Мобилно меню

4.6736842105263 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (95 Votes)
Егоизмът е този, които развява знамето на Спасителя, за да защити себе си...

Защо вярващите така болезнено възприемат критиките към Църквата и често предпочитат да си затварят очите пред горчивата истина? Действително православните се боят, когато се критикува Църквата. Само отделни редки представители се отнасят към критиката спокойно, понякога даже доброжелателно. Но като цяло по-голямата част от вярващите се страхуват.  И затова реагират вместо с  отговор с викове и обиди. Крещят различни неща от необмисленото "Ти самият си такъв!“ до ителигентското "Не сте достатъчно компетентен по тези въпроси". Крясъкът е основното настроение като реакция на критиката. Който е общувал с православни в живия живот и във форумите, знае това.

Опонентът направо обстрелва с думи или веднага започва с личните обиди: „еретик“, „обновленец“, „филокатолик“ са най-честите обвинения срещу събеседника, сипещи се с честотата на междуметията. В заключение дискусията с лекота се закрива с думата  „жидомасон“ (еврео-масон - б. р.).

Такава е картината не само в интернет. Официалният църковен печат се прави все пак от хора образовани и сдържани, но в околоцърковната преса нравите са същите. Обвинененията и анатемите се сипят с  лекота и  летят дори от амвона – мястото, от където би могло в отговор на критиката да се излезе само с укоряваща усмивка.

Биолозите ще кажат, че в повечето случаи с викове  се реагира при болка или  при страх от възможна болка. Какво наранява  православните, когато слушат критика за Църквата? И от какво в такъв случай се боят? Откъде е този страх да разговарят, да разсъждават, обсъждат и слушат в крайна сметка.

Доброта и мъдрост са силите, които липсват в такава позиция. Именно сили. Добрият и силен човек не се страхува, че ще му отнемат най-скъпото. А слабият дори при мнима угроза започва да крещи, да плюе и да се заяжда. Силният право­славен знае, че най-важното за него никой не може да му отнеме. Никой не може да отнеме на човек връзката му с Бога и да го лиши от самия Бог. Никой не може да отнеме на човек Църквата, която е царство небесно и която е «вътре в нас» (срв. Лука 17:21 - б. р.). Аз разбирам, че вярващият човек може да се обиди от оскърбяването на светините, да се разстрои и дори да отвърне на удара. Етическата нормалност на контрареакцията в такъв случай е спорна, но може да разберем човека в такава ситуация. Но сега ние не говорим за оскърбление на вярата, а за критика.

Трудно ми е да приема реакцията на човек, който започва да крещи в отговор на критиката. Когато православните крещят, защото възприемат критиката като оскърбление, това е повод за размисъл. Слабият човек крещи и ругае, когато усеща, че губи. Какво могат да загубят от критиката на Църквата православните? Интересен въпрос...

Най-напред, навярно, те може би ще загубят някои илюзии, носещи им душевен покой, ако се сблъскат с мотивирани питания. Илюзорният душевен мир възниква у тези, които, бягайки от реалността на живота, се крият в Църквата.

Да, има такъв типаж. На човек му е сложно да живее – той е слаб, страстен или невротичен и в битовото православие той намира тихо убежище, прости рецепти за абсолютно всички въпроси, гуру и дори ежедневен ритуал на живота (да пости, да се моли и да слуша радио „Радонеж“).

Такава система от възгледи и практики на „битовата религия“  не разкрива Православието  в неговата всеобхватност и може да подейства само като временен обезболяващ аналгетик. „Тихото убежище“ на битовата религиозност не предполага, че пътят към небесното царство изисква мъдрост, в която се подразбира и мащабното човешко познание, не предполага и това, че пътят към Бога е път на безкрайното възхождане, постоянно търсене, търсене на Истината, търсене на способността да се различава доброто от злото... Не предполага и това, че всяка спирка по този път е вече отклонение от Пътя и че обезболяващият аналгетик не лекува.

Но за уморения, болен и най-важното слаб човек всичко това няма значение. И него също можем да го разберем: без причина в „тихото му убежище“ нахлува хирург и се опитва да му отнеме обезболяващото. Как да не закрещиш?

Илюзиите се хранят с митове, а православното съзнание е, уви, често митологично. Посегателството върху митовете в резултат на критиката предизвиква заплаха за вътрешната духовна стабилност. И нека тази стабилност да се опира на илюзии, за вярващия в митове е по-тревожно  да се раздели с тях. Изходът от покоя на илюзиите в търсенето и борбата за Истината е опасен и хлъзгав – не всеки, намерил временен покой, може да предприеме такава стъпка. И от това отново следва крясък.

