Този разказ на нашия изтъкнат богослов от миналото доц. д-р архим. Евтимий (Сапунджиев) – тук, както и на други места, подписвал се само като „Дядо Е.” – е част от книгата му Златното чекръче: Разкази, изд. „Вяра и живот” (Русе, 1943). За набора на текста редакцията на „Двери.бг” изказва благодарност на г-н Георги Пърликов, преподавател в Езикова гимназия "Екзарх Йосиф І", гр. Ловеч! Запазени са до голяма степен както особеностите на българския правопис от времето на отпечатване на текста, така и старата пунктуация.
I
ДОКАТО народът се събираше на водосвет върху камънаците на върха „Св. Димитрия” и Баа-Никола и Тодор Немия раздухваха огъня за кадилницата, ние се покатерихме по околните сливи. Боже, колко красиви бяха те в жълтата есенна премяна и с подаващите се като светли очи тук-там черни сливи!
Тоя път компанията ми бяха тетевенчетата Мильо и Кольо, тази година постъпили в гимназията. Мильо беше мълчалив, а Кольо словоохотлив и с инициатива. Той беше се качил най-високо.
- Откъсни ми там, оная голяма слива! – му рекох аз, – най-напред аз я видях!
- Откъсни си я самичък, като е твоя! – рече Мильо.
- Чунки може да се качи тъй високо! – рече със смях Кольо, – не чу ли к’во разправяше завчера Рашко Грозлеков? Него малките деца го бият.
Стана ми мъчно и обидно. Че ме биеха, биеха, но аз смятах това за добродетел, защото не аз биех. Жените даже ме хвалеха. Мика Пройкина или, както я наричаше Гито, Протерът, веднъж тъй ме хвалеше пред мама:
- Тия, другите момчета, ще се сбият под нашия кьошк, а Луко гледа, гледа, па току почне да ги помирява.
И аз все се затвърдявах в това свое миролюбие, защото мама много ми се кара веднъж, когато и аз рекох да проявя безстрашие. Нещо се запрепирахме с Тинко, Павле и Найден, па току ме спогнаха да ме бият. Аз избягах благополучно под град от камъни. Откъм другата улица и отдалеч завиках на помощ майка си. Те прекосиха през един двор и ме пресрещнаха тъкмо пред нашата порта. Но, макар с камъни в ръце, те бяха вече обезоръжени: майка ми беше вече на портата, а баба Драгийца, случайно показала се на горния край на улицата, започна да им се кара. Аз се почувствах мъж и изведнъж започнах да събирам камъни от улицата и да ги хвърлям върху стобора на Тинкови с изблик на злоба, отмъщение и сила. Баба Драгийца, разочарована от тази ми постъпка свърна назад. А майка ми като ме захвана:
- А бе, не видиш ли, че жената те хвалеше и защищаваше? Защо започна и ти като тях? Ами че като ще се разправяш с камъни, защо ме викаш? Язък, че те смятах за кротко момче!
Оттогава аз уж се бях зарекъл никого да не бия и на всички да отстъпвам. Но днес, качен на дървото, бях жегнат от Думите на Кольо. Значи, рекох си аз, едно ябанджийче – чужденче, като дошло в Копривщица, чуло такова презрително мнение за мене. „И малките деца го биели”. Значи не току-тъй миналата година по това време и Никола Карнобатчанинът, като ме имитираше подигравателно, че съм чел Апостола с тих глас като жена и че пред всички съм се представял за добър, беше прав, като ме нарече подигравателно „божа-кравица”. Под тази дума той подразбираше човек женствен, без воля и кекав…
Водосветът започна и аз се залисах в шетане около кадилницата и свещите, но на слизане от върха „Св. Димитрий” пак нещо ме жегна: значи, това за което ме хвалят жените и свещениците, ми е създало име на безволна „божа-кравица”!…
И аз реших от сега нататък да бъда по-юнак.
* * *
Близкото минало, обаче ми създаде нови разочарования. Аз наистина бях започнал да се перча и надувам пред по-малките в махлата.
- Иване, – смело виках аз още на другия ден – да не хвъргаш камъни в нашия кладенец, че…
И аз с тона и самоувереността на по-големите от нашия клас, отправих към Иван Попов за пръв път в живота си една псувня. Иван се сгуши и повярва на юначеството ми. Но не стана същото с Тодор Гугов, когото напсувах след няколко дена, при едно спречкване между нас за една угарка. А аз бях вече започнал и да пуша.
