Плурализъм и православие

Православието се е развивало в „органичен” свят и целият му опит се ограничава до едно органично съчетаване на религия, култура и държава. Невъзможно е тук да се разкрият всички страни и всички смисли на този „организъм”. Неговите положителни и отрицателни аспекти вече не веднъж са били подлагани на анализ и определянето му като „православен светоглед” не означава отричане на многото му трагични неудачи и грехове. Тук е важно да отбележим, че православието никога не е гледало на религията само като на част от живота на човека – нещо, предназначено за лична употреба. Точно обратно – религията е обхващала цялостния живот както на отделния човек, така и на обществото. Източниците на подобно разбиране за нея се намират в самата същност на православната вяра. Така например в литургичния опит, който по най-адекватен начин изразява православния светоглед, храмът символизира, представя целия космос, целия свят в неговото отношение към Бога. Космос, грехопадение, изкупление, есхатология, окончателно изпълнение на всичко в Царството Божие – ето такива са измеренията на православното богослужение, такова е неговото вътрешно вдъхновение. И именно този основен опит от всеобхващащото разпростиране на вярата изключва плурализма като нещо нормативно и добро, в което следва да се вижда положителна част от човешкия живот. Изходната предпоставка тук е, че истината за света, човека и природата е тази истина, която в крайна сметка обединява хората, като им дава цялостна философия на живота, от която произтича и един универсален и всеобемащ по самата своя природа начин на съществуване. Така в цялата вероучителна, литургическа и духовна традиция на православието няма нищо, което да насочва към плурализма като към положително явление.

В този максимализъм на православието лежи и обяснението на първата реакция на православните срещу плурализма, която е абсолютно отрицателна. При който и да било крах на православния свят – византийския, руския – първата и почти естествена реакция на преживяващите този крах православни е било апокалиптичното отричане на възможността за каквото и да било друго съществуване. Плурализмът, съвместното съществуване, приспособяването са смятани за трагедия и за грях. Това са същите тези грях и трагедия, за които говори и Евангелието. Нима не е казано, че едва шепа хора ще останат верни докрай? Съвременният пък свят, с неговите призиви и стремежи към „съвместно съществуване”, културният му релативизъм се преживяват като кошмар и богохулство и истински православните хора могат да живеят в този свят само ако нямат с него никаква истинска връзка.

Струва ми се, че тук това радикално отричане на плурализма следва да бъде отбелязано, тъй като то е присъщо за значителна част от православните хора. Тези хора просто са решили да живеят така, все едно че техният „органичен” свят – единственият, който им е известен от миналото – продължава да съществува. Те, разбира се, не могат да минат без съвременните технологии, но пък не вземат никакво участие в културния, интелектуалния и духовния живот на съвременния им свят. В подобен контекст всички икуменически усилия – всичко, което днес наричат „диалог”, „среща”, „конвергенция” – биват разглеждани като капитулация пред псевдоблаготворителността, релативизъм и т. н., като знак за това, че времето на антихриста е наближило.

Видният руски мислител Владимир Соловьов († 1900 г.), в известната си „Кратка повест за антихриста”, описва същия като голям икуменист, филантроп и миротворец. Той, антихристът, обединява хората в мирен и щастлив плурализъм и под негова власт светът целият се превръща в диалог, среща и съвместно ползване на всички блага. Този възглед – повтарям – съществува на всички нива. Можем лесно да го критикуваме, но е много по-трудно да го приемем сериозно, като израз – макар и преувеличен – на нещо много дълбоко и реално в реакцията на православните срещу плурализма. Без обаче сериозно разглеждане на тази гледна точка ние няма да постигнем много.

Преди няколко години опитах да обясня защо, например, дори самото участие на Православната църква в християнското икуменическо движение от някои може да бъде определено като агония; защо, въпреки всички външни обстоятелства и членството на отделни православни църкви в различни икуменически общности и организации, за православния това участие винаги остава съмнително; защо – исторически погледнато – православните винаги са били своеобразни „нарушители на реда” в икуменическото движение.

В нашите отговори на всички тези въпроси ние неизбежно се сблъскваме с онова, което може да бъде наречено основно православно „съмнение”. Като имат зад гърба си собствения религиозен опит, православните християни не са в състояние да повярват, че мирното съвместно съществуване на различните религии – съвместно съществуване, при което те остават сами със себе си и при това живеят в света с другите, може да бъде смятано за положителна ценност. Казано с други думи, православните християни имат съмнения, че изминалият дългия път на плурализма Запад действително е изработил негова философия, оправдаваща го не само в прагматичен смисъл, но и по отношение на истината и духовните ценности.