Аз на мястото на православните братя и сестри не бих се тревожил и не бих бързал да посегна към вербалния пистолет при среща с критиката. Е, някой не е съгласен с нещо. Е, покритикувал.   Е, даже ни е изобличил и дори ни е нападнал. Е, и какво от това?

Бог, Христос и Църквата – никаква критика не може да засегне и да повреди. Никаква и никога. Да се притесняваш за Христос е нелепо. Той се справя с всяка критика и с подобна вече се е справял. Затова е и Бог.

На хората ли ще се навреди? Навярно това е възможно. Но още повече ще се навреди на хората с истеричните ответни викове и крясъци от наша страна. Все пак хората очакват нещо от нас. И вътрешноцърковните, и външните на Църквата лица очакват  нещо от нас – владеещите властта и словото. Какво? Най-напред онова, което ни е заповядал Христос: мъдрост, любов, търпение, умение да разговаряме, умение да слушаме, пастирство. И когато хората не виждат в нас такива очевидни добродетели, те престават да виждат в нас църковните хора, Църквата. Ето така възниква и анти-проповедта.

Няма по-действена анти-проповед от тази, която излиза от устата или произтича от действията на църковния човек. Никаква хула от външните, нецърковни хора не може да нанесе такава вреда, каквато ние нанасяме сами на себе си.

Още нещо неконструктивно се случва, когато църковният човек се сблъсква с критиката: той я приема като заплаха по свой адрес и чувства критиката срещу Църквата като лично посегателство срещу себе си. Това спомага за разпространението на удобната симбиоза между църковност и егоизъм.

Това се случва, когато човек, принадлежащ към църковната култура, възможно е дори към църковната духовност, в действителност под предтекст, че защитава Църквата от критика, всъщност защитава себе си, своя егоизъм, своя личен мирогледен избор. На пръв поглед изглежда като борба срещу злото, но в действителност това е реакцията на човек, пазещ своя личен свят, заврян по волята на съдбата (не искам да пиша „воля Божия“) в църковната черупка. При други жизнени обстоятелства такъв човек би направил избор не в полза на Църквата, а в полза на йога или на политическатата активност. Има такива хора и те не са малко, на които им е необходимо да се опрат на някъв фундамент, на идеология, да се прилепят към някоя група лица или обществено течение. Съответно заплахата за фундамента, идеологията неизбежно се приема като заплаха за стабилността на такава личност. И за да не загуби почва под краката си, такъв човек се хвърля на борба за защита, но не на Христос, не!!! А на борба за защита на самия себе си!

Тогава се изплъзват от устата му проклятията към нецърковния ближен, към „икуменическите архиереи“ и секуларните власти. Егоизмът е този, които развява знамето на Спасителя, за да защити себе си.  Изглежда така, че сякаш защитавам Христовата църква, но не - аз защитавам моята лична представа за църква, църквата, в която аз влизам. Изглежда така, сякаш аз защитавам Христовите норми на живот, но в действителност аз защитавам своите представи за правилен живот. Да, в някакъв момент, в определен отрязък те съвпадат. Но важна е не фразеологията, а мотивите.  А тук мотивът е да обезопася себе си и да контролирам заобикалящите ме чрез насаждане на собствените ми възгледи, които просто съвпадат с християнството.

5_protiv.jpg
Например, вчерашният пламенен комунист днес е ревностен православен.  Фонът е друг, но характерът си остава същият. Довчера просто истеричната дама днес е православна дама, истерично натрапваща поста, молитвите и други  атрибути на църковното битие на окръжаващите я. В действителност налице е най-обикновен егоизъм, който се е въоръжил с Бога, за да насажда своето, собственото, личното. За подобен егоизъм  не са важни нито посоката на критиката, нито нейната състоятелност. Когато ограждам моето аз, качеството на аргументацията няма значение, всичко е на барикадата, всеки камък става за оръжие.

Горделивото срастване на своето „АЗ“ с църковността – но не с Църквата и не с Бога, много често се случва при хора, дълго живели в Църквата, може би посветили значителна част от живота си на Църквата. Такова срастване се наблюдава понякога при дългогодишните свещеници с голям пастирски стаж, които интерпретират всяка лична критика към тях самите като деяние срещу цялата Църква.

Опитът да се разгледат църковните финанси и да се хвърли светлина върху тях в някаква конкретна ситуация се приема за гонение срещу цялата Църква. Опитът да се осветли административната система на Църквата се третира пак като гонение срещу пълнотата на Православието. Недоумението по повод съдържанието на конкретна проповед се приема за гонение срещу Христос. „Аз съм църковен служител, т. е. Божий служител и всяка критика по мой адрес е хула срещу Църквата Божия“. При такъв подход по принцип  не може конструктивно да се изслуша и разбере нито едно недоумение относно съдържанието на църковния живот.