- Ти чия майка ще псуваш, бе!… Па като грабна къс от счупена стомна, той се завтече към мене и посегна към челото ми. Боже! И сега виждам острите ръбове на счупената стомна да се забиват в главата ми…
Тодор, обаче, спря веднага ръката си, защото майка ми благовременно се беше появила на кьошка. Но тя, вместо да ме защити, му извика:
- Удряй, Тодоре, та да види как се псува!
Аз се убедих, че и да се бориш и караш трябва храброст и готовност да рискуваш и че аз ги нямам. И замъчи ме нова мисъл: ти си отстъпчив, но не от доброта и от желание да подражаваш на Иисуса Христа, а защото си страхлив. Поуспокоявах се понякога, че няма пък и причини защо да се бия и карам с другите, но скоро се убедих, че и когато има причини, вътре в мене липсват смелост и борчество.
Една група радомирски роднини отивахме за мляко в радомирска бачия, близо до селото, на Кукувица. Всички бяха момичета, само аз бях момче. На половин час от селото ни срещнаха най-бабаитите белокаменци. И те бяха като мене малки, но държаха цигари в уста. Започнаха да закачат момичетата, макар те да бяха по-малки. Аз започнах безпомощно да се суетя наоколо. По едно време момичетата се разбягаха, но Рашко-Бабанакът успя да хване Неша за фустата и я повлече назад към селото. Другите тръгнаха след него. Аз като се повъртях, отидох при избягалите…
Но Неша излезе по-юнак. Тя изведнъж се освободи от нападателите и изприпка при нас. Нападателите се опомниха и се отказаха да ни гонят повече.
Поехме нагоре към бачията. Момичетата се успокоиха и запяха, а мене ме замъчи тежка мисъл. „Това ли ти е юначеството? Така ли защищаваш по-малките и по-слабите?”
Не минаха и няколко дни и аз се убедих още веднъж, че от моето заричане за юначество и борчество не е останало ни следа.
При кривата върба бях уловил една голяма мрянка. Понесох я към селото с явното старание всеки, който ме срещне да я види в ръката ми. И каква беше моята радост, когато видях Василка: и тя щеше да види каква риба съм уловил. Василка седеше със сестричетата си под липите на Чалъковата воденица и гледаше нагоре към шосето, дали иде талигата на кака им. Но преди да се приближи, папазовите синове – все по-малки от мене, но бабаити и юначуги – взеха да гонят момичетата по ливадата. Те бягаха и пищяха. Папазчетата пък, щом стигнеха някое от тях, оставяха го и започваха да гонят друго. Едва тогава аз забелязах, че под върбата седеше Рашко Грозлеков. Разбрах, че той ги беше пратил. Стесняваше се да ги закача самичък и му правеше удоволствие да ги гледа как се плашат и пищят. Без да се сетя да се скарам на папазчетата, аз отидох при Рашко. Но папазчетата, изглежда, ме мислеха за по-голям кавалер и дойдоха при нас. Момичетата пак насядаха под липите. Като видяха, че не им направих никаква бележка, папазчетата отидоха та седнаха до липите на чучура и взеха да мият малките рибки, които бяха наловили. Момичетата любопитстваха и гледаха рибките, които момчетата им показваха от далеч една по една. В мене пак се появи желание Василка да види каква голяма риба съм уловил. И пратих Рашко да даде на момчетата моята риба, като им каже високо: „На, измийте и рибата на Луко”. А аз стеснително се подмилквах от далеч и чаках да видя ефекта. Рибата биде измита и славата ми бе разпространена, но… настъпи пак катастрофа. Момичетата – и Василка с тях – се бяха приближили да гледат рибата, а на папазчетата веднага нещо им хрумна и започнаха да ги пръскат с вода. Момичетата седнаха на мястото си. Но Рашко даваше знаци на момчетата и те продължаваха от далеч от време на време да пръскат Василка и другите момичета с вода.
Как на ум дори не ми дойде да помоля Рашко да не прави това!
Василка заплака и високо извика:
- Да не може човек от тия момчета да излезе вън от къщата си!
