат ли, обаче съвременните условия в България възстановяването на тази практика? – това е въпросът, в който се крие разрешаването на проблема за промяната на чл. 46 от Конституцията.

Търсенето на отговора на този въпрос налага да се отдели внимание на нормативната рамка, съществувала до 1945 г. по отношение на църковния брак и да се прецени възможно ли е да се приложи тя в съвременните обществено-политически условия в България.

Наред с това е необходимо да се проследи как е уреден този въпрос в някои съседни държави с преобладаващо православно население. В случая най-удачен пример за това е Гърция, в която църковният брак все още поражда правни последици.

І. Брачният институт в България в периода 1883-1989 г.

В периода 1883-1945 г. в България институтът на брачното право е изцяло под юрисдикцията на Църквата. Той се уреждал по реда на Екзархийския устав (ЕУ), църковните канони[2] и постановленията на Светия Синод на Българската православна църква (БПЦ). [3]

Началото на църковно-правното законодателство по този въпрос се поставя през 1883 г., когато към приетия Екзархийски устав, приспособен в Княжеството (България), е добавена допълнителна част, озаглавена “За браковете”. С нея се регламентират въпросите, свързани с брачната институция.

При направените промени на ЕУ през 1895 г. текстовете на частта, регламентираща брачното право, не са променени. Не след дълго обаче през 1897 г. Св. Синод с писмо до министъра на външните работи и изповеданията изпраща проект за промяната и на тази част от устава.[4] Кръгът от въпроси обособени в нея третирали условията за законен брак, причините за разтрогване на брака, бракоразводния процес, незаконните бракове и тяхното унищожение.

Условията, на които трябвало да отговарят двете страни, за да встъпят в църковен брак, са изложени в чл. 186 и касаят възрастта, физическото и психическото здраве на кандидатите, както и съгласието на родителите им. Наред с това се изисквало кандидатите да принадлежат към Православната църква, което се доказвало с кръщелни свидетелства.[5]

Сключването на брак в този период ставало само чрез извършването на тайнство брак (венчанието), което се удостоверявало с венчално свидетелство, вписвано в регистрите на храма. Сведенията за извършеното венчание били изпращани в митрополията, под чиято юрисдикция се намира храмът.

Развод се допускал само при наличието на обстоятелствата изложени в чл. 187 (т.1-10). Като цяло те засягали въпроси от няколко естества: нарушение на физическото или психическото здраве, което води до неизпълнение на съпружеските ангажименти, изневяра, ограничаване на религиозните права и свободи на православния съпруг и тежки криминални престъпления. Тук е мястото да се отбележи, че според чл. 198 при бракоразводната процедура не се допускал развод по взаимно съгласие.

По брачните дела правораздавал двуинстанционен църковен съд. Като първа инстанция действал духовният епархийски съвет,[6] а като втора и касационна - Св. Синод.[7] Църковният съд бил независим от светските съдилища в рамките на своите правомощия и правораздаване (чл. 2 от Правилника за воденето на подведомствените на духовните съдилища дела (ПВПДСД), приет на заседание на Св. Синод от 8.2.1897 г.).[8]

Ход на бракоразводния процес се давал след депозиране на искова молба от заинтересуваната страна (чл. 3 от ПВПДСД). Задължителни елементи в молбата били името, местожителството, вероизповеданието, образованието, възрастта и заниманието на ищеца (чл. 193 от ЕУ), както и датата на встъпване в брак и броят на родените от него деца. След подаване на молбата църковната бракоразводна процедура протичала по реда на гражданската, с разликата, че не се допускало участие на пълномощници (адвокати). Пълномощник (адвокат) се допускал по изключение в случаите, предвидени в чл. 63 от ПВПДСД, когато ответникът живеел извън пределите на Княжеството (Царството).

Другият своеобразен елемент в бракоразводната процедура е, че самият процес протичал при закрити врати. Презумпцията за това се изразявала във факта, че публичността на тези дела ще навреди на обществената нравственост. По изключение при определени обстоятелства и по молба на страните се допускало присъствието до 6 души - и то само близки роднини.

