Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (30 Votes)

6d9Продължаваме да представяме поредицата беседи от цикъла "Истината за приказките", изнесени от гръцкия свещеник Спиридон Василакос в енорийското "Училище за родители" в Тива. Предлагаме ви неговия християнски поглед върху приказката "Пепеляшка" на Шарл Перо.

Някога в едно имение живял богат търговец със своята съпруга и малката им дъщеря. Те били щастливи, докато смъртта не почукала и на тяхната врата. Съпругата му починала. Той се принудил да се ожени повторно за една жестока жена, която довела със себе си двете си дъщери. Мащехата била жестока, бащата на момичето често отсъствал от дома по работа и така то се превърнало в слугиня. Всеки ден се сблъсквала с унижения, насмешки и подигравки. Принудили го да спи до камината, върху пепелта. Оттам дошло и името й - Пепеляшка.

800px Aschenputtel

Един ден глашатаите на двореца обявили, че царят организирал голямо празненство, на което царският син щял да си избере девойка за съпруга. Всички девойки имали право да участват в празненството. Само Пепеляшка останала заключена у дома. Тогава я посетила нейната кръстница, която била починала преди години, дала й рокля, колесница и пантофки, за да отиде на празненството, но при условие, че се върне преди полунощ. Бързайки да се прибере от двореца, тя изпуснала своята пантофка. На другия ден пратениците на царя по пантофката я разпознали и я довели в двореца, където тя се омъжила за царския син.

След щастието

Приказките са кладенец на истината. Имат невероятна дълбочина. Не можеш да си представиш докъде стига, откъде минава и до какво се докосва. От този източник няма да почерпиш мътната вода на лъжата.

Върху платното на действителността приказката рисува без боите на разкрасяването, лъжеусещането и самозаблудата. Преди да ти покаже щастливия край, те поставя в премеждието, показва ти усилието, разказва ти за трудната борба на главните герои. Преди да те доведе до онова „и заживели щастливо” и преди да ти пожелае „А ние още по-щастливо”, ще даде да вкусиш горчивината на неуспеха, мъглата на нещастието, болката от загубата, силата на обрата, агонията на промяната. Истинността на приказката ти разкрива, че онова, което си смятал за неизменно и трайно, всъщност е ефимерно и преходно. Какво объркване настава често пъти в живота ни, когато приемаме преходните и кратковременни неща за трайни и стабилни!

Историята на Пепеляшка започва с всички черти на лятото. Безоблачно време в семейството. Тя се наслаждава на топлината, нежността, обичта на майчината прегръдка. Чувства грижата, старанието и безопасността на бащинското присъствие. Това прекрасно дете е сърцето, животът, душата на дома. Всички „играят” около него, следвайки нейния ритъм. Хубава атмосфера, но в нейната топлина и светлина отсъства подготовката за мълнията, която внезапно пада и вещае промяната на времето.

Баба и дядо навярно са ти разказвали за своите трудни, мрачни, сурови детски години и този разказ не е бил просто изброяване на спомени. Той е плод на тяхното изучаване на живота. Изслушай ги внимателно и не мисли, че трудностите са се подслонили само в техния живот, в тяхната епоха. Затруднението е неостаряващо, издръжливо, силно, непредвидимо и гъвкаво. Може удобно да се настани и да обхване и твоя живот. Да мине и да повлияе и на твоето време. Ценен урок е подготовката за трудностите и тяхното посрещане. Един велик пустинен отец, свети Варсануфий, в свое слово, потопено в неговия драгоценен духовен опит, отбелязва: „Искаш да се избавиш от скърбите и да не се терзаеш в тях? Преди да дойдат, трябва да ги очакваш и да се подготвяш. Когато дойдат, си припомни търпението на Йов и на светците. Придобий тяхното търпение и тогава ще се утеши душата ти”. Очаквай затруднението. Подготвяй се за изпитанието. Упражнявай се предварително за посещението на изкушението. Не затруднението е силно, а ти си неподготвен, необучен, невъоръжен.

Периодът на улеснение, който ти се дава, е твоят обучител за затруднението. Подготовката ще задвижи и мощния механизъм на търпението във време на изпитание. Търпението не е пасивно състояние. То е духовно измерение. Допринася за твоето реорганизиране. За активирането на силите на душата. За плодотворното преодоляване на затруднението. Смирението съпътства търпението. Вярата го укрепва. Аскезата го обучава. Молитвата го храни. Надеждата го успокоява в своята прегръдка.

Изпитанието е бодлива тел. За да минеш, трябва да се наведеш и да пропълзиш. Нужно е смирение. Когато изпитанието идва, оставяш егоизма да се разбунтува и да изреве „защо на мене?!”. Но нима вярваш, че всички беди, трудности и негативни неща имат място и подхождат на живота на другите, но не и на твоя? Една дума ти липсва. Една дума, която ще те съедини отново с човека, от когото егоизмът по всякакъв начин се опитва да те отдели. Това е думата „Не”. Можеш ли да кажеш „Защо не и на мен?”!

