Мобилно меню

4.6 1 1 1 1 1 Rating 4.60 (80 Votes)
________.jpgВ колата сме тримата – аз, Мариан и Свилен. Пътуваме от София за Бяла Слатина и се хилим като ненормални. Смеем се, както не сме го правили от години. И не можем да се спрем. Трима бивши хевиметали, понастоящем християни. Или както казваме в Бяла Слатина – ристиени. Православни ристиени с всички произтичащи от това обстоятелство удобства и препятствия. Но не искам да говоря за вярата си. София я знаем на пръсти.

Като малки идвахме редовно до битака да си купуваме металски значки, лепнали дънки, фланелки на металика, кубинки и прочие снаряжение. Пропагандата ни беше създала илюзията, че сме бунтари. И ние се вживявахме в тази роля усърдно. Днес, когато сме на по 35, все още обичаме твърдите китарни рифове. Но от онзи „стайлинг“ са само дупките от обици по ушите ни. Всичко останало се промени.

След различни лични сътресения и пропадания, след криволичещи търсения на нещо истинно, всеки от нас по собствен път бе стигнал до християнската си същност. Беше извървял онзи път навътре и бе стигнал до мястото, откъдето се поема отговорност и след което целият свят може да побере в шепата ти. Това място е вътре в сърцето – на втората пряка завийте вляво, след това повървете в източна посока, на У образното шосе хванете леко вдясно и след три пресечки ще го видите – там е. Изглеждаме си нормално, носим дънки, маратонки, обичаме бирата и ако някой ни предизвика, ще реагираме спонтанно и ще му счупим носа.
А с това изречение само уточнявам, че не е нужно да се правим на смирени, да изглеждаме смотано, да носим панталони от сив плат и глупави черни обувки, за да бъдем християни. Както и не е нужно да лицемерничим. Все още сме луди глави, макар и поели отговорност. Достатъчен е фактът, че знаем какви сме и кое е правилно. Оттам нататък никой няма право да ни съди за нищо. Хей това действие например се развива по време на Рождественските пости, та фанатиците могат да почват да хвърлят камъни по бедните ни глави.

Прибираме се от София, където аз предишната вечер направих представяне на първата си книга – един изстрадан сборник с разкази. Мариан присъства на представянето. А Свилен го вдигнахме днес следобед от болницата. Голяма и лъскава болница, където бачкаха най-добрите специалисти с най-добрата техника. Свилен си изкарва парите в София, гради камини и извършва всякакви строителни работи. Няма си женска до себе си. Не му връзват женските.

Обади се по мобилния още в десет и половина – каза на Мариан да му купи амбулаторен лист и да го занесе в болницата, за да могат да го изпишат. С Мариан влязохме в първата книжарница. Него още го тресеше махмурлукът и повече му се щеше да се гмурне в някое кафе, но София е трудна за преглъщане и затова бързахме да си вземем приятелчето от болницата и да бягаме. А Мариан ще пие содата някъде по пътя. Купихме амбулаторната карта. Излязохме. Качихме се в трошката.

И след двайсет минути паркирахме край болницата. Мен махмурлук не ме мъчеше, отпразнувах премиерата на книгата си, без да прекалявам. Но главата на Мариан беше станала толкова голяма и се въртеше така заплашително, че чак мен ме заболяваше.

Той иначе е кротко момче и може да търпи. Липсва му умереност. Пие и се радва като за последно. Освен това е мълчалив по принцип – силата му е изобразителното изкуство. Цветове, картини, икони, чудеса. В думите обаче хич го няма.

Влачим се насам, натам, обикаляме този бесен пепелив град, краката ни се подуват, а той едва-едва процежда – вода. Умира от жажда. Но не е многословен – водаааа. Иначе може да си мълчи като пън в продължение на 500 километра. Това му е рекордът, защото в България по-далеч за един ден не сме пътували. Със сигурност може и повече.