А плисканята с вода продължиха и папазчетата почнаха да гонят момичетата по ливадата. Никакъв подтик към борба и кавалерство аз не почувствах у себе си, макар че много мислех за Василка. Затова пък Петър Банчовчето чу от към реката плача на Василка и се хвърли срещу папазчетата с камъни. Те не му се подчиниха и започна цяло сражение с камъни. В туй време сестрата на Василка пристигна с талигата, скочи от нея и изприпка да целуне сестричката си. Но ето, че един залутан камък я удари в слепите очи. Всички, и каруцарят, и Рашко, и аз, изплашени я заградихме. А Банчовчето продължаваше да гони нагоре по „Петровден” папазчетата, без да забележи станалото на шосето. Понеже го уловиха с камъни в ръце, мълвата го обвини, че е наранил учителката.
На другия ден учителският съвет заседаваше в женското училище. Между обвиняемите за нараняването на учителката бях и аз. Общественото възмущение трябваше да се задоволи с бързо и строго наказание.
Близо до масата, дето стояха учителите, имаше една малка вратичка. Това бе сляпа вратичка, изостанала от по-раншни времена, когато е отвеждала към църковния двор. Сега църквата беше построила много нови постройки за кръщалня, свещопродавница, жилище за клисаря и пр., и между тия постройки и вратичката беше останало едно малко обуренясало пространство. Никой никога и не забелязваше тази вратичка. Но аз, макар да минавах за смирен и божа-кравица, всякога се изхитрях да откривам дупки, да мина без билет, когато учителите даваха представление. Като вътрешен човек на църквата и любимец на вардача Баа-Ганчо Рошавия и на Баа-Никола, веднъж, при скитането си по църковните постройки, открих това празно пространство и тази вратичка и след това винаги бях редовен посетител на учителските представления.
На тая именно вратичка аз прилепих ухо, когато заседаваше учителският съвет и чух интересни неща.
Дядо поп Ненчо искаше изключването от училище на Банчовчето, защото се установило, че то предизвикало боя с камъни.
- Тоя бербатин трябва да е и ударил учителката. Той все такива бели прави. Лани беше нагазил в реката пред Филип Бояджиев и изопнал навътре, насред реката, мостèто, което дядо Филип стъпва, та плакне в реката вапцаните димии. Аз сам видях дядо Филип с натоварен гръб от мокри димии, как си блъскаше главата край брега и се чудеше, как да навлезе надълбоко в реката и да изопне назад мостèто, та да си опере димиите. А отдалеч, зад върбата, Банчовчето, Муховчето и други какавани като тях премираха от смях.
Между учителите се чу смях.
- Друг път пък на мене това Банчовче устрои една история. Взел беше на баща си шишинето и с двама-трима по-големи ученици отишли на лов. На връщане се бяха запрели с пушките на „Три могили”, тъкмо на върха на гробищата. Аз току-що пристигнах с едно погребение. Те поспряха високите си разговори и повидимому се отнесоха прилично, но забелязах, че следяха внимателно края на обреда – и таман когато да пущаме мъртвеца в гроба, дадоха залп във въздуха с пушките. Чух тогава Банчовчето да казва: „Дядо поп ни казваше, че тъй погребвали немските офицери във Виена”. Та една и две ли са неговите лудории! Ами какво беше направил с баба Кръстовица, дето живее в къщето долу при баба Неша Тороманова. Те наричат тая къща „на киселицата къщата”, защото постоянно берат киселици есен от киселицата от нейния двор… Чули веднъж баба Кръстовица да казва на Мария Будачка, че сутрин никак не ѝ се ставало, а от време на време поповдигала чергата от главата си, та чак кога светнело хубаво на прозорците, тогава ставала. И тоя бербатин с няколко хайдуци като него се промъкнал една сутрин, взели чергата от мутвачето и покрили хубаво джамовете на собата на баба Кръстовица. След това със смях отишли на училище, обядвали, ходили и след обед на училище и когато отишли у бабини Кръстовчини, видели, че тя още спи и че от време на време подига чергата да види към прозорците дали вече е съмнало. Те махнали веднага чергите и завикали: „Е-е-е-е! Слънцето изгрява днес откъм запад”. Тя се събудила, скокнала, сетила се и взела да ги кълне: „Проклети да сте! Остана ми калцунчето неоплетено!”
Учителите пак започнаха да се смеят.
- И в оная компания, дето беше утрепала миналата неделя трите ми маници и беше размирисала цялата гора в Гръмидол да ги пече, та беше ги видял Рашко Радин, като събирал дърва, – и в оная компания трябва да е взел участие и Банчовчето, ама Рашко не го видял…
След това се чу в заседателната стая голям шум и от споровете аз не можах да доловя нещо. Едвам към края всички утихнаха и аз чух гласа на Учителя по естествена.