Може и да не приемеш изпитанието за изключителен елемент от живота на другите. Може да не кажеш „защо на мен?” Но само това „защо?” е достатъчно, за да те дезориентира, да те отслаби, да те доведе там, където надежда не съществува. Когато попаднеш в морска буря, чрез радиостанцията на мисълта, чрез предавателя на душата излъчваш едно „защо?”, натоварено с отчаяние, безнадеждност, страдание. „Защо”-то не е подход. Не лекува. Не укрепва. Не утешава. То е един малък затворен кръг. Бягаш, следвайки неговото очертание. Така стигаш и много пъти преминаваш границите на изтощението. „Защо” е тежко возило, което е загубило контрол. Чрез сблъсъка, който ще предизвика, се разпръсква и най-простият трезв помисъл. „Защо” е една тясна стая. В нейните стени се бие и наранява душата. През отворените й рани губи своята сила. Душата, която би могла да се съизмери, да се бори с изпитанието. Това „Защо” се заплита в нозете на душата и я събаря от нейната висота.

Една мълния в живота ти е откровение. За един момент може да осветли това, което не си виждал досега. Старецът Герасим Менагияс, добър химик, който от атеизма на студентските си години в Европа мина към благодатния аскетически живот на Света Гора, когато някоя мълния проблясваше и раздираше лазурната тъкан на небето, казваше: „Да знаехте само каква математика крие тази зигзагообразна линия!”. И в твоята мълния изучаваш дивната точност на математиката на Бога. Изпитанието ти е точен кантар. Претегляш възможности. Пресмяташ предпоставки. Мериш сили. Кантарът е толкова чувствителен, че претегля и средата. Тежестта на приятелството. Чистотата на чувствата. Искреността на думите. Изпитанието снема маски и открива лица.

Изпитанието става труднопоносимо при липса на вярата. Вярата те извежда до нейното високо равнище. От нейното място ти предлага друга гледка, друго гледище, друга перспектива. Затруднението се изправя като непреодолима стена, а вярата ти показва пътя или по-скоро става път сред твоята безизходица. Дръж се за вярата, както ап. Тома се хванал за прободеното ребро на Бога и разрушил реалността на смъртта чрез увереността във Възкресението. Вярата ти диктува  да напрегнеш силите си, за да се срещнат със силата на Бога, и ти забранява да се отчаеш. Хваща те за ръка и те води до Христос. До Онзи, Който не влезе просто в живота ти и остана извън твоето изпитание. До Този, Който позна твоята сиромашия. Вкуси предателството. Почувства разочарованието. Усети изоставянето. Срещна вътрешна борба. Вървя рамо до рамо с болката. До Този, Който легна на операционната маса на Кръста и почувства гвоздеите като скалпели да Го разрязват. Така Той обгърна, вкуси, прие всякаква болка, която те посещава, за да не си сам. Стихът от една песен изразява Неговото присъствие в твоето пределно изпитание: „Слязох до твоя ад с теб да съм само”. Той е сред Твоето изпитание. Не оставай извън Неговия живот. Присъствието Му сред болката ти трябва да те раздвижи. Внимавай в думата. Да те движи към усилието, в което и Той Самият съучаства.

Обратът

Aschenputtel Thekla Brauer

Животът има топлината на Божието дихание. Смъртта - студа на егоизма, след като е негова рожба. Появата на смъртта поразила топлината в атмосферата на семейния живот на Пепеляшка. Майка й умира и заедно с уюта в дома й се обръща и вътрешният мир в дъното на душите, и външният ритъм на всекидневието. Щастието не обитава в квадратурата на дома. Не почива в кожените седалки на високотехнологични автомобили. Не работи с възможностите на електронната мултимедия. Не идва, следвайки скоростта на интернета в района. Източник на щастието, на радостта е човекът, ти самият. Щастието има „душа”. Нещастие е щастието, което полагаш в бездушни и мъртви неща. Всичко, което няма душа, какъв живот да ти даде? На всичко, до което се докосваш, както прави твоят Творец, му придаваш движение, ценност, енергия, живот. Когато го оставиш, отново пада мъртво в гроба на неговата неподвижност. Един бележит богослов, който не се беше хванал само за тънката нишка на знанието, изкачвайки труднопроходимата Планина на богословието, но и за изпитаните въжета на вярата, аскезата и добродетелта, отбеляза своя свещен завет върху малък лист хартия малко преди да почине. „Най-официалният час на християнина, - пише той - е часът на неговото кръщение, при което става осиновяването от Бога. Най-свещеният момент на живота му е този на св. Причастие. Най-щастливият час на вярващия подвижник е този на смъртта, в който приема блажената вечност в Иисус Христос”. (Панайотис Трембелас) За вярващия смъртта наистина е щастие, но и голямо изпитание.

Не си създаден за смърт. Тя ще остане чужда на твоите творчески предначертания. Нищо от това, което е излязло от ръцете на Бога и е помирисало Неговото дихание, не е за смърт. Тя винаги ще остане чужда. Една насилствена намеса, мразовито посещение. Затруднение, но и щастие от момента, в който върху нейния мрак се изля светлината на Възкресението.