Има още една причина, поради която в отговор на критиката от наша страна започва война. Причината е проста до баналност – това е страстта на непобедимия гняв. Гневът живее в душата, но пък Църквата учи, че не бива да се гневим на ближните, на единоверците. Затова клапата си остава затворена, но парата на гнева расте и избива. Тогава гневът се излива: върху чуждите, върху властите и най-вече, уж по Божията воля, върху опонентите в дискусията по църковните въпроси.

Струва ти се – и поводът е достоен, „не е напразен“, че защитаваш светинята, че Църквата е под обстрел. Само дето причината, заради която се бориш, не е онтологическа,  а сугубо лична: страстта на гнева, скрила се под външно благочестива форма. Природата на този гняв, от друга страна, може и да се корени в самата църковност на гневящия се: бремето на постите, молитвеното правило, разнообразните самоограничения могат да бъдат подсъзнателно неприятни за човека. Срещу тези необходими рамки на църковния живот се натрупва вътрешен гняв, който изригва навън. И се получава така, че „праведникът“ в действителност се задушава от своята „праведност“ в буквалния и преносния смисъл. Наистина е причудлива самоорганизацията на човешките страсти.

Печално е и още нещо: когато църковните хора защитават „честта на мундира“. Дори не толкова печално, колкото неефективно. Безполезно е да се казва, че поповете не се возят в мерцедеси, ако те все пак се возят. Глупаво е, когато поп с мерцедес казва, че пътува с лада. Пошло е и когато поп с мерцедес казва, че това е по Божие благоволение. И съвсем тъжно е, когато попът с ладата говори, че няма попове с мерцедеси. Ами има... Съществува си  стяжателството (алчна страст към натрупване на материални блага) в Църквата, съществувало е и ще съществува. Че кой не знае за това? Отричащите го очевидно дискредитират и себе си, и всички, които стоят зад тях.

В реакциите на критиките по адрес на Църквата сред вярващите се наблюдават отработени и любими приоми. Най-честият, за който споменах, е да се крещи: „Настъпи гонение!“, дори когато става дума за лек полъх на вятъра през прозорчето. Друг прийом е да се изисква от критика да изпитва любов към нас: „Критиката трябва да бъде с любов“. Това е прекрасен принцип, който е полезен да се упражнява от тебе самия. А да се  изисква от критиците любов – не виждам на какво основание. Ако трябва да бъдем точни, ние нямаме никаво право дори въобще да им поставяме каквито и да били изисквания. Пък и за тях са много смешни тези наши изисквания, защото за нашите критици ние не сме никакви авторитети.

Това прилича все едно „дошли сте да ни ругаете, но ако обичате по-тихо, че ме боли главата“, вместо мъдро да започнем дискусия или да си признаем слабостите.

Важно е църковният човек да види и следното: хората, критикуващи Църквата или отделни страни от църковния живот, или някои църковни деятели -  не винаги са мотивирани от ненавист към Църквата или към Христос. Напротив! Много често те са мотивирани от стремежа за търсене на Истината и в неприятната за нас критика те просто търсят отговори на важни за тях въпроси. Нищо лично, както се казва. Това разбиране е принципен момент за вярващия човек, определящ формирането на вътрешно-духовния му мир и осигуряващ възможността за мирен диалог. Или, като минимум, просто помогащ да се избегне враждата, ако, разбира се, тази цел е наистина актуална.

Уверен съм, че ние много губим, когато не си признаваме грешките, трудностите, тъмните места в църковния живот. Такова признание не може да повреди Църквата. А от фактите, каквото и да правиш, не можеш да се скриеш. Адекватното разбиране на реалността ще ни помогне ние самите да подобрим нашия църковен живот, който наследихме от имперските и съветските времена  в не особено добро състояние.

Може да се предположи, че ако Църквата не изглежда красиво – това би попречило на някой да стане църковен човек. Но това също е погрешно: влизайки в Църквата такъв човек все някога ще види всичките й проблеми, които ние сме се опитали да прикрием. И тогава ще настъпи разцърковяването.

Зложелатели винаги е имало и винаги ще ни преследват. Но те не могат да ни сторят по-лошо от това, което вече беше!

И въобще, с нас е Бог! Тогава от какви критики може да се боим?

Превод: Цветомира Антонова
Източник: Киевская Русь

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/aayqk 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.