- Та това престъпен тип ли е? Духовито се шегувал със стареца и с бабичката, весели изгърмели на върха на планината, нахвърлило се Банчовчето с възмущение да брани момичетата, та това престъпен тип ли е, та да го изключваме? Ами че тъкмо такива характери с инициатива трябва да развиваме ние! Или трябва да поощряваме такива кротки овчици като Луко, дето не могъл да заколи петела на госпожица Михайлова, та се принудила тя с брадвата да го коли и дето гледал като кротко теленце от страна как момичетата плачат и как папазовите синове и Грозлекът ги обиждат? Новото време не ще само молитви и смирение, ами иска и борчески натури. Кой знае дали след време Банчовчето тройкаджията няма да излезе с повече инициатива в живота отколкото Луко, дето не пропуща ни една утренна и вечерна молитва.
- Ама аз го пъдя в делник от църква, да си гледа уроците! – извика дядо поп.
- Вие не го пъдете! Не искам това да кажа. И тия качества са ценни. Но аз искам да подчертая, че не трябва да се пренебрегват и ония натури, които проявяват дарби към смелост, творчество, инициатива и борчество, както такивато като Луко проявяват дарби към смирение, скромност, послушание.
- И към саможертва трябва да се насърчават! – прибави дядо Петко.
- То саможертва има, както у единия тъй и у другия тип. Животът по-късно ще хармонизира и примири двата типа. Колко би ми се искало, те още в детинство да вървят съединени у едни и същи личности. Не беше ли по-нормално при разглеждания случай, например, щото не само Банчовчето, но и Луко да беше се нахвърлил с камъни към нападателите?
- Тогава вместо да накажем Банчовчето, да го възнаградим, че пукна главата на учителката! – подигравателно се обади дядо поп. – Тъй ако караме, няма ни една мàница да остане по реката.
- Няма какво да го възнаграждаваме! – отвърна Учителят по естествена. – Те, борческите натури, са като напълнени помпи и всякога избухват, разбира се, в крайности и рискове. На тях детинският кръст на живота е туй, че книгата на забележките и поведението все с техните имена са пълни, както на Луковците детинският кръст на живота е все тях да бият. Светът е пълен с крайности.
След това пак настъпи шум и разправии и аз успях да доловя само, че Учителят по естествена защищава Банчовчето от всякакви подозрения в кражба или морални грехове.
- Нима с едно изключване ние ще го поставим наред с Царека, когото изключихме за открадване жълтичето от венеца на „Св. Богородица”, или наред с Ноко, който беше откраднал звънчето от шията на дядо Петровата крава, или наред с ония, които бяха убивали и пекли патици край реката? Ами помните ли, каква сила на духа той показа при екскурзията ни към „Св. Спас” и Хисаря? Всички се разбягаха от 15-те овчарски кучета, а той не се уплаши и когато стигнаха до него, застана с тоягата в ръка твърдо на една точка и, заграден от разярените кучета, се въртеше като въртележка на едно място и не допусна никое да се приближи до него.
На края на заседанието аз долових, че Банчовчето не било изключено. Напуснах полекичка скривалището си, а като излязох от буреняка, в ушите ми звучеха като куршум думите на Учителя по естествена: „Не ще само смирение и послушание, трябва и борчество”.
II
Когато през първите дни на живота ми в пансиона ми се случи ректорът на Семинарията г-н Кандиларов да ми направи първото изобличение пред всички ученици, никой и не помисли, че в прогимназията са ме смятали за смирен и кротък.
Общинският училищен двор беше даден под наем и бе цял почервенял от домати. Помислихме, че можем и да се побием с тях – толкова бяха много. Наемателят ни забеляза и катастрофата настъпи.
- Ти си бил антика, бе Луко, – ми рече, в часа по Св. Писание, на другия ден, дядо Иоаники и всички ми се смееха. А на мен ми хрумна:
- Може да е на добро! Нали Учителят по естествена казваше, че и антиките трябвали на тоя свят.