Бракът се разтрогвал с решение на епархийския съвет, което се потвърждавало от епархийския архиерей, след което в 20-дневен срок от произнасянето двете страни трябвало да бъдат запознати с текста му. Решенията на епархийските съвети като първа инстанция по бракоразводните дела се обжалвали пред Св. Синод в двумесечен срок от обявяването им.[9] Бракоразводните свидетелства се издавали едва след като изтече и срокът за апелация, макар страните по делото да са заявили, че няма да обжалват решението на епархийския съвет пред Св. Синод.[10]

Предвид сложността на брачната проблематика и липсата на юридически познания в по-голяма част от клириците въпросите за попечителството върху децата и имуществените спорове между съпрузите се решавали от гражданските съдилища. Нормативната регламентация на тази постановка е изразена в текста на чл. 121 от Гражданското съдопроизводство, където изрично се забранява на духовните съдилища да разглеждат въпроси от имуществен характер. Тук е мястото да се отбележи, че този текст не се отнасял за мюсюлманските духовни съдилища, чиито компетенции се простирали и върху дела по лични и имуществени въпроси между съпрузи, по лични и имуществени въпроси между родители и деца, бракоразводни дела и наследствени спорове. Наред с това обаче страните имали право, ако не желаят спорът им да се разглежда от мюфтийския съд, да го отнесат за разрешаване пред гражданския.

За улеснение при правораздаването по бракоразводните дела в Православната църква бил изготвен и издаден кратък коментар на частта от ЕУ, отнасяща се за брачния институт.[11]

Въпреки предоставените правомощия на Църквата по отношение на брачното право прогресивните идеи и новаторският дух на 19 в. способствали за навлизането на секуларизма в повечето сфери от обществения живот на българското общество. Това пораждало известни конфликти между държавата и Църквата и най-вече по въпроса за юрисдикцията над брачния институт. Първите по-сериозни заявки за отнемането на правомощията на Църквата в областта на брачното право са направени в Народното събрание през 1897 г. при обсъждането на текстовете, третиращи брака в допълнението на ЕУ, но съществен резултат от тях не бил постигнат.

В началото на 20 в. отново се подема подобна инициатива, която имала за цел към чл. 197 от ЕУ да се добави текст, който да позволи и регламентира участието на защитници (адвокати) в бракоразводните дела.[12] Основният мотив от страна на държавата за това искане се състоял в обосновката, че в духовните съдилища липсвало истинско правосъдие и етика. Предложението обаче било отхвърлено.

Следващият по-сериозен опит за отделянето на гражданското брачно право от Църквата е приемането на Закона за лицата през 1907 г. Според неговите разпоредби бракосъчетанията задължително се завеждали в специален държавен регистър, а актовете за раждане и смърт се съставяли в общината, в която е станало събитието.[13] Вписването на сключен брак ставало лично от съпрузите до седем дни след извършване на венчанието (чл. 152), а актът за брака се съставял пред двама свидетели и съдържал лични данни за сключилите брак (чл. 153).[14] Във връзка с това се въвеждало задължението - заверен препис от влязло в сила решение за разтрогване на брак да се изпраща от духовния съд до администрацията, в чийто регистър е заведен бракът (чл. 154).

Опитите за пълно отнемане на правомощията на Църквата по отношение на брака продължават и през 1911 и 1919 г.[15] Сериозен конфликт между държавната и църковната власт по този въпрос възниква и през 1936 г., когато тогавашният министър на правосъдието Димитър Пешев изготвя проект за въвеждането на граждански брак като задължителен.[16] Във връзка с въпроса под чие ведомство да остане брачното право е проведена преписка между Св. Синод и правителството. В крайна сметка то остава под юрисдикцията на Църквата[17] до 1945 г., когато се приема Наредба-закон, с която се въвежда задължителният граждански брак.[18]

Според установената нова система в брачното право изпълнителната държавна власт узаконява брака, а съдебната го разтрогва. Църквата може да извършва тайнството брак и да го разтрогва едва след издадени актове и решения от държавата.