Смъртта няма силата да заличава. Виждаш го в прости неща. Докосваш една вещ на човека, който си е заминал от този живот, и в теб се задвижва цялостен механизъм, който оживява негови движения, изрази, слова. Лицето му е оставило неизличим отпечатък върху страниците на душата ти. Любовта е обвила неговия лик, живот, привички, оттенъка на гласа му, както светите Никодим и Йосиф (Ариматейски), които обвили благоговейно мъченическото Тяло на Бога в чиста повивка и го погребали. Любовта не хвърля в гроба любимия, който отминава от този свят. Не го предава на смърт. Погребва го в душата и го принася на Възкръсналия. Съвременният изповедник на Църквата, светият сръбски епископ Николай Велимирович отбелязва, че „Детето не умира, когато го погребваш, а когато майка му умира”. Тя го държи живо. Говори му. Не отменя неговото място. Не загася присъствието му. Любовта на майката се доближава до висотата на любовта на Бога, за Който има не живи или починали, а Негови деца. Не забравяй, че смъртта в своето поражение се подчини на Христос. Прие като послушник едно послушание. Да те лекува от болното усещане за всемогъщество. Да те понизява. Да те смирява=унижава. Всичко, което те принизява и смирява=унижава, те въздига и те прославя. Смъртта вече е предшественик на твоето славно възкресение.

В живота ти има мъртви живи и живи мъртви. Когато се отдалечиш от любовта, заемаш стражата на смъртта и твоето дело е да унищожаваш. Хвърляш другия в гроба на безразличието. Стопяваш го с твоята злоба. Разбиваш го с твоята жестокост. Искаш да го заличиш. Ставаш нещо по-хладно и по-жестоко от смъртта. По-болезнено е да мориш другия, отколкото той да умира. Плачи за тези, които си у-морил. Този плач ще роди утехата за тези, които Бог е призвал при Себе Си.

KuenstlerЗамяната

Когато загубата те посети, се втурваш да покриеш празнината. Бързаш да изпълниш празното място. Да изтласкаш отсъствието с друго присъствие. Мястото обаче е уникално, както и личността. Уникално е, както и присъствието на другия в човечеството и живота ти. Уникално е, както и неговите белези в твоя сърдечен пулс. Можеш да създадеш ново място, ново присъствие. Но не искай да дадеш елементите от идентичността на онзи, който си е заминал, на този, който ще дойде. Бащата на Пепеляшка се жени за друга жена. Човешко е, ако е потърсил съпруга, спътник, с който да прекара остатъка от живота си.

Любовта с нейния устрем те подтиква да направиш нещо, за да замениш другите, но без да знаеш какво реално желаят. Бащата иска майка за неговото момиче. Опитва се да върне радостта върху страдащото лице на детето си и усмивката върху устните му. Но докато се бори да изпълни отново живота й със смисъл и радост, неговият избор опразва душата й.

Поставú любовта да се сдружи с разсъдителността. Да се поучи от тази велика преподавателка на добродетелта „кога”, „как” и „колко”. Важни съставки в рецептата на любовта. Така ще установиш, че другият не винаги желае това, което смяташ, че му липсва. Не търси това, което му предлагаш. Обича теб, но не винаги това, което му даваш. Любовта ще те вдигне от твоето място. Разсъдителността ще те съпроводи. Ще ти помогнат да изминеш разстоянието. Да преодолееш препятствия. Да доближиш другия. От мястото, където той се намира, ще придобиеш гледката, която той има. Хоризонта, който вижда.

Ще чуеш и пулса на душата му. Безразсъдната любов много пъти е статична и опасна. Не лекува. Не успокоява. Не крепи. Не покрива. Разсъдителността кара любовта да доближи, да види, да чуе, да докосне, да разбере, да даде. Не е достатъчно да понесеш един кръст. Трябва да тръгнеш и по пътя към Голгота. С други думи, да изминеш разстоянието, което те дели от другия. Любовта е път, не блато. Движение, не парализа. Доближаване, не отдалечаване.

Майка и мащеха

Новата съпруга влиза в дома. Изпълнена с интереси и амбиции. Интересът не оставя място за любовта. Амбициите те карат да виждаш само тяхното постигане. Нищо друго. Никой друг. Как да стане майка за Пепеляшка? С лични интереси и егоистични амбиции не можеш да станеш нито майка, нито баща, нито приятел, нито вярващ, нито учител, нито брат. Нищо истинно не можеш да станеш. Нищо добро не можеш да правиш. Заемаш мястото на майката (μητέρα), но си мащеха (μητριά). Огромна дистанция, ако ще думите да си приличат. От думата мащеха (μητριά) лисва „ε”, което присъства в майката (μητέρα). В тази буква е разликата. Как мащехата да има това „ε”, след като майката:

възпитава в добродетелта;

въодушевява усилието;

вдига от падението;

прокарва нови пътища;

търпи при отказ;

умирява смущението;

премахва дистанцията.

(Всички начални думи на гръцки език започват с буквата „ε” – бел. прев.)

ΑΔΕΛΦΗ ΟΛΓΑ ΠΑΠΑΣΑΡΑΝΤΟΥ 3Майка не те прави раждането, а любовта. Много жени не са раждали, но тяхното жертвено майчинство, тяхната мъченическа любов се изля от утробата на сърцето им и покри нежно и търпеливо стотици деца. Ако искаш да узнаеш за една жена, която не е раждала, но стана майка и баба на десетки деца, върви с лека и умилителна стъпка в манастира „Св. Йоан Предтеча” Макринос. В един ъгъл простодушно те посреща един гроб и с мълчане ти говори. Той е на Олга Папасаранду. На младата медицинска сестра в антираковата болница в Атина „Свети Сава”, където нейното майчино чувство раждаше утеха и надежда в стаите на страдащите пациенти. На всеотдайната ученичка, която последва своя чичо, о. Хризостом, в Африка и  бе неотлъчно до него до декември 1972 г., когато старецът отмина за Христос, след като първо пося евангелското слово в безплодната земя на разпнатия континент. На пламенната мисионерка, чиято пот напои основите на сиропиталища, училища и мисионерски центрове. На вярата, където, понасяйки тежестта на години върху наведения си гръб, стоеше права, запалена свещ в служение на Бога. На пламенната майка, където в топлината на нейната прегръдка хиляди деца се закърмиха с млякото на вярата. На любящата баба, чиито ръце милваха души и затваряха рани. Ако ти се отдаде не възможност, а благословение, да се окажеш в някой мисионерски център в Африка и извикаш името „Олга”, много жени, девойки и малки деца ще се затичат към теб. Това са тези, които са приели името на голямата майка, на търпеливата дякониса на вярата, на любящата баба. Олга придоби много деца. Не от своята утроба, а от своето сърце, от своята голяма прегръдка.