От прагматична гледна точка е очевидно, че нито в САЩ, нито където и да било по света ние не бихме могли да живеем заедно, ако не приемем общите принципи на плурализма и не престанем да си крещим един на друг, както сме правили по-рано. Днес плурализмът е обективна житейска необходимост, но какво стои зад него? Може ли този въпрос да се смята за изчерпан? Достатъчно ли е това прагматично оправдание на плурализма?

Има обаче и друга гледна точка: едно виждане за света, което, разбира се, никога не е било докрай осъществено в живота, но пък винаги е съществувало като главен и най-дълбок стремеж във всички велики религии? Нима тази гледна точка не трябва да бъде взета също под внимание? Има една древна православна икона – „За тебе се радва, Благодатна, всяка твар”, на която е изобразена Богородица. Спомних си за тази икона, тъй като тя изразява едно виждане за цялото творение, човека и природата, обединени в Бога, преодолели най-главния грях – греха на разделението.

По такъв начин, дори и онези от православните, които са съгласни да обсъждат плурализма и да търсят неговия положителен смисъл, се питат: не е ли религиозното вдълбочаване в целия този проблем необходимо условие, така щото той да не изгуби религиозната си сериозност? Това пък означава, че – от православна гледна точка – ние все още откриваме за себе си истинските измерения на проблема за плурализма. Ние обаче не сме в края, а сме в самото начало. Живели сме в ситуация, която може и да ни е изглеждала външно плуралистична, но в действителност не е била такава, тъй като всеки от нас, живеейки в собствения си свят, дори и тогава, когато е изработвал някакъв modus vivendi, просто е отхвърлял всички останали светове. Днес знаем, колко крехък е този modus vivendi. Днес за тази крехкост ни напомнят все повечето трагедии, при това случили се съвсем неотдавна. Оказва се, че практически не е имало плурализъм, освен в смисъл на някакво удобство, което в произволен момент може да рухне. Помнейки за това, можем да не се съмняваме, че случващото се днес е необходимо и ценно. А това, което се случва, е откриване на другия. В миналото такова откритие не е било правено. Ще приведа само един пример. Опитите за постигане на „уния” между Православната и Католическата църкви имат дълга история. Едва днес обаче разбрахме, че там вместо диалог в действителност са звучали два монолога, до голяма степен нямащи никакво отношение един към друг. Това е довело както до трагедията на Флорентийския събор от 1439 г., така и до толкова многото други „унии”. Днес обаче ние откриваме за себе си други сериозни партньори и сега ударението пада върху срещата, върху самия факт на това откритие. Ние, така да се каже, събираме информация един за друг, информация, която не сме имали по-рано, когато сме се задоволявали с точно формулираното си, но невярно мнение един за друг.

От религиозна гледна точка обаче това е само предварителният, макар и нужен, стадий на плурализма. В същото време това е и „отрицателният” му стадий – в смисъл, че той просто отстранява насилието, страха, подозрителността и всичко онова, което в течение на много столетия е отравяло отношенията между отделните групи от хора, между отделните религии и т. н. И на мен ми се струва, че в едно подобно разбиране на плурализма всички могат да намерят общ език. Дори и най-отрицателно настроените православни християни ще се съгласят, че знанието за другия и признаването му като друг все още не е капитулация пред релативизма, нито компромис.

След разрешаването обаче на този първи проблем веднага възниква вторият и основен проблем. От прагматичното оправдание на плурализма ние преминаваме към неговото религиозно осмисляне, т. е. към областта на религиозните убеждения. И тук позицията на православните християни е сходна, струва ми се, с техните позиции в икуменическото движение. Разрешете ми да поясня с пример. Преди няколко години, на среща на Световния съвет на църквите в Торонто, беше отделено много време за обсъждането на един въпрос, който силно дразни мнозина от протестантите. Как могат отделните църкви, оставайки верни членове на Световния съвет на църквите, в същото време да твърдят, че всяка от тях е единствено истинната църква? Та нима членството в ССЦ не предполага, че църквите трябва да признават известен дял на еклисиологичния релативизъм и по този начин да изменят и своето си мнение за самите себе си? И тук се случи събитие от историческа важност за Съвета на църквите, а, може би, и въобще за плурализма като цяло – отговорът на този въпрос беше формулиран „антиномично”, т. е., с други думи, така същественото за православието утвърждаване на собствената истинност беше признато за също толкова съществено и за цялостната икуменическа ситуация – като напрежение, което не може да бъде снето по пътя на свеждането му до релативизма.

Това решение, смятам, се отнася до целия проблем с плурализма. Плурализмът може да е положително явление, само ако съхрани в себе си измерението на трагизма, ако не признава религиозното разделение на света като самоочевидна норма и, накрая, ако не се откаже от постоянното „съ-отнасяне” към Истината, а истината е там, че тази жажда, този стремеж към окончателно всеобхватно и съвършено единство е присъща (или следва да бъде присъща) на самото естество на човека. Отсъствието на единството прави от който и да било плурализъм печално явление и позволява той да бъде сведен просто до някакво търпимо и вежливо отношение, в рамките на което ние по навик си продължаваме едновременно и да провъзгласяваме, и в същото време да отхвърляме истинското си единство.

И така ние следва да подходим към плурализма от две страни. Прагматично, сме длъжни да го приемем, тъй като към момента това е единствената защита от хаоса и от фанатизма. Същевременно сме длъжни и да го отхвърлим като окончателно решение – като единствено решение за формирането на „порасналото” ни общество. Защото, ако подобна „порастналост” означава печална и цинична капитулация пред релативизма и повърхностността, ако тя изкоренява от човешкото сърце мечтата за пълно единение в Бога, то тя не си струва нито нашето време, нито нашите усилия. Главният въпрос се заключава в това, едно и също явление ли са или не плурализмът и релативизмът. Или, казано с други думи – означава ли плурализмът взаимно признаване върху основата на безразличието? Възможно ли е единството само в рамките на минималната догма, на минималното съгласие в мненията върху природата на човека, на живота, върху целите на човешкото съществуване и т. н.? Е ли този „общ знаменател” това, което позволява на всички и на всекиго свободно да съхранява своята „културна идентичност”?

Струва ми се, че това, което по-горе нарекох първи стадий на плурализма, сиреч „прагматичния” плурализъм, има ценност само ако може да ни даде твърда основа за разбиране и сериозно изследване на онова, което ни разделя. Именно тук на решаващо изпитание се подлагат истинската зрялост на плуралистичното общество и истинската ценност на плурализма. Ако в рамките на плурализма не можем да се срещнем един с другиго лице в лице, с пълна честност и без необходимост да скриваме убежденията си, ако, с други думи, в рамките на плурализма не сме в състояние да се отнасяме един към друг с пълна сериозност, тогава, струва ми се, и соловьовата карикатура на плурализма придобива убедителност. Винаги съм усещал, че ако действително обичам някого – бил той католик, протестант или юдей, ако в своята любов се отнасям към него с пълната възможна сериозност, то единственото „истинско”, което бих могъл да направя, е да му кажа: „Слушай, дай да се заключим в една стая за хиляда години – защото толкова е времето, в което сме били разделени – и да обсъдим истински главния проблем”. Какво ще се случи тогава ли? Ако ние веднага сведем разговора до взаимни извинения и до изрази на уважение и останем на нивото на икуменическите баналности, няма да се случи нищо. Нещо обаче може да се случи – все още не знаем какво точно – ако в този разговор ние вложим цялото си същество, цялата си убеденост и любов. Страхувам се обаче, че съвременното схващане за плурализма клони в съвсем друга посока. „Дайте да не говорим за тези неща, те разделят. Нека да говорим за онова, което ни обединява. Да избягваме острите теми”.

И така, последният и най-важен въпрос, свързан с плурализма е следният: не сме ли длъжни ние, религиозните хора – именно защото, искаме или не, представляваме част от плуралистичното общество – да започнем да се придвижваме от първия стадий на плурализма, който вече, макар и само теоретично, е настъпил, към втория, т. е. към по-дълбокото разглеждане на проблема, съотнасяйки го с онова виждане за човека и за света, което сме унаследили в нашите традиции, и към среща един с другиго именно на тази дълбочина?

Може би вече е настанало времето да внесем в обсъждането на плуралистичното общество истинския религиозен огън и убеждение, да изпълним това, което днес е все още само форма, с осмислено съдържание.

 

12 юни 1966 г. (статия от архива на автора).