След туй животът си тръгна по пътя на послушание и кротост, докато на връх Коледа ядох бой от Монев, защото съм услужил на Христо Душков, като съм поднасял, като най-малък между всички, на имения му ден на гостите локум, при положението, че Монев и Душков се караха и Монев ни беше забранил да ходим на имения ден на Душков. Но аз не се отчаях от боя, поплаках си хубаво и нищо никому не казах. Като се поуспокоих, отначало презрително окачествих самия себе си като „божа-кравица”, па си рекох:
- Може да е пък на добро! Нали Учителят по естествена ни казваше: „Не отстъпвайте нищо, когато ви се иска нещо не право!” И нали дядо поп ми казваше: „Прощавайте и отстъпвайте!” И тези двама човека се проявиха у мене днес и ми развалиха Коледата, ха да видим, кой полека-лека ще надделее, „божата-кравица” ли, или Банчорът.
През лятната ваканция аз констатирах, че живее у мене „божата-кравица”, а през петата открих в себе и Банчовчето.
Ние, надошлата от градовете „интелигенция”, давахме в полза на читалището представление: „Двамата железари”. Аз изпълнявах важна роля: банкера Нюрей, но това не попречи на социалистите измежду артистите на другата неделя да ме изпъдят от салона, заедно с неучастващите в репетицията на новата вечеринка. Но и аз си нямах работа. Бях ги раздразнил – ето как. Герджиков декламираше стихотворението „Срутените кумири”, краят на което приблизително беше:
Братя, борете се с Царя!
Братя, борете се с Бога!
Възмутен от това, аз станах и рекох:
- Право ли е да обиждате религиозните и политическите чувства на публиката, която ще ви слуша? Нали нейните левчета събираме!
Аудиторията беше на моя страна. Скандалът се избегна само благодарение на туй, че Крум Железов взема страната и на двама ни, като извика:
- А бе, Луко, кой ще ги разбере тия работи от нашата публика.
А Герджиков, като се поуспокои, заяви:
- Господа, аз няма да кажа това стихотворение, но заявявам ви, че не мога да декламирам нищо против идеалите си.
След малко, по други причини нямащите никакви номера – а заедно с тях и аз, бяха помолени да напуснат салона. На вратата поставиха „караул” да пуща само участниците във вечеринката. Аз седнах отсреща в читалищното кафене и „божата-кравица” неочаквано се прояви. Гиго идеше от долу и водеше Димка и сестра ѝ на репетицията. Той играеше при представлението ролята на Самуил, но тях довеждаше за пръв път.
- Боже, те ще го върнат и той ще се изложи пред Димка. А пък колко държи на нейното мнение!
И преди той да се качи към салона, го извиках през стобора. Той ме погледна и не дойде. Аз пак го повиках, но не настоях. Те стигнаха до вратата при „караула” и той ги върна. Гиго се върна с момичетата посрамен и убит.
- Защо не ми каза? – ме упрекна той, когато си отидоха момичетата.
- Ами, че нали те виках два пъти, – му отговорих аз.
- Не два пъти, а сто пъти трябваше да ми викнеш за такава работа. Защо не настоя?
- Защото съм безволна „божа-кравица” – си отговорих сам и съзнах, че ако бях по-волев и по-борчески, щях да се наложа на Гиго да дойде и щях да го отърва от излагането пред момичетата. Така щото този ден аз започнах с борческа постъпка с протеста срещу Герджиков завърших с ненастояването си на „божата-кравица”.
Скоро пък извърших нещо, което не можах да определя – от първата или от втората категория ли е. Преди заминаването ми за Цариград, през късна есен, майка ми видя, че имам десетина лева повече от пътните и ми заръча да ѝ купя от Пловдив рибено масло, та да се лекува с него. Аз не ѝ пратих. И сега още ме мъчи съвестта за това. Дали това беше божа-кравичното безволие, или пък плод на самоувереното ми гледане от високо над употребяваните от простия народ лекарства, като рибено масло и пр. – аз и сега не мога да кажа. Знам само, че и до сега това незачитане на волята на майка ми тежи на моята съвест – безразлично дали „божата-кравица” или „волевият интелигент” у мене са извършили тая постъпка.
При слизането на гарата в Цариград пак, за голямо мое доволство, се проявих „борчески”. Арестуваха ме, защото на турците се видя подозрително пристигането ми тъй късно след започването на училищните занятия. Закараха ни на изследване в дирекцията на полицията. Поседяхме с един македонец-градинар в една мръсна, тъмна стаичка изпъстрена по стените с имената на постоянните си посетители-затворници. Извадих моливчето си, за да увековеча и аз името си.