Във връзка с нововъведената практика Св. Синод на БПЦ издава Синодална наредба (№ 4187/26.6.1945 г.), с която приканва всички църковно-енорийски органи в страната да я спазват. Изложението й включва 21 точки и третират въпроси свързани с това кой, кога и как трябва да извършва тайнството брак и начина на издаване и заверка на венчалните свидетелства. Разбира се, всичките тези въпроси са съобразени с тогавашните нормативни документи по отношение на брачното право.

За разлика от ЕУ в приетия през 1951 г. устав на БПЦ липсват текстове, които да регламентират брачното право. За съжаление, при решаването на въпроси от това естество съвременното правоприлагане в Църквата се ръководи от постановките на ЕУ, което е недопустимо, предвид чл. 242 от действащия устав,[19] който отменя ЕУ в това число и текстовете, регламентиращи брачното право.

След политическите промени в България (1989 г.) въпреки дeмократизирането на нормативната уредба официален продължава да е само гражданският брак и единствено той води след себе си правни последици. Нормативна регламентация за това е чл. 46 от Конституцията, който постановява, че бракът е доброволен съюз между мъж и жена (1), в който съпрузите имат равни права и задължения (2), но правни последици поражда само гражданският брак.

Тази конституционна разпоредба е доразвита в текстовете на Семейния кодекс, според който религиозният брак няма правно значение и е допустим само след сключването на граждански брак. Предназначението на църковния брак се свежда единствено да удовлетвори нравствените и религиозните чувства на съпрузите. Извършването му преди гражданската церемония води след себе си административна отговорност за духовника, който го е извършил. Разбира се, няма сведения след 1989 г. тази санкция да е прилагана.

Проследената до момента практика в България по въпроса за църковния брак доказва тезата, поставена в началото на статията, че пораждането на правни последици от сключването на църковния брак няма да е нововъведение за нашата страна, а по-скоро възстановяване на една прекъсната традиция. Натрупаният опит в това отношение дава възможност при възстановяването на тази традиция Църквата ни да може да се опре на него.

За по-доброто изясняване на проблема и за по-точното му регламентиране от особена важност е да се обърне внимание и на установени вече практики в някои съседни страни. В Гърция до 1982 г. законен е бил само църковният брак, а понастоящем правни последици пораждат както църковният, така и гражданският брак.

ІІ. Църковното брачно право в Република Гърция

С приемането на закон 1250 през 1982 г. наред с църковния брак правен статус придобива и гражданският.[20]

Разпоредбите на този закон и глава Втора от Гражданския кодекс (ГК) определят необходимите условия и документи за сключването на брак и издаването на брачно свидетелство.[21] Необходимите документи, заедно със заявление по образец, се подават лично от младоженците в кметството. Разрешителното за брак се издава 7 дни след подаване на заявлението и е валидно 6 месеца. Гражданската церемония може да бъде извършена навсякъде в Гърция. При издаването на разрешението за брак младоженците трябва да подадат друго заявление до кмета на населеното място, където ще се оженят, за да може той да натовари определения за целта чиновник да подготви церемонията на бракосъчетанието. За брачната церемония са необходими двама свидетели, които трябва да представят паспорти или гръцки идентификационни карти.

По този въпрос е необходимо да се спомене, че на този етап гръцкото държавно законодателство не регламентира процедурата за извършване на религиозния (църковния) брак. Той е под юрисдикцията на религиозната общност, която изготвя и приема необходимите условия за извършването на бракосъчетанието. Едно от необходимите условия за това е представянето на гореспоменатите документи на свещеника, който ще извърши церемонията.[22] След извършване на религиозния ритуал издаденото брачно свидетелство трябва да се регистрира в статистическата служба на града, където е извършен. Молбата за регистрация се подава в срок не по-късно от 40 дни след извършване на церемонията за всички бракове, независимо дали са граждански или религиозни. Бракът може да се регистрира от един от съпрузите или от трети човек, който е нотариално упълномощен. Браковете, които не са регистрирани, не пораждат правни последици.