Свилен ни чака на входа. Качулката на суитчъра му е покрила бинта на главата. Върху маратонките му са нахлузени найлонови торбички. Вътре в тази сграда се влиза с такива торбички, които на входовете на отделенията се свалят. Тук на квадратен метър са концентрирани толкова много страдания, болежки и мъки, че духовете се носят из коридорите.

Хиляди уникално нещастни организми. Разнебитени тела и озадачени души. Но ние все още сме отвън. Подаваме на нашия човек документа. Той го зяпва с изумление. И почва да се нерви – каква е тази амбулаторна карта, казал ни е болничен лист. Лист, с който да излезе в отпуск. С който да се освободи от работа.

Първият глупендер говори, другите двама глупендери го гледат в затвореното ляво око и му вярват. Тримата глупендери. И как няма да му вярват, бинтосаната му глава е изключително убедителна. Накарахме го да ни покаже превръзката отблизо. След това си вдигна и клепача, за да ни представи и окото си. Пострадалото.

Беше кръвясало и сякаш не негово, а присадено. Временно последствие от операцията е невъзможността му да си отваря клепача. При толкова натюрел можехме ли да не му се вържем за някакъв си документ? Не можехме. Вързахме се. Аргументацията му беше тотална. Трябваше да издирим книжарница, където се продават такива хартийки. И да купим нещо, което приятелчето ни твърдеше, че трябва да се купи.

И пак сме в колата. Този път тримата. Отначало се гневим рядко и почти не псуваме. Казвам им къде може да има книжарница и се запътваме. Мариан шофира махмурлийски. Настъпва педалите рязко и плаши пешеходците. Аз му правя забележки. Свилен отзад се чуди как може в цяла болница да няма един болничен лист. С Мариан сме усетили, че операцията е била сериозна и избягваме да задаваме тъпи въпроси. Зяпаме през прозорците. Но колкото и да се стараем, май не можем да скрием, че ни е неловко.

- И какво, приспаха те напълно? – аз съм по-приказливият, но и Мариан е наострил слух.
- Аха. Аз заспах още докато лекарите си говореха нещо. Не се бавих.
- Заспиваш. И като се събудиш – чисто нов? Как го правят само! Чудеса!
- Ми… нещо такова. Чисто нов, ама с разлупена тиква.
- Не са ли проникнали покрай окото ти?
- Не бе. През черепа. Ето това отгоре цялото са го отворили.
- Абе тия смрадове как може да построят такава голяма болница, да им наринеш толкова пари за операцията и накрая да ни разкарват из София за една хартийка?
- Айде де, и аз това се чудя.
- Боли ли?
- Нощем се будя от болка. По шевовете, където зараства. И будувам до сутринта. После пак се унасям.

Паркираме, колкото да не умрем, някъде из уличките и слизаме да търсим нещото. Влизаме в първото магазинче за хартийки, което виждаме. Жената любезно ни упътва към близката поликлиника, където в книжарницата на първия етаж се продавало всичко.

Затичвам се, защото обикалянето почва да ми писва. Двамата се влачат като изтръпнали. Те са си изтръпнали. Единият от пиене, другият от влизането с взлом в тъжната му глава. Взимам стълбите на грозната сграда с прескоци, свивам вляво рязко и заковавам пред вратата на документопродавницата.

Работно време – дъра-бъра – обедна почивка – от 13:30 до 15:00. Поглеждам жисиема – 13:36. Честито. Онези двамата чак сега се задават по коридора. Хиля им се. Свилен вижда двуизмерно с едното си око и още не може да фокусира. Липсва му перспективата и ако не го упътваме по малко, ще нацели някоя стена. Когато съзира работното време, почва да псува.

Никога не съм го чувал да псува така. Псува обедните почивки, болниците, здравната система. Иначе е втори курс богословие, задочно. Може лекарите да са засегнали мозъчния му център, който отговаря за изричането на мръсотиите. И го е хванал синдромът на Турет – удоволствие от изричането на „мръсни думи“. Излизаме отпред и спираме да помислим.