- А бре, момче, – рече македонецът, – теб като че не те е страх какво ще стане с нас, та си взел и да се подписваш.
Заведоха ни при самия инспектор на полицията.
- Защо ходи в България? – ме запита той.
- Ефенди, баща ми беше болен, че ходих да го видя.
- Е, умря ли?
- Не умря.
Поразпитаха ни още малко и ни пуснаха.
Разправям за тази случка, за да изтъкна похвалата, която получих от македонеца, че не съм бил страхлив.
- Браво бе, момче, не се уплаши. Аз пък през цялото време треперех. На твое място, умрял не умрял баща ти, щях да кажа, че е умрял…
Стигнах благополучно в семинарията.
Да разправя сега и за заминаването си от тук за петата си лятна ваканция, и да приключа с изброяването на борческите си постъпки.
Заминавах неочаквано поради смъртта на брата си. Всички главни членове на „революционния” ученически комитет бяха при долната вратичка на градината, но не за да ме изпратят. Те не ме обичаха, защото не участвах нито в комитетските им работи, нито в печенето в оранжерията на десетките семинарски гълъби през великите пости и пр. Те се бяха събрали поради една претърпяна несполука. През зимата те агитираха между слугите да си заминат за Македония, където се готвеше въстанието, наречено по-късно Илинденско. Тоя ден Аргир си заминаваше, но за негово голямо учудване, самичък, без никой друг слуга. В знак на протест и разочарование той току-що беше се промъкнал през вратичката без да си вземе сбогом от ръководителите – „революционери”. Затова те бяха много раздразнени и когато аз си позволих във връзка с друго да извикам на няколкото изпращащи ме другари: „Да живее правдата!”, един от „революционерите”, Иван Антонов не се сдържа и извика:
- Да пукнеш!
Всички се върнаха нагоре. Аз като излязох от вратичката, се попипах по кондугана (късо семинарско кюркче) извадих от него едно дебело желязо, посегнах да го хвърля в трапа, защото ако случайно го хванеше турската полиция в града, можех да имам неприятности. Но преди да го хвърля, самодоволно си рекох на ума:
- Да пукнеш, да пукнеш, ама мърцина няма да ви се дам. Цели две години съм крил това желязо, незнайно за никого, под ръба на кондугана си, та малко зор щеше да види всеки от вас, който би помислил на практика да приложи това „да пукнеш!”
И аз неохотно хвърлих бойния си другар – желязото в трапа, който по-рано бе изкопан от другарите ми „революционери”, за да крият там тенекиите със запретена литература. Пред тоя трап и пред това желязо аз несъзнателно пак си поставих въпроса: „Божа-кравица ли бях или борец през последната година?” И си отговорих: „Първото – ако сравня това желязо с трите револвера и камата, които моите другари откраднаха от Иван черногорец и постоянно плашеха с тях нас, привържениците на послушанието към училищното началство и Екзархията, но второто – ако се вземе пред вид, че с това желязо аз не една нощ съм прекарвал със страх за живота си и с него се промъкнах в скришното място на „революционерите” на тавана, та дано намеря там между скритите неща и откраднатия ми дневник”. Не вярвам, обаче, че много юнак щях да се покажа, ако бях тупнал върху главите на другарите си от скривалището в тавана.
III
- Искам думата! – виках с целия си глас в църковно-народния събор, когато от правителството бе наложено едно важно, незаконно решение, относно председателството на събора и този последният мълчаливо го приемаше. Всички банки кънтяха от удари и от викове, да не ми се дава думата. А аз най-силно виках, но и най-спокоен се чувствувах.
- Отци и братя, не вопийте! Аз само искам думата.
- Ще те изпъдим вън! – извикаха някои.
- Изпъдете ме, но ме изслушайте! – виках аз, но нищо не помогна и аз демонстративно излязох от залата, протестирайки с жестикулации съвсем не на „божа-кравица”. Скрих се зад вратата, вън от залата, и подслушах, какво става вътре. Никой нямаше наоколо, защото всички бяха вътре. По едно време откъм ложите за публиката и от към кулоарите някой се приближи към мене. Знаете ли кой беше това? Учителят по естествена!
Докато аз се опомня и проумея нещо, той се приближи до мене и ме целуна по челото.
- Благодаря ти, – рече той развълнуван като мене.
Аз се зачудих, защото от никой светски човек не бях още срещал насърчение въобще в странното си, почти самотно, държане на събора.