Относно процедурата по бракоразвода е необходимо да се спомене, че преди приемането на закон 1250/82 г. тя е включвала два етапа. Първият етап е така нареченият “предварителен” и е бил под юрисдикцията на Църквата. Той имал за цел да помири двете страни и се провеждал от църковните власти (чл. 593-597 от ГК). Така съпрузите, за да пристъпят към развод, е трябвало първо да подадат молба до църковните власти. От датата на подаване на молбата в продължение на 3 месеца Църквата е била задължена да направи опит да помири двете страни. Ако след този тримесечен период не е постигнато помирение започвал вторият етап от процедурата по бракоразвод, който бил под юрисдикцията на гражданските съдилища. За представителите на останалите вероизповедания процедурата по бракоразвода се извършвала изцяло от гражданския съд. Основната процедура по развода се извършвала в съда, след което се издавало окончателно решение за разтрогване на брака.

За да се сключи нов брак от православен християнин, задължително било и духовно разтрогване на брака от църковните власти. За тази цел Църквата издавала разводно писмо, без което не можело да се извърши нов брак.

Днес със закон 1250/82 г. е отменен предварителният стадий в бракоразводния процес и съпрузите могат веднага да подадат молба до съответния граждански съд.. Разбира се, ако двете страни (или едната от тях) са православни християни и желаят да минат първо през помирителната процедура от Църквата, законът не го забранява.

Според чл. 1438 от глава VІІ на ГК[23] бракът може да бъде разтрогнат само чрез развод от гражданския съд. Разводът е окончателното съдебно решение за разтрогване на брака. Причините за това разтрогване са посочени в текста на чл. 1439-1446.[24] За сключването на нов брак православните християни са длъжни да представят и разводно писмо от църковната власт, така че наред с гражданската процедура на бракоразвод те трябва да минат и през църковната.

Проследявайки основните моменти на установената практика в България до 1945 г. и действащата нормативна система в съвременна Гърция, се налага изводът, че уреждането на въпросите от брачното право в различните исторически периоди е различно. То е резултат както от обществено-политическите условия в отделните страни, така и от историческите и културните им традиции. Това е една от причините, поради които не е възможно този процес да бъде унифициран и да се създаде един универсален модел, който да служи като образец за подражание във всяка страна с преобладаващо православно население. Това показва, че спецификата на разглежданата проблематика налага изследване и анализ на условията, в които те се зараждат, развиват и прилагат.

ІІІ. Съвременни предизвикателства пред църковния брак в Република България

Предвид на установения модел на държавно-църковните отношения в България (отделяне на религиозните институции от държавата) възстановяването на практиката - църковният брак да поражда правни последици, ще наложи промяна както в държавното, така и в църковното законодателство. Това, от своя страна, ще породи известни трудности предвид съвременните условия. За съжаление, на този етап държавата не смята да приеме подобно предизвикателство, което се вижда от позицията на държавните институции, тиражирана в медиите и изразена в становищата на отделните министерства по повод законопроекта за промяната на чл. 46 от Конституцията. Един от водещите мотиви за това е, че в България църковният брак е индивидуален акт, удовлетворяващ единствено религиозните чувства на бракосъчетаващите се лица, поради което този брак не може да бъде изравнен по правен статус с гражданския. От друга страна, според държавните институции въвеждането на равнопоставеност между църковния и гражданския брак ще породи необходимостта от промяна не само на конституционните разпоредби, но ще наложи цялостна реформа на Семейния кодекс.