Думата мащеха (μητριά) може да няма буквата „ε”, която има думата майка (μητέρα), но на мястото й стои буквата „ι”. Чрез безразличието тази йота може да стане кощунство в свещеното пространство на майчинството. Но чрез любящото и жертвено служение може да се превърне и в свещенодействие върху света Трапеза в душата на детето. Срещаш жестоките черти на мащехата не само в едно лице или семейство. Можеш да ги откриеш в безличното лице на държавата. Една държава, която кове закони върху гнилата почва на личния интерес. Която поддържа законопроекти, не за да управлява, а за да тиранизира човека. Която поражда презрение към старините, принизяване на трудещия се човек, безразличие към младостта. Маската на мащехата покрива и лицето на образованието, когато то принизява учителя, терзае преподавателя и води партийни игри върху гърба на учениците, които от жестокото третиране се превърнаха в опитни животи.

Дано Бог те опази и ти помогне да не скриеш красотата на Църквата с грозотата на мъртевшката матрица на мащехата. Да не предаваш нейното слово, опит. Чрез твоя безразсъден нрав и думи. Чрез твоята жестокост и крайност. Църквата е най-нежната майка. Има любов, има търпение. Винаги е в очакване. Чака те. Има и строгост, но я черпи от св. Потир на болката си и ти я предава с лъжичката на любовта си.

Дъщерите на мащехата

7c8215b607d59fe903d79646c33a0bc8Мащехата на Пепеляшка има две дъщери. Виждаш, не само любовта ражда. Развъждат се и злобата, и болестта, и жестокостта. Само дето нейните деца са уродливи. Децата на мащехата живели в нейната сянка и приели нейните тъмни черти. Пиели от нечистата вода на нейните думи. Яли от тежката храна на нейния нрав. Повлияли се от нейното грубо поведение. Приели нейното безмилостно наследство. Пепеляшка била възможност за мащехата. Възможност да покаже на децата си, да поучи дъщерите си как да отворят обятията, как да се изрази сърцето, как да се сподели радостта, как действа майчинството. Този, който е в живота ти, и този, който в даден момент влиза в него, е твоята възможност. Пратеният от Бога. Онзи, който ще задържиш и за който ще се задържиш. Твоето оправдание или твоята присъда. Твоето падение или твоето издигане. Дъщерите на мащехата, пиейки отровата на майка си, умъртвили детето в себе си. Погребали невинността. Нахранили змията на завистта, която пълзяла в техните мисли и влияела на техните отношения. Техният нрав станал бич, който биел и причинявал болка на малката им сестра, която никога не почувствали като такава. Стая за Пепеляшка станала камината, а нейни другари пепелта и останките от огъня. Така получила и своето име. Кръстник става не само щастието, но и затруднението.

Истина е, че колкото повече биеш тестото, толкова по-пухкав става хлябът. Когато забиеш ножа в ствола на мастиковото дърво, го раняваш, но от раната изтича благоуханна сълза. От прободеното ребро на Бога, от раната изтича чудото на спасението. Тези, които чрез инструментите на завистта се опитват да те погребат, изравят твоите скрити съкровища. Един рядко срещан остров, който Божията ръка пося във водите на Егейско море - Санторини, дължи своята уникална красота на бедите, които преживял. Вулканични изригвания, сеизмични трусове, пълно изравняване със земята. Тялото на острова изгоряло от преминаването на течната и горяща лава и било погребано под дебели пластове пепел. Много части от тялото на острова нямали сили да се задържат и се потопили в лазурните води на морето. Така става. Изпитанията, бедите, кръстът ти придават отличителна форма, уникална красота, неузнаваема сила.

Когато дръпнеш завесата и влезеш в истината на приказката, ще възнегодуваш, ще се раздразниш, ще се възпротивиш на поведението на мащехата и децата й. Не бързай да хвърлиш камък по тях, защото може да се удариш лошо. В техните обноски, думи и жестокост може да си скрит и ти.