- Хайде, подканям ги. Да потърсим друга книжарница.

Въртим с таралясника на Мариан още половин час из центъра. Мариан преглъща трудно. Гърлото му се е запалило. По пътя никъде не видяхме магазинче за вода. Но намираме следващата книжарница. Не, момчета, такива листове никога не съм продавала. Книжарката любезничи, но днес такива не ни минават. Как е възможно да обиколим глупавата София нашир и надлъж и никъде да няма такъв лист? Влизам в една аптека и съм готов да убивам. Кажете ми – възможно ли е да сме толкова прецакани.

Мотаем се вече трети час. Пращат ни обратно в първата болнична книжарница, където единствено се продават редки болнични документи. Свилен този път остана да ни чака в колата, защото от яд започна да го боли оперираното място. Връщаме се при него и му казваме – обратно към първата книжарница. Ще чакаме докато отворят в 15 часа. От устата на нашето приятелче заизскачаха мръсотия след мръсотия. Ако думите му имаха някаква сила, щяха да изкривят времето и пространството. Псуваше така, както псуват в Бяла Слатина – с чувство и въображение.

Пътуваме обратно. Към онази първата книжарница на първия етаж в поликлиниката с работно време след 15 часа. Опитвам се да успокоя Свилен. Но как бих могъл, след като моята глава си е цяла, а неговата е пробита? Въпреки това почваме да говорим по-тихо. Разпитваме го за заболяването. След още малко пристигаме и слизаме. Ужасени сме – защо трябва да преживеем всичко това и защо Свилен трябва да преживее всичко това? И каква е тази гадна България, в която не можеш да си тръгнеш спокойно от болницата след толкова отвратителна операция? Недоумяваме и аз спирам да си купя хот-дог.

А Свилен понеже е вегетарианец, ме гледа с погнуса и заявява, че ако не намери такъв лист до десет минути, ще се върне в болницата и ще си легне в леглото. Толкова добре му е било там. Не иска навън. Няма какво да прави навън. Навън е мръсно, гнусно, прее… цакано отвсякъде. Влачим се. Размазали сме се. Мариан е жаден. Свилен псува. И почва да се жалва от целия си живот.

Познавам много хора, които казват, че не са срещали по-голям карък от него. Глупавите истории, свързани със Свилен, са се превърнали в легенди. Мариан най-накрая открива магазин – на два метра от нас е бил. Но нашите пет очи не са могли да го видят досега. Днес сме слепи. Изгълтва един литър наведнъж.

Тогава се сещам да звънна на един познат лекар.
- Док, кажи какво да правим. Всичко е толкова скапано. Цял ден обикаляме София. Търсим болничен лист. Обяснявам му накратко какво и как.
- Гледай, нашия, сега ще ти обясня. Къде е лежал? Аха. А каква е била операцията?
Отдръпвам се настрана, за да не ме слушат момчетата.
- Тумор. На очния нерв. Отваряли са му черепа. – казвам го уж тихо, но някакъв случаен чичо на тротоара ме чува и се сепва на думата „тумор“. Погледите ни се пресичат за част от секундата. Спокойно, непознати чичо, не става дума за теб.
- Значи, слушай ме. Болничните листове са държавни ценни книжа. Прономеровани. В няколко екземпляра. По тях здравната каса изплаща пари на лекари и работодатели. Така че и две години да обикаляте, няма откъде да купите такива. Казали са ви да купите амбулаторна карта.
- Момент, док, задръж. Пускам телефона на високоговорител. Повтори пак това, че да го чуем всички.
Човекът повтаря. И обяснява какво къде трябва да се напише, кой ще издаде болничните и прочие подробности.
- Окей, благодаря ти. С това трябваше да започнем.