В известна степен този мотив съдържа доза истина, защото ако се приеме смесената форма за уреждане на брачното право, както е в Гърция, ще е необходимо точно да се определи кръгът от компетенции на двете институции (държавна и църковна) по този въпрос и най-вече в бракоразводния процес. Това ще повдигне редица въпроси, чиито отговори не могат да бъдат дадени на този етап нито от държавата, нито от Църквата.

Така например, ако държавата получи правото да разтрогва брака, ще се съобрази ли тя с доктриналните учения на някои вероизповедания, които не допускат развод (Католическата църква)? Ще се приеме ли полигамията, която се допуска от някои религиозни доктрини - например в исляма? Не е за подценяване и въпросът от кой момент църковният (религиозният) брак ще придобива правен характер. Дали веднага след извършване на тайнството (ритуала) или както е в Гърция - след санкционирането му от държавата? Ако се приеме вторият вариант ще има ли тя (държавата) право да изказва становище по извършения ритуал или издаденото свидетелство, и каква тежест ще има подобна констатация?

Друг сериозен проблем е фактът, че БПЦ и останалите вероизповедания в България, макар и да отстояват предложението църковният (религиозният) брак да поражда правни последици, не са подготвени за подобно сериозно предизвикателство. Църквата, въпреки установените традиции на този етап, не е в състояние на подобна стъпка, защото няма изработени и приети църковно-правни разпоредби за уреждането на тези въпроси, които освен с каноническите принципи да са съобразени и с действащото държавно законодателство. В устав на БПЦ, както бе споменато, липсва каквато и да е регламентация на въпроси от брачното право. Освен историческата традиция, на този етап БПЦ няма ясна визия и изработена програма по въпрос за църковния брак, които да й послужат като основата на отстояваната позиция. Не е за подценяване и факта, че по-голямата част от свещенството ни няма нужната подготовка и юридически познания, необходими за решаването на въпроси и казуси от бракоразводен характер.

За съжаление, от приведените факти и част от повдигнати въпроси се налага извода, че и двете институции – държава и Църква не са готови за уреждането на проблема за църковния брак на този етап. Това е причината и този път законодателната инициатива, целяща равнопоставеност на гражданския и църковния брак да се провали.

[1] Законопроектът е внесен в канцеларията на НС през месец декември 2005 г. С писмо от 15.12.2005 г. ръководството на движението официално моли Дирекция “Вероизповедания” на Министерския съвет за експертно становище по въпроса. В становището си дирекцията подчертава, че принципно подкрепя предложението, защото то има своите основания, но реалното превръщане на църковния (религиозния) брак в алтернатива на гражданския трябва да стане след задълбочено обсъждане на редица въпроси. По този повод дирекцията предлага на ПП “Движение Гергьовден” въпросът да бъде подложен на обсъждане в Експертната консултативна комисия по въпросите на вероизповеданията (ЕККВВ). Във връзка с това Дирекция “Вероизповедания” отнася въпроса за разглеждане в ЕККВВ, като предварително разпраща текста на законопроекта на по-голяма част от официално регистрираните вероизповедания в страната. Въпросът е обсъден на две поредни заседания на ЕККВВ (28.2.2006 г. и 21.3.2006 г.), в които участват представители на повечето от поканените вероизповедания. Поради различие в гледните точки за религиозния брак на представителите на отделните министерства (членове на ЕККВВ) и представителите на религиозните общности не се стига до общо становище, което да се внесе в НС. Това е причината идеята за придобиването на правен статут на църковния брак да не се реализира.

[1] Законопроект за изменение на чл. 46, ал. 1 от Конституцията на Република България, внесен в Народното събрание от Политическа партия „Движение Гергьовден”. - Архив на Дирекция „Вероизповедания” на Министерския съвет.

[2] В някои случаи при решаването на определени въпроси от брачното право ЕУ се основава на църковните канони. Така например, в чл. 186, т. 2 от ЕУ (допълнената част VІ) се казва, че двете страни не могат да се намират в забранените от Църквата роднински връзки, което от своя страна препраща към 53-то и 54-то правило на Трулския събор, 23-то, 78-мо и 87-мо правило на св. Василий Велики и 11-то правило на св. Тимотей Александрийски. От това следва, че при сключването и разтрогването на брака, в случаите, когато нещо не е регламентирано от ЕУ, трябва да се вземат под внимание църковните канони.

[3] Наред с ЕУ (VІ част) Св. Синод в свои заседания издава решения и определения, с които се тълкували и изяснявали постановки от текстовете, уреждащи брачното право. За съжаление тези решения и определения не са събирани и издадени в сборници, което затруднява тяхното изследване. Повечето от тях не са имали задължителен характер, а са служели единствено като ръководство при решаването на определени въпроси. Когато обаче тези решения на Св. Синод или на Върховния касационен съд по въпроси от брачното право са разпространявани под формата на окръжно писмо, тогава те придобивали задължителен характер. Във връзка с тези тълкувателни решения Х. Въргов в своето съчинение “Конституция на Българската православна църква” (София, 1920) изказва мнението, че с тези тълкувания Св. Синод “внася субективни разбирания, които били в противоречие с принципите на тогавашното право и юридическите практики” (с. 177).

[4] Закона за добавката на част VІ от ЕУ е приет от ІХ НС (на първата редовна сесия в заседанието на 24.2.1897 г.) и е утвърден с указ от 21.3.1897 г.

[5] Едно от изискванията за законен брак е двете страни да не са осъждани от църковния съд на безбрачие. Тази присъда се изразявала във временна забрана за встъпване в брак с цел осъдената страна да промени някои страни от живота си, които били в разрез с църковните и обществените правила на поведение. Тя можело да бъде наложена на не семейно лице при установено блудство, както и на семейно лице в случаи, когато някой от съпрузите се разболее от сифилис или пък направи опит да убие другият (по какъвто и да е начин).

[6] Епархийският съвет е колегиален административен и съдебен църковен орган (чл. 48-56 от ЕУ), състоящ се от 5 членове (митрополитът, като председател на съвета по право, и 4-ма свещеници). Мандатът на епархийския съвет бил четиригодишен. Като административен орган съветът се занимавал с въпроси, отнасящи се до устройството и управлението на епархията, и бил под прякото ръководство на Св. Синод. Като съдебна инстанция бил самостоятелен и независим орган, който разглеждал дела, свързани с църковни спорове, извършени църковни престъпления от духовни и светски лица и бракоразводни дела.

[7] Във връзка с двете инстанции на църковния съд е необходимо да се спомене, че с текста на чл. 120 от ЕУ се поставя изискването епархийският съвет да не разглежда дела, които не са разгледани от архиерейските наместници. Изключение се допуска само за дела, отправени срещу архиерейския наместник. Като допълнение на тази постановка чл. 131, т. 9 пояснява, че всяка молба или жалба се подава първо до архиерейския наместник. Той заедно със заседателите (според чл. 132 от ЕУ при разрешаването на въпроси по чл. 131, т. 9 архиерейският наместник по свое усмотрение призовавал двама градски и двама селски свещеници като заседатели) били задължени да направят опит да помирят двете страни. Ако положените усилия от страна на архиерейския наместник и заседателите останели без резултат, едва тогава спорещите страни можели да се обърнат за правосъдие пред епархийския съд.

[8] Вж. Правилника за воденето на подведомствените на духовните съдилища дела. С., 1897.

[9] По-подробно по този въпрос вж. Стрезов, Г. Бракоразводните дела пред епархийските духовни съдилища. Кратък коментар на Закона от 22.4.1897 г. “За прибавление част шеста към Екзархийския устав, приспособен в Княжеството, както и допълнение и изменение на някои членове на същия закон. Одобрено от Св. Синод на БПЦ с писмо 0857/3.7.1898 г. Първо издание. С., 1898, с. 23.

[10] По-подробно по този въпрос вж. т. 7 от Протокол от заседанието на Св. Синод № 61 от 6.7.1902 г.; в съкратен вариант на изложението по този въпрос вж. Танчев, Х. Екзархийския устав с тълкуванията, наредбите и законоположенията. С., 1932, с. 431.

[11] Срв. Стрезов, Г. Цит. съч., с. 1-106.

[12] Срв. Въргов, Х. Цит. съч., с. 177 и сл.

[13] Срв. чл. 119 от Закона за лицата. ДВ, бр. 173 от 17.12.1907 г. във връзка с чл. 50 от Правилника за водене на регистрите за гражданското управление. ДВ, бр. 73 от 2.7.1929 г.

[14] Според чл. 177 от закона наредбите в първите му шест отдела влизат в сила от 1.1.1908 г., а постановленията от раздел VІІ (чл. 119, 152 и 153) - от 1.1.1909 г.

[15] По-подробно за тези опити вж. у Въргов, Х. Цит. съч., с.178-187.

[16] По-подробно по въпроса вж. у Цанков, протопр. С. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. В: ГСУ/БФ, 1938/1939, с. 171, 241-251; Чун-ски, П. Граждански или църковен брак – научно-историческо изследване. С., 1938.

[17] По-подробно за преписката между правителството и Св. Синод на БПЦ за брачния институт вж. Калканджиева, Д. Българската православна църква и “народната демокрация” (1944-1953 г.). С., 2002, с.100-104.

[18] Срв. Наредба за брака. ДВ, бр. 108 от 12.05.1945 г.

[19] Чл. 242 гласи „ Този устав отменява нине действуващия Екзархийски устав”.

[20] Авторът благодари на служителите от Консулството на Република Гърция в София за оказаното съдействие и предоставените материали при проучването на въпроса за статуса на църковния брак в Р. Гърция.

[21] Задължителни както за гражданския, така и за църковния брак са следните документи: паспорт или друг документ за пътуване, копие от свидетелството за раждане, копие от съдебно решение за развод или копие от смъртен акт (на починал съпруг), ако някой от съпрузите или двамата са имали предишен брак и копие от вестника, в който е публикувана обявата за брак. Обявата се публикува в някой от националните или местните гръцки вестници преди издаването на разрешението за брак. В малките градове и села, където не се издават вестници, обявата се изпраща чрез кмета или председателя на общността в Общинския съвет.

[22] Със задължителните документи Протестантската църква изисква още: 1) Удостоверения за кръщение и принадлежност към общността. Наред с това младоженците трябва да се срещнат предварително с пастора за провеждането на няколко предбрачни събеседвания (или да представят писмо от друг пастор, ако някой от кандидатите за брак е от друга енория, че е проведено подобно събеседване). 2) Да има двама свидетели, които да присъстват на брачната церемония.

Католическата църква: Всеки от младоженците трябва да представи допълнителни свидетелства на свещеника (който ще извършва венчанието) за: кръщение (от църквата, в която е извършено), миропомазване, както и документ, че не е женен. Развод не се разрешава.

Юдейска общност: Със задължителните документи се изисква разрешение за брак, което се издава от старшия равин на областта. Юдейската брачна церемония може да се извърши само над лица, които изповядват юдаизма.

[23] Членовете от 1439 до 1446 от ГК са в сила от 1983 г. Със закон 1329/83 г. се отменят старите членове от 1438 до 1462 от ГК.

[24] Най-общо причините могат да се сведат до: 1) Силно вътрешно разстройство на брака, породено от трайна връзка с друго лице, разврат, или ако един съпруг изостави другия, поради което по-нататъшното съжителство между двамата е невъзможно. Ако двамата съпрузи живеят разделено повече от 4 години, също е налице разстройство на брака, заради което може да се поиска развод. 2) При изчезването на един от съпрузите. 3) По взаимно съгласие. Двете страни подават обща молба, като в случая бракът трябва да е продължил поне една година. Подобен иск се разглежда в рамките на две заседания на съда, като срокът между тях е най-малко 6 месеца.