Възможността

Там, където живее нещастието на Пепеляшка, царският син си търси съпруга. Той устройва бляскаво празненство, на което се поканени всички девойки на брачна възраст. Това е голямата възможност за всички, с изключение на Пепеляшка. Наистина, помислял ли си някога какво е възможността и какво може да се случи, когато я срещнеш? Възможността е издигане на флага на обичайните неща върху небето на твоето време. Тя става насока. Изходна точка за промяна. Друг въздух в дробовете на живота. Обикновено идва без предупреждение, вежливо, тихо. Възможността става пътник, използвайки като средство някое лице, някое събитие, някое състояние. Завършек на възможността е нейното оползотворяване. Ти самият. Нуждаеш се от микроскопа на вниманието, за да я откриеш. От нагласата за труд, за да я задържиш. От надеждата за нейното оползотворяване, за да се възползваш от нея. Когато възможността се изгуби, ти губиш. Виждаш, че тя се крие зад затруднението. Възможността и улеснението може и да започват с еднакви букви (на гръцки език), но нямат едно и също местожителство. Улеснението принизява възможността, злоупотребява с нея, налага й своите условия. Улеснението не иска труда върху полето на възможността. Иска възможността да бъде по неговите мерки и затова я орязва. Улеснението не приема да си съдейства с труда, със затруднението на възможността и я прогонва. Така възможността предпочита затруднението, което я приема така, както си е.

Много пъти възможността се изплъзва от ръцете ти. След като смяташ за възможност дървото и изхвърляш семето, което ти се дава. Семето, което в този момент е цялото дърво, корените, плодовете, листата, сянката, в ръката ти. Друг път грабваш възможността непосредствено и енергично. Говориш тържествено за успеха и в същия момент захвърляш възможността в склада, затваряш я в сандъка. Дългото бавене задавя възможността. Много пъти искаш да съчетаеш желанието с възможността. Това съчетание не винаги е осъществимо.

Желанието краде вниманието и го насочва към собствената си цел. Така, докато си се приковал в лодката на желанието, покрай теб минава лайнерът на възможността. А тръгвайки по новите пътища на възможността, обикновено покрай непознати гледки, повлияваш и желанието. Така възможност и желание се срещат и си съдействат. Ще изминеш големи разстояния, за да се срещнеш с възможността. Не забравяй обаче и изоставените и неизползвани възможности, твоите харизми.

445d564787a6aafcdc2e8ef4e0a04888Трудът на другия

Поканата от царя за бала, на който царският син щял да си избере съпруга, като силен вятър профучала през столицата на царството и околностите и похлопала на вратата на всеки дом. Ритъмът на всекидневието се променил. Всичко и всички бързали да успеят. Във всяко семейство имало момиче за женене. Вечерта на бала можело да си тръгне от своя беден дом обикновено и незначимо, а да се върне царица, носейки славна титла, почести и злато.

Така работи и всеки момент от нашето време. Има силата да носи такъв товар, какъвто не може да вдигне и понесе цяла една година. Един смирен миг може да промени толкова неща, колкото не могат да променят, ако се съюзят, цели десетилетия. Един момент, един миг са способни да изравнят със земята строеното цял живот. Не подценявай момента. Ако подценяваш момента, не оценяваш времето-година, което е твоята най-голямата възможност.

Дъщерите на мащехата се подготвяли да завоюват трона, но при тях решаваща се оказала липсата на себепознание. Тази липса подтиква въображението, възбужда желанието, показва на помисъла височина, която не стигаш. Мястото, което не заслужваш. Възможностите, които нямаш. Тогава вярваш, че скъпите платове ще скрият ниското качество. Огромните празноти ще ги покрият накитите с изключителна изработка. Колкото за несъвършенствата... за тях ще се погрижи височината на трона.

Дъщерите на мащехата, „невъоръжени” и неспособни да извършат работата, към която егоизмът ги подтиквал, поискали да експлоатират оръжията и способностите на момичето, което не съумели да почувстват като своя сестра. Така Пепеляшка влиза в ново мъчително премеждие. Не спи, крои, работи, окървавя пръсти, шиейки, за да се украсят, покажат и изявят без труд и жертва онези, които тя чувствала като свои сестри.

Но честният труд е свещенолепен служител на живота. Всичко, поръсено с твоята осветена пот, укрепва, нараства, принася плод. Леността, вялостта, непочтеността създават болни копнежи. Трудът, който се въплъщава в Пепеляшка, ражда образци на здрав човек. Когато ръцете на леността и вялостта те прегърнат, те те изпълват с желания. Въображението ги храни. Завистта ги обучава и усилва. Егоизмът ги разкрасява. Желанията стават особено привлекателни и като магнит привличат погледа на страстите. Сред сънливостта на леността желанията стават кошмари, които ужасяват. Еринии (в древногръцката митология богини на отмъщението), които те преследват. Крадци, които, след като смутят твоята тишина, открадват твоя мир. Мислиш ли, че има по-голям тиранин от болния копнеж? Трудът е битка. Енергично бодърстване. Окупиране на земята, където би могъл да поразиш злото в неговия корен. Повишаване на качеството на съдържанието на душата. Доколкото се трудиш, доколкото полагаш усилия, със себе си се бориш и побеждаваш не-човека, печелейки сътворения от Божията любов човек.

Леността и вялостта те превръщат в опасен хищник. Дъщерите на мащехата поискали да похитят плодовете на труда на Пепеляшка. Похищението е единственият труд, който леността полага. Мързелът работи само в работилницата на експлоатацията. Но ако поискаш, ако намислиш да похитиш и да се „облечеш” в труда на другия, ще се затрудниш. Тясна е дрехата на труда на другия и те души. Не е по твоя мярка. Не е от твоите ръце. Няма твоя разгулен нощен живот. Трудът на другия е мястото на твоето изгнание. Помисли, че е доста трудно да пишеш. Лесно е обаче да преписваш. Преписването не те прави писател, а нашественик в делото на другия. Помисли, че трудът на другия е опасно минно поле за теб. Една градина, където каквото отрежеш, каквото откраднеш, ще се вкамени, ще умре в ръцете ти, след като носи диханието на друг творец.

Целомъдреният и безумният в страна на смута

Постигането на целта, която желанието си е поставило, е съпроводено от смут. Един смут, който се подхранва от агонията и тревогата. Агонията филтрира и отнема кислорода от въздуха ти. Нейната сянка затруднява твоето дишане. Тревогата прилича на огромна по размери и страшна по сила боа. Обвива се първоначално около твоя ум. След това задушаващо се вие около душата. Движенията на душата, на ума са пленени в нейния обръч, в нейната тиранична хватка. Колкото повече агонията хвърля своята сянка, колкото повече тревогата пулсира, толкова повече нараства смутът, повлиявайки мисли, разклащайки отношения, отчайвайки животи.

Дъщерите на мащехата се смутили. Те не можели да понесат да не бъдат избранниците на царя. Не можели да понесат най-вече избранница да бъде някоя друга. Смутът ги завладял. Замъглил малкия по съдържание техен ум. Разбъркал утайката на тяхната затънала душа. Така сред тревожното очакване на почестите или пълното съкрушение, те се нахвърлили върху Пепеляшка, която със своето незаспиващо въжделение прибягвала към укритието на търпението и тайнствения оазис на молитвата.

Посещението на смута е очаквано. Очаквай го, както капитанът очаква бурята. Агонията и тревогата тичат да възвестят неговото пристигане. Предтечи на неговата поява, които подготвят климата за неговото идване. На който и етаж на духовното здание да се намираш, смущението ще те посети. Високо или ниско - то ще те намери. Ще удари по същия начин вратата на мрачното мазе и на светлия мезонет.

Това, което определя резултата от срещата с него, е начинът, по който ще се отнесеш към него. Ярък пример е появата му на високата порта на двореца на Ирод и на ниската вратичка на дърводелната на Йосиф, на бедния дърводелец. Причината за неговото неочаквано посещение и в двореца, и в бедния дом била една и съща. Раждането на един Цар. Свещеният автор на Акатиста към Света Богородица, воден от Светия Дух към срещата между смута и обручника на Девицата, със своята поезия описва „кардиографията” на Йосиф: „Ймайки силно объркване, .. мъдрият Йосиф се смути”. Като ураган преминала през ума му новината, че Мария е непразна. Вълната на съмнението развълнувала целия му живот. Той обаче имал две обучени ръце - целомъдрието и праведността. Чрез тях се задържал за Бога. Чрез тях понесъл кръста. Чрез тях спрял вътрешния трус. Чрез тях приел мира и се посветил да закриля Света Богородица и да славослови нейния Син.

„Като чу, цар Ирод се смути, и цял Иерусалим с Него. И като събра всички първосвещеници и книжници народни, питаше ги: де трябва да се роди Христос?” (Мат. 2:3-4). Ирод също чул за Царя, който дръзнал да се роди и появи в пределите на неговата земя. Той нямал ръце като тези на Йосиф, за да се задържи за скалата на молитвата. Когато неговото яростно безумие се сляло с приливната вълна на смута, то преляло, завличайки всичко по своя рушителен път.

По два начина се бориш със смута. Или го принасяш на Бога, за да го превърне в мир; или го насочваш към другия, давайки му пространство да се простре, и други животи, за да действа. Йосиф почива в прегръдката на Онзи, Когото прегърна, а Ирод, задъхан, неспасаяем, тича по пътищата на вековете с единствената цел да умъртвява, заличава, погребва...

Красота и самота

Настъпила великата нощ. Украсените пътища заблестели. От двореца се разнесли аромати и музика, които стигнали до домовете на хората от царството. Грозните дъщери на мащехата с красивите дрехи, дело на труда на Пепеляшка, отправяли последен поглед в огледалото.

Грозен те правят не чертите на лицето ти, а съдържанието на душата ти. Колкото и хубави очи да имаш, когато алчността държи юздите на погледа, тяхната хубост се засенчва, сладостта се губи, блясъкът се замъглява. Тогава погледът ти става подобен на хищна птица, която е набелязала плячката си. Помисли за най-красивите очи в момента, в който минава торнадото на гнева, и ще се ужасиш. Виждаш, душата е във всичко. Тя оставя след себе си следите от красотата на добродетелта или от грозотата на страстта. Дъщерите на мащехата гледали своя идол в огледалото и доволно се усмихвали. Когато погледнали към Пепеляшка, цялото им задоволство тозчас се превърнало в очевидно презрение, което като кал паднало върху тяхната онеправдана сестра.

Калта, с която те замярват чрез ръката на иронията, камъка на клеветата, който хвърлят по теб, желязото, с което те удрят, Христос ги взема, за да ти построи дом. Виждаш как всичко, което злобата дава на човека, Божията любов го взема и го претворява...

Вратата се затворила, оставяйки в дома едно мъчително мълчание и непоносима самота. Самотата може да стане дихание или разруха. Преобразуване или разпад. Пробуждане или химерно упоение. Събиране или изолиране. Енергична намеса в живота или самоволно заточение в някоя негова периферия. Важно е да знаеш да обработваш нивите на самотата с нейната толкова особена и чувствителна земя. Сред нейния тих климат умът се изостря, сърцето се простира, човекът се издига. Друг път обаче мисълта стене, душата се свива, човекът линее. В храма на самотата сглобяваш твоя образ. С кошницата на съвестта събираш твоята истина. Така се показва твоята истинска идентичност и биват разрушени всички твои фалшиви идентичности. Виждаш, самотата е откриване на истината, но може да стане и нейно скриване.