Не се чувстваме глупаво. Не се чувстваме никак. Поне аз и Мариан. Нямаме право. Свилен мълчи. Стоим още малко, докато преглътна и последното парченце от хот-дога. И почваме да си връщаме псувните към лекарите и системата обратно. Не – няма да им направим нищо, и на майките им нищо няма да направим, и никой нищо няма да яде…
- Казах ли ти, че винаги става така? – Свилен е убеден, че животът му си няма цел и посока. Че нищо добро не го чака и би умрял с кеф. Този човек вярва в Бог и в Неговата милост. Знам това, защото го познавам.

- Спокойно, братле. Нищо не е станало. – Опитвам се пак да замажа тъпата ситуация. Мариан се е налочил с вода и може да търпи до Второ пришествие. Приисква ми се да кажа нещо умно, с което фрустрацията на Свилен да му премине. Лошото му настроение да се изпари и да се усмихне на света.

Цялата му болка обаче се чете в отвореното му око. Не физическата болка. На мен ми е лесно. Вчера бях център на вниманието, говореха за моята книга, интервюираха ме. А главата на моя приятел е била отпечатана като кофичка кисело мляко.

Отвътре са изрязали някакъв боклук и пак са го запечатали. Моите разкази не струват пет пари пред мъката му. И къде съм тръгнал да се радвам на литературните успехи в небесата, когато долу на земята лекарите разглобяват и сглобяват канчетата на хората?

Ние амбулаторен картон си имаме. Още от самото начало. Почваме лека полека да се хилим. Какво друго ни остава? Смеем се на своята безмерна глупост. Свилен се смее на съдбата си. Мариан се смее от облекчение, че повече няма да обикаляме. Аз се смея на тъпотията си. Как да не знам, че болнични листове не се продават? Знам.

Но ми трябваха няколко часа да си го припомня. Да стигне до ума ми какво точно правим. Изписването приключи бързо, лекарите бяха приготвили всичко предварително. И само ни чакаха нас с картона в ръце. Натоварихме багажа на Свилен в таргата на Мариан. Палнахме, отидохме до квартирата му, събрахме и от там разни партакеши. И към пет вече излитахме от София със 120 километра в час.

На изхода от града спряхме да заредим на една бензиностанция. Взех от Свилен документите от болницата да ги разгледам. Прочетох епикризата, опитах се да вникна в смисъла на лекарските термини. Опитах се да ги преведа на друг език, опитах се да ги превърна в метафори.

Латинските думички, които бездушно и безучастно описваха тялото на моя приятел, неговата глава, болестта, загнездила се някъде зад окото му, се превърнаха пред очите ми в стихотворение. Седях отпред и им припомнях деня. Смеехме се, докато не се уморим, докато от очите ни не потекоха сълзи и не ни заболяха коремите. Смеехме се като за последно. Когато не се смеехме, гледах пътя и не мислех за нищо.

Разглеждах снимката от магнитно-ядрения резонанс. Черепната кутия на Свилен беше преразказана върху хартията клетка по клетка, предмет по предмет – нерви, очни ябълки, мозък, череп, кухини. Редувам ги. Редувам смеха от нелепото ни скитане из София и разглеждането на документите от болницата. Редувах гледането на снимката и главата с бинтове на задната седалка, снимка – едно тъжно око, снимка – неразбиращия поглед на приятеля, механизъм – лице, зъбни колелца – тъга, гледах го, гледах хартиите пред мен, после пак него, пак хартиите, пак него – човека, после пак разпечатката – и върху нея детайлно представени вътрешностите на кутията… И се изплаших.

Извърнах поглед. Изплаших се, че за миг спирам да го възприемам като одухотворено създание и почвам да го наблюдавам като механизъм, като машинка, като една от онези малки машинки, на които Бог е навил пружинката и ги е пуснал да щъкат по тротоарите нагоре-надолу, докато пружинката се развие. Частите остареят. Заскърцат. Жилата и маркучите се скъсат. Уплътненията на маслото, горивото и другите божествени течности почнат да издават багажа. Пропукат се. Пропуснат вода, въздух и други непотребни боклуци. И дотук с механизма. Механизмът се скапва и се разпада.