- Благодаря ти! – повтори Учителят, не защото защищаваш и крепиш тъй смело вярата в Църквата, както разбираш, а защото подкрепи вярата ми в туй, че и смирените могат да бъдат борци.
Аз от вълнение не можах да продумам нищо. Още повече, че от вътре долитаха думи, от които разбрах, че с мене се занимават и всички ме осъждат.
- Аз още от Копривщица те наблюдавах като „божа-кравица” и в душата ми често се зараждаше съмнение, дали от такива и смирени и послушни шесторкаджии могат да излезат борци в живота и дали не трябваше да насърчаваме само такива типове като Банчовчето. Ти се научи, нали, че то падна геройски при Булаир. Не пожелало да изпълни заповедта за отстъпление от една височина и се опитало самò да се справи с турците, както някога с 15-те кучета. Аз когато слушах за това, благодарен съм на Бога, че съм имал такъв ученик. И днес, благодарен съм на Бога, че дойдох да послушам в събора и попаднах тъкмо в тоя момент, когато ти смело викаше в залата и веднъж за винаги отстрани съмнението ми, че смирение и борчество били несъвместими.
В туй време от вътре ме забеляза и отец Харалампи със стриганата коса, който изприпка до мене и рече:
- Какво подслушваш, нали напусна заседанието!
Учителят по естествена се отдалечи смутено.
* * *
И започнах аз, насърчен и от други, да държа „десетчасови” речи на събора. Изслушваха ме, а аз… се възгордявах. Особено когато повдигнах въпроса за “veto”-то, стигнах до там да се счита, че най-странното нещо би било в събора да каже някой, че съм бил „божа-кравица” и смирен. На министър Недялко Атанасов извиках веднъж: „Няма да оставим калъчката да управлява Църквата!” А на дяда Макария извиках: „Щом не ни защищавате, като председател на съборното заседание, от принужденията на светската власт, вие недостойно носите архиерейския кръст”’ Двама официално ме нарекоха „луд”, а отец Харалампи извика, че съм бил „позор за Българската Църква”. Аз от своя страна им плащах с нескривано съмнение дали са вярващи; но в душата си се съмнявах също и: „Остана ли в мене нещо от смирението и може ли при борчеството да има смирение?”
И един ден дойдох до там, че вместо да се защитя с мотиви против наистина несправедливите обвинения на стария ветеран г-н С., му извиках в събора:
- Дърт лъжец!
Цял ден бях неспокоен. Вечерта отидох, та му се извиних, но пак не се успокоих. Успокоих се само след два часа, когато разсилният ми подаде едно писмо, и аз познах на него почерка Учителя по естествена.
В писмото имаше четири картички. На първата от тях, в кавички, пишеше:
„Бог ли дириш? Ще го намериш – ако си добър към Неговите създания”. – Ст. Михайловски.
На втората пишеше: „Похуленият мъдрец си дума: - хвърлят камъни върху мене, доволен съм, че плодът на моя дух узря, брулят го!” – Ст. Михайловски.
На третата: „Кой човек е велемощен и несъкрушим мъдрец? – Скромният и смиреният човек, когато в сърцето му обитават любовта и богопознанието! Нескромният човек е плиткоумен. Той не съзнава как лесно се събарят човешкото могъщество и величие. Нескромният човек е и невежествен… Погрижи се да наместиш във всяко кътче на сърцето си снизхождение, благотърпение и прошка на обидите… Разсъждение и доводи, преизпълнени със злоба, не са друго нещо освен омраза, окичени с украшенията на логиката… Укривай добрите си дела. Добродетел, която произвежда шум – която жаднее за разгласяване – скоро се превръща в порок”. – Ст. Михайловски.
А в четвъртата картичка имаше, освен цитат, и думи на Учителя:
„Пълзи, за да не падне: ето психиката на раболепния човек, когато той е скромен.
Пълзи, за да се издигне: ето психиката на раболепния човек, когато той е славолюбив’. – Ст. Михайловски.
Приложи към себе си трите картички! Но, бъди спокоен: четвъртата не се отнася до тебе. При смирението си ти не се боеше от паданията, защото често ядеше бой, а при борчеството, ти нищо не направи, за да се издигнеш: ясно е вече, че от тебе владика няма да стане и аз не съжалявам затуй. Помни обаче: както в дните на смирението не отстъпваше от борчеството, тъй и в дните на борчеството гледай да не отстъпваш от смирението!”