Многолюдието не прогонва самотата ти. Навярно я прави даже по-болезнена. След като присъствието на много хора те опразва, изморява, отчайва. Но не те са проблемът. Въпреки че тяхното присъствие може да предизвика силно чувство на самота в теб, ти не се осмеляваш да оставаш сам. Толкова много ли се боиш от себе си? Не можеш да го съзреш - твоето аз. Да го посрещнеш. Може би се страхуваш сред това мълчание да чуеш ехото на Божия глас в проломите на съвестта си?

Ако не обработиш самотата, въздухът й ще стане толкова тежък, че няма да можеш да дишаш. Но ако се бориш с нея, тя става толкова гъвкава, че твоите дела, които ще излязат от нейната утроба, ще застанат редом до скъпи, безценни и безсмъртни творби. В самотата, ако го пожелаеш, никога няма да си сам. Свидетели са чедата на пустинята, утешителите на твоята безутешна самота. Великите преподобни подвижници на Църквата. В техните отдалечени пещери ставало събранието и срещата на човечеството и Бога в празненството на молитвата.

Пепеляшка не останала сама, когато тежката врата се затворила. В нейната самота се срещнали топлите спомени от миналото. Трудът, който имал за неопровержими свидетели нейните окървавени пръсти. Бдението, което изрисувало със силно червен цвят очите й. Горчивината, която държала свити устните й. Настоящето, което я карало да изпитва болка. Несправедливостта, която наранявала. Самотата издигнала това събрание до висотата на молитвата. Една мощна покана към небесната справедливост.

3c278127e2f8054bb8fe40bad71b4614Кръстницата на преобразяването

Тази неочаквана среща! Когато вече никого не очакваш. Обгърнат от самотата си, бдиш над живота си, както поетът над стиховете си. Четеш, размишляваш, смееш се, плачеш, покайваш се, молиш се. Тогава идва Божията благодат. Сред облака на самотата, сред сянката на несправедливостта, сред мъглявината на унилостта Пепеляшка видяла обляна в светлина своята кръстница. Това е твоята кръстница, благодатта на Светия Дух. Не само защото те кръщава, а защото те прекръщава, ако ще да не чувстваш живата вода, която те освежава, ако ще да не усещаш милостта, която те покрива, ако ще да не помирисваш светото Миро, с което те запечатва.

Никога не знаеш кога и как ще дойде. Както възкръсналият Христос ще мине през затворените от хората врати, за да ти донесе мир, за да ти даде радост. Другаде може да я очакваш, а тя да дойде като благодатният Огън от мраморната колона на входа на храма „Възкресение Христово”. Идва да се срещне с душевната битка на молитвата, с покаянието ти, с труда ти, с безмилостно стъпканото от хората твое право, с твоето търпение, благодарение, търсене, с жаждата на душата ти.

Когато благодатта дойде, всичко се променя. Възраждаш се. Прекръщаваш се. Преобразяваш се. Кръстно възкръсваш. Празнините се изпълват. Болните места се изцеляват. Тъмните се просветляват. Мъртвите възкръсват. Нейната поява е обрат. Смърт на твоята смърт. Потапяне на времето ти в океана на вечността.

Кръстницата на Пепеляшка не й дава нещо, което не й принадлежи. Не действа магически. Така и Божията благодат. Дава ти това, за което си се борил, подвизавал, трудил. Може да не си стигнал до края, може да не си се изкачил на върха, може да не си изминал цялото разстояние. Бог не гледа резултата, края, а теб, който тичаш, който се потиш. Разположението гледа, труда претегля, усилието награждава. Това, което не си съумял да изминеш, Неговата любов го покрива.

Малкото момиче от приказката, пред даровете на своята кръстница и предложението да отиде на бала, който щял да излъчи новата принцеса, отказва. Както Божият човек, зрелият, умереният, балансираният. Красиво е, каквото и да ти дават, каквото и да ти казват, където и да те възкачат, да виждаш това, което си. Това е дълбоката висота на смирението.

Бог казва, че няма да скрие нищо от чедото Си Авраам. Бог казва това за човека. Творецът за творението. Океанът за капката. И смиреният Авраам отговаря на думите, с които Бог го почита: „Аз съм прах и пепел”. Бог поставя Моисей за водач на цял един народ. Години наред говорят помежду си като приятели - това е молитвата, а не егоистичният монолог - и Моисей с опита на себепознанието казва: „Какво съм аз!”

Божият човек чувства, вижда, вярва непоколебимо, че каквото и да има, то принадлежи на Бога. От това смирение се зачева вярата и се ражда любовта към Него. Смиреният претегля трайно живота си. Проверява своя ход. Знае недостатъците, грешките. Поема отговорност. Покайва се, променяйки, отхвърляйки, преобръщайки, лекувайки, строейки. Чистата съвест, която идва като плод от това, е един високотехнологичен фотоапарат. Запечатва точно и прецизно истината. Така Пепеляшка чувства и вижда, че няма подходяща дреха. Усещане, което плод на смирение. Усещане, което завладява свещения песнописец, когато сърцераздирателно се провиква към Жениха: „Виждам Твоя чертог украсен, Спасителю мой, и нямам дреха да вляза в него”. Това твое усещане зове благодатта да те облече с дрехата, която е Христос. Когато се облечеш с Христос, си се облякъл в живота, Възкресението, благоуханието, Рая.

При Пепеляшка липсва не само дрехата, но и колесницата. Но Христос става не само дреха, но и път, и мост, както се вижда от иконата на Неговото Кръщение. Там, в река Йордан, астанал между двата бряга, Тялото Му прилича на мост. Носейки дрехата, вървейки по пътя, минавайки през моста, ти можеш да преминеш, без дори да се намокриш, както израилтяните минали през Червено море, от човешкия бряг към Божията страна.

ffa762fde28b3368c2a29cb173b04c9eОтлагането

Когато Божията благодат дойде, всичко се отмерва по различен начин, духовен. Времето има друга тежест, съдържание и ценност. Кръстницата на момичето дава, но подчертава, че има времево ограничение, през което трябва да се задейства, да се задвижи, да се осъществи това, което й е дала като дар. Пепеляшка имала време до полунощ. След това всичко щяло да се върне в първоначалното си състояние.

Колко Божии дарове са изгнили, оставайки неизползвани в хамбарите на твоето минало. Колко таланти са ръждясали, бидейки погребани и забравени. Бог ти е дал оръжията за бойното поле, не за края на войната! Наистина колко хора остаряват пред червения светофар на думите „Ще", „По-късно”, „Утре”, на отлагането! Помисли си само учениците на Христос да бяха отговорили на Неговия призив с бездействие и отлагане, със застояване и закъснение. Щяха да загубят улова на душите в морето на вселената с мрежата на Евангелието. Има моменти, в които искаш да грабнеш нещо от утрешния ден. Това е незряло, сурово, тежко, безвкусно. Понякога оставяш нещо от днес за утре. Вече е гнило, развалено, непотребно. Не падай днес в капана на „утре”. Едно „сега” тежи повече и струва колкото хиляди „утре”.

На спирката „Отлагане” ти изпускаш Бога, човека и влака на живота си. Отлагането винаги възниква от болни състояния. Св. Августин вижда корена на отлагането в изповедите на дълбоко покайващата си душа. „Страстите ме влачеха за дрехата на плътта ми и шепнеха на ухото им: Значи ни оставяш? Утре по-добре! Изчакай още малко!”

Бодърстването е знак за здраве, съзнание, покаяние. Идва като резултат от духовен живот, който е „спортната зала” на душата.  Мускулната система на душата се укрепва. Рефлексите на движенията се съживяват. Скоростта й нараства. Бодърстването умъртвява отлагането, което е убиец на всички свещени и геройски решения. Във всеки случай има приказки, които не казват истината. На една от тях й стигат две думи, за да те омае и да ти повлияе отрицателно. Тези думи са „Имаш време”. Две думи, които много пъти чуваш и на които често се подчиняваш.

Следите на истината

Отпечатъците на истината и следите на справедливостта остават неизличими. Лъжата и несправедливостта нямат сила. Белезите, които остават, са повърхностни и временни. Бързо изчезват. Лесно се изтриват. Свидетел за това е душата ти. Душата чувства десетки всекидневни лъжливи докосвания, които докосват нейното безразличие, апатия, безчувственост. Но когато нещо истинно я докосне, това съкровище става за нея безценно. Грабва я. Става нейна насока, същност на живота й.

Малката героиня от приказката, след като неочаквано придобива това, което кръстницата й дала, не допуска да я завлече силният вятър на ентусиазма. Не влиза в мрачната стая на отмъщението. Благоговейно се подчинява на това, което е й дадено. Не отива в двореца нито с лицемерие, нито с желае да завоюва нещо. Затова вежливо преминава през двореца и оставя своята пантофка. Тоест начина, нрава, с който е вървяла. Стъпките на добродетелта и благоразумието, които следвала.

Това е пътят, по който върви човекът, който не иска да грабне вниманието или да бъде избран от другия. Пепеляшка никого не ощетила. Не претендирала. Не предизвикала. Само присъствала. Присъствала, оставяйки да се прояви това, което наистина била. Колко празен ставаш, когато се опитваш да докажеш и покажеш нещо, което не си! Не проявяваш това, което си, а когато то изплува, тогава си неузнаваем. Другият обикновено обича това, което му показваш, а не това, което си. Когато се открие истинското ти лице, пътят на връзката помежду ви става непроходим. Св. Григорий Богослов и св. Василий Велики развили завидно и дивно приятелство. Те били две напълно различни индивидуалности. В писмата им се вижда пътят, който последвали, за да стигнат до същността на приятелството си. Може, както признават, да си ги разделяли много неща. Но Христос ги обединявал. Той бил средоточие на тяхната душа и приятелство. Каквото нямало Христос, нямало място в живота им. Откакто се запознали, винаги се подвизавали да показват един другиму своето истинско лице. Присъствието на Христос и откриването на истинското лице е динамичната свръзка, която въздига и усилва отношението.

Краят на приказката е известен. Макар приказката да няма край, тъй като със своята истина тя се простира и продължава и в твоя собствен живот. Малката Пепеляшка оставя камината и пепелта. Тя последвала пътя на труда, незлобието, любовта. Така се възкачила на почетния трон. Това е тронът, който имаш като Божий образ. Извърви Пътя, който те води до възкресението от твоята пепел.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uuu69 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.