Само преди седмица тази приятелска кутия е била отворена от лекарите, тези чудни механици. Отлепили са тапицерията на кутията. Дръпнали са я надолу да не им пречи. Тапицерията със старателно остригана коса по нея е увиснала надолу. Стигнали са до самата кутия. Отрязали са парче от стените на кутията. Пробиват дупки със специални дрелки. След което през дупките прокарват едно стоманено жило. Вкарват от едната дупка и по някакъв начин успяват да го изтеглят от другата. Понякога режат кутията с малка ъглошлайфка, флексче.

Но повечето лекари предпочитат стария метод със стоманеното жило. Хващат го от двата края и започват да го дърпат наляво-надясно. Жилото изрязва първо едната страна от парчето. След това следващите две или три. Преместили са отрязаното парче от кутията внимателно. След което са завирали вътре различни железа – пинсети, с които да държат нерва, скалпел, с който да срязват натрапилото се небожествено образувание. Фина часовникарска работа. Възможно ли е някой такъв хирург да е запазил романтичния си поглед върху човека и живота? Или ни вижда с рентгенови очи? Възможно ли е да не бъде циничен? Възможно ли е да не вярва в Бог? Не. Задавам си въпроси и си отговарям.

Човек ли е Свилен или не е човек? Ето този въпрос започна да ме тревожи по едно време. Но не толкова отчетливо и осъзнато, както го пиша. А някак плахо. Взрях се в отвореното му око. Видях вътре печал. Този човек вярва в Бог. Този човек страда и вярва. И се моли на Иисус Христос и светиите – да облекчат страданието му. Страда, моли се, търпи. Те ще чуят молитвите му. Ще чуят и нашите молитви. Защото винаги чуват молитвите, отправени към тях. Не ги чуват, ако не са отправени, но когато са отправени и изпратени с бързата поща или по куриер, те задължително ги чуват.

Стъмни се. Мариан включи фаровете. С минутите и километрите спряхме да говорим, спряхме да се смеем. Умълчахме се. Гледахме навън. Навън се нижеха минути и километри. Навън лекарите продължаваха да поправят черупките и опаковките на човешките души, майките продължаваха да плачат за децата си, децата продължаваха да се смеят, Бог продължаваше да слуша молитвите на хората, дърветата продължаваха да стоят край пътя, болестите продължаваха да се вкопчват в телата на живите, мъртвите продължаваха да чакат да възкръснат, самоубийците продължаваха да си отказват последна милост, а ние бяхме все така вътре в колата и все така мълчахме. Ние тримата си имахме наше общо минало и може би заедно се разхождахме някъде из него. Но не говорехме за това. Не и сега.

Пристигнахме в Бяла Слатина. Откарахме Свилен до тях. Докато вадеше чантите си от багажника, му подхвърлих да не казва на майка си всичко. Да не й показва под бинта. Да я излъже, че операцията е била покрай окото и са рязали покрай окото, хей така отстрани. Да скрие, че главата му е отваряна.

Защото майките не бива да знаят такива неща за децата си. Никога нито една майка на този свят не трябва да чува и вижда нещо толкова страшно за своята рожба. Майките заслужават да бъдат излъгани. Така че да й го спести. Той измънка нещо. Знаех си, че няма да може да я излъже, а така исках да я излъже. Така исках да я излъже…

Двамата с Мариан мълчаливо продължихме накъм къщите си.

Казах ли, че сме християни. Да. Казах. Но това няма абсолютно никакво значение. Казвам го само защото незнайно поради каква точно причина през този ден покрай тези двамата си припомних колко топло и уютно е да застанеш на онова място вътре в сърцето – след втората пряка вляво, после малко в източна посока…

Снимка: Свещ. Ангел Величков

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awpwr 

Разпространяване на статията:

 

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата