Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Между утопията и бягството от действителността

Вторник, 15 Септември 2020 Написана от Прот. Александър Шмеман

Fr A SchmemannТова, за което ще говоря тази вечер, със сигурност е спорно. Знам, че е така, и дори не съм съвсем сигурен, че ходът на мислите ми е правилен във всички подробности. Все пак, човек не бива да остава на повърхността и трябва да се опитва да разбира в дълбочина своята епоха, а – Боже мой! – колко много пророци постоянно правят това! Преживяваме един от най-вълнуващите моменти от историята на Съединените щати. Ние не знаем, дали философията, която идва да замени предишната, притежава някаква стойност, или пък напротив, и всички живеем с едно и също усещане за тревога. В усилието обаче да надникнем по-надълбоко и да се опитаме да разберем случващото се, на ум неизбежно ми идва идеята за противостоенето – не само в умовете или в личния опит, но и в цялата наша култура, в цялата ни ситуация, – разиграващо се между два полюса. Единия полюс наричам утопия, а другия – бягство от действителността. И съм сигурен, че тук има поне нещичко, което си струва да бъде анализирано. Позволете ми накратко да обясня какво точно разбирам под тази поляризация, какво имам предвид, когато употребявам думата „утопия“, и какво – когато казвам „бягство от действителността“. Тъй като всички езици по определение са символични, то се налага в началото да обясним символиката, в рамките на която ще използваме тези термини.

Веднага ще кажа, че тези два подхода към живота, към обществото и към културата – утопията и бягството от действителността – разбира се, съществуват отдавна. Откриваме ги в почти всяко общество и в почти всяка култура. Винаги е имало хора, обсебени от един определен възглед за света, фанатично отдадени му, които доброволно напускат основното културно русло на своето време. Също така във всяка култура и във всяко общество ги е имало и онези, които могат да бъдат наречени „изпаднали“ и които поради различни причини се опитват да избягат от натиска на обществата, в които живеят. Струва ми се, новото днес е в това, че както утопизмът, така и бягството от действителността, вече не са маргинални феномени.

Винаги я е имало религията, винаги ги е имало сектите, винаги е имало култове. В християнството, в историята на Църквата, ние виждаме как всяко столетие носи със себе си своите нови утописти и своите нови бегълци. През втори век, например, ние се срещаме с монтанистите. Те обаче са именно маргинален феномен. Това пък, което аз смятам, че е характерно за нашата епоха, за съвременния ни свят, е, че тези две реалии, тези два подхода към живота, две позиции и видове опит – „утопията“ и „бягството от действителността“ – не са повече маргинални. Че са навсякъде. Че са станали движещи сили на самото ни общество. Не искам да кажа, че всеки работник на бензиностанция е или утопист, или беглец, но самата култура бива движена от хора, отъждествяващи се или с едното, или с другото.

Нека сега кажа, какво разбирам под утопия? Преди всичко, утопията е някакъв вид максималистка проекция, насочена към бъдещето. Това е обещание или идея, че историята като цяло и човешкото съществуване като лична съдба се движат в посока на съвършенството и осъществяването, към бляскава – и не само бляскава, но също и скорошна – победа над всевъзможните съществуващи опасности и несъвършенства. Можем да забележим, например, политическия призив на утопията, да не говорим за такива утопии като марксистката. (Днешната власт на марксизма над човешките умове сама по себе си представлява парадокс – нещо абсолютно удивително! Как обаче тази теория, която така и не е доказала своята правота – нито в детайлите, нито като цяло – продължава да удържа властта си? Има хора, за които раздялата с марксисткия възглед за времето и историята е потресаващ вид „страдание“.) Дори обаче ако пренебрегнем утопии като марксизма, който не е съдба на тази страна, ще открием, че утопизмът все пак е фактор в политическата култура на нашето общество днес. Не е случаен фактът, че на всеки четири години – по време на поредните президентски избори – неизбежно присъстват представи като „Великото общество“[1] или „Новата граница“[2]. Винаги има нещо, което да е велико, решаващо и окончателно, и именно върху такива представи се гради вярата, че имаме увереността и сме способни да направим нещо съществено.

Само че не – историята на света не ни насърчава да разсъждаваме по този начин. Всички наполеоновци се провалиха и всички техни мечти завършиха на всевъзможни Свети Елени…[3] И все пак днес тази вяра продължава да бъде абсолютна. Нито един политик с идването си не би казал: „Ние знаем, че сме бедни, ограничени, способни на грешки човешки същества. Ние живеем в тъмнина и ще се опитаме да дадем всичко от себе си, но, разбира се, това, което може да бъде направено, не е много…“. Такъв човек просто не би стигнал много далеч. Той трябва да притежава някаква утопична харизма. Да ни води към онова, което френският поет-марксист Арагон[4] нарича „Les lendemains qui chantent“ – „Утрешните дни, които пеят“. „Утрешният ден трябва да пее“. Защо обаче утрешният ден трябва да пее? Хора ще умрат, гробищата ще се увеличават и т. н. Съвременната политика се подхранва ако не от неизбежни лъжи, то поне от утопични послания.

Търсенето на утопията господства и в нашето ежедневие. Съществува утопията, която аз наричам „терапевтична“.

Докато чаках влака си на Пенсилванската гара, се отбих в една книжарница, за да видя там огромна лавица с много книги (вероятно купувани от някого, не знам – иначе защо им е да ги отпечатват?), обещаващи и провъзгласяващи възможността за тотално здраве – книги, които отсъждаха за всичко в живота от гледна точка на онова, което би допринесло за този вид утопично състояние на здравето.

Вероятно знаете последното откритие, че кафето е вредно за здравето. Така, след като отстранихме практически всички храни – течни и твърди – дойде ред и на кафето. И все пак хората се нахвърлят върху всичкото това и го купуват! Разбира се, смъртта е най-голямото препятствие по пътя към утопията и днес тя бива разглеждана по много особен начин. Повярвайте ми, много скоро едно велико събитие, което християнската вяра проповядва, – това, че Христос е потъпкал смъртта, – по някакъв особен начин ще бъде усвоено от нас и ще се превърне в система – знаете как – подобно на чудотворното здраве или на нашите системи за отслабване… Ще си имаме и система на смъртта, така че същата повече няма да присъства като ужасяваща въпросителна върху всички наши утопии.

Наблюдаваме също така огромния успех на всевъзможните психотерапии, които разглеждат действително сериозно прословутото наше конституционно право (ако не и нареждане – страхувам се, че скоро това ще се превърне в нареждане) да преследваме щастието като самоочевидна цел на нашия живот. Аз обаче не познавам много култури от миналото, които така систематично да са проповядвали щастието като възможност и че то трябва да бъде единствената реална цел на човешкото съществуване.

Всички стари системи, дори и най-песимистичните сред тях, познават радостта, но щастието е нещо твърде различно. Мисълта, че целта на живота е просто да бъдеш щастлив (и че щастлив означава да се храниш само с одобрени от Министерството на земеделието на САЩ храни и да се въздържаш от такива опасни елементи като водата, хляба, месото, кафето, чая, да не говорим за тютюна и подобните на него неща) просто не е хрумвала на никого. Радостта е била откривана по-скоро в дребните нарушения – повечко да пийнеш, повечко да се посмееш, от време на време – в разгара на сезона – да се развилнееш… Много скоро ще ни се дават и предписания – утопични предписания – за това, как да празнуваме, без да си вредим, запазвайки все това прословуто щастие. Утопията е всепроникваща. Тя е навсякъде, макар ние да сме все още твърде далеч от онова, за което тя говори. Продължаваме да замърсяваме въздуха, но пък утре ще сме по-благородни от днес. От време на време – поради някакви тайнствени причини – все още ни се случва да имаме зъбобол. Докато обаче чакате реда си пред зъболекарския кабинет, прегледайте нахвърляните на масичката брошури. Ще разберете, че в бъдеще всички наши страдания ще изчезнат, че скоро цялата медицина ще бъде превантивна. Последната пък дума на утопията е, че ако се откажете от това щастие, ако се откажете превантивно да се грижите за зъбите си и все още настоявате да пиете кафе, страхувам се, че вместо с щастието, може да ви се наложи да си имате работа дори с правосъдието и със съдилищата. Ето я утопията, към която ни тласкат днес.

Навсякъде – от най-кървавата до най-благата утопия на постиндустриалната ни култура – го има това голямо обещание, според което трябва да живеем les lendemains qui chantent, очаквайки пеещите утрешни дни.

Като странен двойник на утопията пък пред нас е втората основна тенденция на нашето време – тенденцията на бягството от действителността, нещо като антиутопия. Нашият свят днес не е само света на тези, които енергично преследват утопични мечти, но и – до степен, неизвестна на миналото, – свят на изпадналите хора: от всички видове, от всички полове, от всевъзможни позиции в обществото. Всички знаем това. Всички изживяхме опита на 60-те, когато хората чувстваха по нов и безпрецедентен начин гнета на това, което беше наричано Система, и желанието да се изплъзнеш от тази Система.

Аз съм декан на богословско училище. Спомням си, че през 50-те при нас имаше младежи, които бяха готови да кажат „амин“ на почти всяко нещо, което бих пожелал да им внуша. Днес обаче, когато студентите виждат „9:00-11:00 – Догматическо богословие“ те по някакъв начин се чувстват угнетени – дори и когато посещаването на съответния курс не е задължително. Самият факт, че тази информация е публикувана по този начин, е дразнещо напомняне за Системата.

Беше време, когато някои хора разсъждаваха така: „Боже мой! Та аз принадлежа към църква, която и литургично, и в други отношения е твърде архаична“ – хора, които искаха да отстранят тези архаични ритуали, да ги разтурят. А днес? Днес всяка двойка, която пожелае да се сключи брак, се чувства в правото си да напише собствена брачна церемония. Искат да намерят свои собствени думи. И вървете, та им обяснявайте, че никой досега не е успявал да измисли нещо толкова блудкаво, колкото това, което те си мислят, че съчиняват, смятайки го за по-добро от угнетяващите системи. Бягството от действителността започва с характерното за изпадналия човек настроение на ума и продължава като търсене на всевъзможни видове духовни опитности. „Знаете ли – вие не можете да намерите Бог на Бродуей, в Ню Йорк. Трябва да Го потърсите някъде из сините планини на Индия, в някой ашрам[5], в точно определени техники“. Нека го кажа още веднъж: позицията, която заемам, ми позволява да знам всичко това, тъй като – за лош късмет – моята религия, Източното православие, много често бива отъждествявана с някакъв доставчик именно на такива малки мистични техники, които да задоволяват изпадналото сърце с чувството за лично блаженство вън от Системата.

Има го, освен това, и новопоявилия се култ към гурутата, и настроението – което, разбира се, винаги е съществувало, но никога в такава форма и толкова наситено, – на „ненавистта към света“.

Днес, на Пенсилванската гара, към мен се доближи човек, когото познавах преди много години и ми каза: „Здравейте, отец Шмеман“. И тъй като беше облечен в нещо като черна мантия и почти стъпваше върху брадата си, аз го попитах: „Кой сте вие?“. Всичко около него беше чудновато – от косата му до странната му шапка… Вероятно си играеше на светогорски монах или нещо подобно, но аз знаех, че е роден в Бруклин. Познавам много хора, обърнали се към православието, които си мислят, че ставайки православни трябва заедно с това да се превърнат и в руски монархисти и да смятат, че възстановяването на Романови в Русия е единственото условие за спасението на света.

Когато се бяга от действителността всичко върви, тъй като е вън от страховитата Система. Ние можем да се шегуваме с това, но зад шегите ни стои една съвсем сериозна действителност. От едната страна е идеята за утопия, която постоянно се разпространява и нараства в съзнанието на съвременните хора, а от другата – огромното изкушение на бягството.

Във Франция днес е изкован нов израз, изобличаващ наложения ни през 20 в. начин на живот. Там казват, че животът се състои от „Métro, boulot, dodo“,[6] сиреч метрото те вози до работното място, следва самата работа, след което – спане. И това е целият ни живот. Така че нека да му се изплъзнем.

Много често днес утопията говори с езика на революцията. Да сте чували за поне едно правителство, примерно в Африка, което да не претендира да е революционно? Все някакви революционни фронтове, освободителни движения. Думата „революция“ се е превърнала в кодово название. Тук пък, в Съединените щати, същата роля играят „освобождението“, „промяната“ или „качеството на живота“. Утопията и бягството от действителността са единодушни в едно, и това е, че животът, който живеем днес, в този момент, е невъзможен. Че е абсолютно непоносим. И това, че миналата нощ не са се самоубили всички хора, се дължи просто на един особен тип двуличие. Защото, в случай че бяха нормални, те или на момента щяха с революционна страст да започнат да мятат бомби, или пък да хукнат нанякъде в търсене на истината – подобно на онзи монах, когото срещнах днес на Пенсилванската гара – пускайки бради и медитирайки върху нещо си… Върху какво обаче медитират? Никога няма да ви кажат това. Защото медитирането се е превърнало в цел само по себе си, в средство за бягство. Нима обаче Бог е обект на тяхното медитиране? Ш-ш-шт! Тихо! Това ние не го знаем – ние просто медитираме.

Това, което казах, беше наполовина на шега, но, повярвайте ми, в случая съвсем не става дума за шеги. Исторически погледнато, за първи път културата бива отричана и от двете страни. За първи път от нея не остава нищо. За утопистите културата е нещо, което трябва да бъде разрушено, ненавиждано, съдено. Славно ще бъде само бъдещето. За бегълците от действителността пък от културата трябва да се бяга – тя е нещо, което трябва да бъде отхвърлено, да бъде обект единствено на нашето отвращение и толкоз.

И все пак, както всички добре знаем, днес, в този свят пред нас продължават да стоят няколко проблема. Как обаче да ги разрешим, как въобще да мислим за тях, след като този дуализъм е уловил в своя плен въображението на младите хора, пък и на не чак толкова младите?

Към това можем да добавим и анализа на съвременното изкуство, което е също или утопично, или бягащо от действителността. Изкуството вече не е това, което е било в продължение на столетия – преобразуващо възприятие, вид сакраментално изкуство да видиш нещо в действителността. Днес – без значение дали ще е Салвадор Дали, или дори Пикасо – то е преди всичко преживяване на всичко като нарушена цялост. След което през тази нарушена цялост до нас достига или някакво обещание, или поредно откъсване от действителността.

Защо казвам всичко това? Струва ми се, че ако успеем да разберем природата на утопията и на бягството от действителността, ще можем да започнем да разсъждаваме какво отношение има всичко това към самите нас. Трябва да разберем как те са се появили, кога и защо. И тук вече аз стигам до първата си теза, а именно че и двата подхода – и утопията, и бягството, – които не можем да видим преобладаващи в която и да било органична културна цивилизация от миналото, че тези два фундаментални, екзистенциални и идеологически подхода са това, което френският философ определя като „доведени до лудост християнски идеи“.[7] Защото както утопизмът, така и бягството от действителността са вкоренени преди всичко в самата християнска вяра – в онова Благовестие, което преди около две хилядолетия е обединило около себе си групата от хора, нарекли се апостоли и разпръснали се по всички краища на този свят. Защото и двете са вкоренени в това, което аз бих си позволил да нарека фундаментален дуализъм на християнския подход към света. Това не е философски, нито онтологичен, а екзистенциален дуализъм. Необходими са два, само два цитата, за да разберете какво имам предвид:

Първият е от Евангелието според св. Йоан: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Това, което за мен тук е важно, е вечната музика на тези думи: „Бог толкоз обикна света“. Това „Бог толкоз обикна света“ възхожда към Глава 1 от кн. Битие: „Биде вечер, биде утро – ден един“ (Бит. 1:5) и втори, и трети… през всеки следващ ден „видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31). Ето го него – божествения свят. В съчиненията на днешните библейски учени има всякакви редукции на Библията. Някой я свеждат до набор от абсурдни твърдения – до скандал от частни твърдения, както казват те. Ако обаче четете Евангелието без да познавате работите на библейските учени, – а това съвсем не е нещо абсолютно задължително, – ще намерите там преди всичко потресаващото изповядване на Божията слава в този Негов свят. „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“.

Вторият пък цитат е от първото послание на св. Йоан: „Не обичайте света, нито което е в света… Защото всичко, що е в света [е] – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска…“ (1 Иоан. 2:16).

Ето как в Евангелието съвместно съществуват светлината на Божията любов към света с този апокалиптичен, катастрофичен страх: „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8). И така нататък…

Оказва се, че в християнството ние имаме работа с два фундаментално различни, взаимно изключващи се подхода. Първият от тях се състои в това постоянно да казваме на Бога нашето „Амин“: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ – Амин; „Ето, благовестя ви голяма радост“ – от началото на Евангелието според св. Лука (2:10) – Амин; „Те… се върнаха в Иерусалим с голяма радост. И бяха винаги в храма, като славеха и благославяха Бога. Амин“ – от края на същото евангелие (24:52-53). Това централно богослужебно действие на Църквата наричаме „Евхаристия“, благодарение. А центърът на това благодарение е ангелската похвалà: „Свят, свят, свят Господ Саваот – цяла земя е пълна с Неговата слава!…“.[8]

От другата страна е постоянно това „Не се изкушавайте!“ – „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска…“. Столетия наред Църквата удържа тези два подхода заедно, като два същностни аспекта на една и съща действителност. Когато обаче тя започва да се огъва в историята на християнството, заедно с нея започва да се огъва и човешкият разум и хората започват да избират между двата пътя – или този на утопията, или този на бягството от действителността.

Кога обаче започва всичко това? Всъщност съвсем, съвсем неотдавна. През 18 в. – прословутото столетие на „просвещението“ – за първи път са поставени основите на утопията като противодействие срещу средновековната, „песимистична“ представа за християнството. Думи като „разум“ и „щастие“ започват да моделират човешкото съзнание. След това идва 19 в. – столетието на откриването на историческия прогрес. Откакто историята е християнизирана, тя престава да бъде схващана като цикличното движение, каквото е била в епохата на елинизма, за да се превърне в линия, водеща ни към Царството, което очакваме. Хората започват да разбират историята като процес, който, макар и да е изглеждал така антихристиянски, от самото начало е имал своята посока. Появява се идеята за прогреса – движение към все по-голямото и все по-доброто, все по-голямото и все по-доброто, все по-голямото и все по-доброто – les lendemains qui chantent, утрешните дни, които пеят. Всевъзможните хегеловци и шелинговци, и накрая Маркс, всички онези хора, които са обожествявали историята, в действителност са принадлежали, без дори да си дават сметка за това, на целия този християнски свят. И макар да са отхвърляли трансцендентното, макар да са отричали Бога, от тях насетне историята вече не е просто движение, а движение в посока към Абсолюта. Някой може да схваща този Абсолют като отсъствие на зъбобол, друг да го вижда в равенството и в справедливостта, трети – като световен мир, четвърти – като каквото си пожелае… Факт е обаче, че всеки проектира собствената си утопия в бъдещето – ето я доведената до лудост християнска идея.

Същото може да бъде казано за греха. Изопачената утопична идея, че причината за злото е отсъствието на знание, идва от същите християнски и библейски източници и интуиции. Тази идея е запазена и до днес във великата митология на американското обществено образование – като вяра, че образованието ще премахне всяко зло. Почнете да обсъждате проблемите на секса с момичетата, докато са още тригодишни и те няма да преминат през ужасните табута и травми, през които сме преминавали ние. Образование, образование, образование, образование – ad nauseam[9] – и човекът ще бъде освободен от греха.

Християнската и библейска идея за злото обаче е въплътена в описанието, което там се дава на първородния грях, както и в личността на дявола. Дяволът обаче съвсем не е невежа. Сатаната не е докторант, който все още не си е взел изпитите: в противен случай, сами разбирате, естествено би стигнал до компромис с Бога, с Христос – малко добро, малко зло… Но не! Дяволът е този, който знае всичко. Той е най-мъдрият, той е „Луцифер“ – носителят на светлината. И, притежавайки цялото познание за Бога, той въпреки това казва: „Не“! В Бесове на Достоевски има една забележителна страница, където авторът критикува голямата западна идея, че в края на краищата образованието ще доведе до щастливо съществуване. Всички експерти, всички онези хора, които знаят повече и повече за все по-малко и по-малко неща, накрая ще обединят усилията си, за да произведат едно научно обосновано общество. По думите на Достоевски, тогава ще се появи човек със саркастична усмивка, който ще погледне този рай и ще каже: „Защо не пратим всичкото това по дяволите?“. Той ще знае, че целият този прогрес е толкова удобен, стерилен, хигиеничен, добре работещ, опазващ човешките права и т. н., и все пак ще каже това – просто защото злото е ирационално, защото е бунт и ненавист към светлината. А светлината не е в книгите. Бог е Светлина.

Бягството от действителността се корени в идеята, че злото е абсолютно. С такова умонастроение вие чувствате, че не можете да живеете в общество, което е паднало в греха, което е зло. Вие просто трябва да се освободите от него! Да го напуснете! Да не се смесвате с този свят! Дори само малкия си пръст да потопите в този поробен от злото механизъм, и целият ви живот ще бъде разрушен…

Утопията и бягството от действителността възхождат към уникалния религиозен опит, който можем да наречем юдео-християнски. За съжаление, веднъж съгласили се със света по отношение на този дуализъм на утопията и бягството, християните – онези от тях, които наричат себе си вярващи, – в крайна сметка се предават или пред едното, или пред другото. И тук вече стигаме до истинската трагедия – така, както аз разбирам нещата. Често си мисля за онази семинария в Нова Англия, в която, насред славата на утопизма на 60-те, преподавателите и студентите се събраха, за да изповядат пред Бога греха, че бяха прекарали твърде много време в параклиса си – в молитви към Бога и очистване на собствените си сърца, пренебрегвайки така проповядваното тогава от хора като Харви Кокс,[10] че трябва да строим градове, да освобождаваме света и пр. И взеха единодушното решение да затворят параклиса. Така тази семинария се превърна в нещо като говорилня, в място за провеждане на семинари, подобни на тези, които през май 1968 г. преживя Париж.[11] Скоро след тези събития аз посетих Париж и навсякъде видях групи от хора, които обсъждаха нещо. Може би това е карикатура на голямата вяра на 20 в., че обсъждането винаги води до нещо… Аз обаче смятам, че то не води доникъде. Такова е поне личното ми мнение. И не само че не води доникъде, но и тези обсъждания създават реалности, които в противен случай никога не биха съществували. В резултат от това половината от християните изповядва „греха“, че християнският свят е създал св. Франциск или Меса на Бах, или Месия на Хендел, или системата на символите, в която една минута време може да съдържа в себе си цялата вечност и където действителното призвание на хората не е щастието, нито равенството, а радостта – духовната радост, радостта от виждането на таворската светлина. Другата пък половина от християнския свят се е отдала на това, което наричам утопизма на „аз-също“.

Съвсем наскоро бях в Париж. Отбих се в любимата ми богословска книжарница и намерих там книги със заглавия от типа на Марксистки прочит на Евангелието според св. Матей; Фройдистки прочит на книга Битие и пр. Разбира се, този подход е подготвян в продължение на столетия, когато се е смятало, че човешкият разум, човешката наука и познаването на късносирийската граматика ще ни обяснят най-накрая какво точно е имал предвид Христос, когато ни е говорил за Царството Божие. Преди появата пък на трите авторитетни тома на д-р Еди-кой си[12] по този въпрос, никой не си е мислил, че разбира за какво точно става дума.

Днес обаче се смята за даденост, че християнството изпитва нужда от утопизъм. Смята се, че ние трябва да съжаляваме. За какво обаче? За това ли, че сме предпочели трансцендентното пред иманентното? За това ли, че сме мислили за Царството Божие в категориите на Другия свят? И сега сме длъжни да се мобилизираме и да се съединим с всеки възможен активизъм – независимо дали той ще бъде наричан „богословие на освобождението“ или „богословие на урбанизма“, или пък „богословие на сексуалното осъществяване“… Било е време, когато думата богословие е означавала „думи за Бога“.[13] Сега обаче тя може да означава вече и думи за секса, за противозачатъчните… И, като противодействие срещу това развитие, християните се предават на аз-също-утопизма.

В същото време ние наблюдаваме и едно съществено възкресяване на бягането от действителността, което в съвременната религия възприема множество форми. Хората обръщат гръб на света и се нахвърлят върху какво ли не. Като православен свещеник аз мога да видя формите, които този процес възприема в Църквата – сред нас има хора, които не ги е грижа за нищо от онова, което се случва в света. Те просто са открили за себе си Иконата. Или пък, разбира се, още една област, в която можем да се оттегляме до безкрай, е обсъждането на богослужебните практики на Високата църква, на Ниската църква или на Средната църква.[14] Или пък богослужебните одежди… Съвременни ли са те или са архаични… Можете да чуете хора да казват: „Това обаче не е правилно – през 3 в. в източен Египет…“. И вече чувствате, че Преображението е започнало. Важното е да е през 3 в. и да е в Египет или в Месопотамия, или където и да било, само да не е в Чикаго, Ню Йорк, Лондон или Париж. Стига само тази Епифания или Теофания[15] да са се случили някъде там, в някаква приказна земя! Например, в Кесария Кападокийска – това вече е музика за ухото. Изречете само името Кападокия и – нали разбирате – това вече ви дава чувството, че сте в точната богословска школа. Вкарайте обаче Чикаго в тази религия, и това ще развали цялата ви мечта, цялата сладост, всичко.

И така, пред нас са или йезуити, преоблечени като професионални безработни и бродещи по улиците на Чикаго, приключили веднъж завинаги с всички кападокийци, или хора, тръгнали да бягат – в подредена процесия – към Кападокия. И това е, разбира се, цялата трагедия на християнския отговор, който ние даваме както на утопизма, така и на бягството от действителността. Е, и? Сега какво?

Сега какво? Какво се крие в действителност зад всичко това? Аз казвам, че тук си имаме работа с две страни на един и същ възглед: че, от една страна, Бог толкова обикна света и, от друга – не обичайте света, нито каквото и да било от онова, което е в света. От една страна св. Павел ни казва: „Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас“ (Фил. 1:23-24). От друга страна, отново той ни казва: „Ни смърт, нито живот… ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ“ (Рим. 8:38-39).

Как обаче Църквата удържа тези два възгледа заедно? Как, от една страна, тя е в състояние да се радва ден след ден в този Бог, Който толкова обикна света, че отдаде за него единородния Си Син, и, от друга – да примирява това с твърдението, че не трябва да обичаме нищо от този свят? Или: Не си събирайте съкровища на земятаСъбирайте ги на небесатаЗащото там, където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.[16] Как двете могат да бъдат примирени? Хора като големия професор по богословие Адолф фон Харнак, са се опитвали да го обясняват, без да виждат, че в действителност тези две твърдения са свързани едно с друго. Харнак говори за бяло и за черно християнство. Той казва, че има радостно християнство и тъжно християнство. Това обаче не е вярно.

Християнството примирява едновременно три фундаментални истини. На първо място, както Библията, така и Църквата провъзгласяват истината за това, което аз бих нарекъл „опита от творението“. Не, в случая не говоря за това как творението е било разгърнато в седем дни посредством белтъчни структури, нито на колко точно години е бил Адам, когато е бил сътворен, нищо подобно. Тези неща далеч не са важни. Важно е това, че „творението“ ни се открива всяка вечер, докато пеем Псалом 102: „Благославяй, душо моя, Господа, и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свето име…“. Че в това е утвърждаването на същностната доброкачественост на света, на божествения му образ. „Небесата проповядват славата на Бога!“.[17] Нима обаче авторите на Библията не са имали своите травматични преживявания? Нима те не са преживявали психически пристъпи на неврастения? Разбира се, че в този свят хората винаги са страдали. Но как тогава се е появила тази Книга, която цялата е един непрестанен химн от славословие, от прослава?

Това е първото твърдение: Всичко е добро. Гръцките отци казват така: „Никога да не дръзвате да казвате, че дяволът е лош. Той е лош според поведението си, но е добър по природа“. В противен случай се завръщате към дуализма на крайното „добър бог – лош бог“. Дяволът е най-съвършеното Божие творение. И затова – онтологично казано – е станал толкова мощен и толкова лош.

А ето и второто твърдение: Този свят е паднал свят. Но не заради едно дребно прегрешение – онази прословута ябълка. (И защо ли ябълка? Не знам кой е решил, че забраненият плод е бил точно ябълка. Опитвал съм се да разбера, но така и не успях.) А защото този свят е отхвърлил своята доброкачественост, отхвърлил е, на първо място, Бога, Който е самото Добро. И затова е паднал целият свят – не само определени неща в него. Не просто извънбрачният секс, противопоставен на секса в брака, нито конякът – противопоставен на доматения сок. Паднал е целият свят. Бракът е паднал. Паднал е и доматеният сок, не само бърбънът. Всичко в този свят е стигнало до паднало състояние. И най-добрата религия е първото сред най-падналите неща въобще! Защото религията е заменила радостта в Бога с изчисленията: какъв трябва да е броят на свещите, колко долара трябва да пожертвам, колко правила да спазя, колко заповеди, колко са отците, колко са тайнствата, колко, колко, колко?… „Изчислително богословие“. И така, всичко е в паднало състояние. Всичко е потъмняло. И тук Православната църква незабавно ще ви каже: „Да, светът е болен, повреден, повреден из основи от греха. И все пак продължава да възпява Божията слава! Все още допуска до себе си Бога!“.

И, накрая, третото твърдение: Светът е изкупен. Изкупен е обаче не с цел да бъде гарантиран успехът му, пък дори и той да се изразява в отличната финансова политика на д-р Стокмън.[18] Светът не е изкупен, за можем ние да имаме „утрешните дни, които пеят“. Изкуплението се случва сега, точно сега. Това е християнската есхатология. Тя не е само есхатология на бъдещето. Всеки ден, много пъти на ден, ние казваме: „Да дойде Твоето царство“. И Царството идва сега. Прочутата френска формула Métro, boulot, dodo е именно това, което бива изкупвано. Защото изкупление не означава замяна на всички онези неизбежни земни неща със значима работа. Всъщност, коя работа е значима? Та нали всяка работа, която продължава поне три понеделника, вече става безсмислена или поне до известна степен потискаща. Изкупление означава точно това, за което пише в посланието си св. Йоан Богослов: „Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота… [–] вечния живот, който… се яви нам“.[19] И това е парадоксът, това са антиномията и посланието, на които християните не могат да издържат, тъй като те им идват в повече. Далеч по-лесно е да имаме една мъничка религия с минало, настояще и бъдеще, малко заповеди и предписания. Да казваме, че Бог не обича света. Че обича само добрите неща в света. Че обича хората, които ходят на църква. Хората, които допринасят (макар и приносът им да се свежда само до плащания от тях данък, но все пак добре е, че допринасят), и така нататък, и така нататък… Изкупление означава, че Царството, което има да дойде, вече е дошло, че е посред нас.

Голямата драма на изкуплението тече през цялото време. Ранната Църква успява да удържа в едно тази гледна точка, тази есхатология, това учение, тази вяра в крайното. Църквата е преследвана. Тя е отречена. Римската империя казва на християните: „Вие не може да съществувате“. Прочетете обаче раннохристиянските молитви и ще видите, че те са космични, че са исторически. Нерон! Боже мой, що за чудовище! А по същото време Павел пише на Тимотей и казва: „И тъй, моля преди всичко да се правят просби, молитви, молби… за царе и за всички, които са на власт“ (1 Тим. 2:1-2). Той не казва „Протестирайте!“. Не казва „Вървете и…“! Казва само: „Молете се за тях“. Защо обаче? Защото Църквата изобщо не е малък форум за социални реформи. Защото тя въвежда, повтаря простия факт, че историята на изкуплението на света, за което сме отговорни, става в нашите сърца, а това Царство, тази светлина, която идва към нас, е единствената сила, която ни е предоставена – като осъществена, въведена есхатология на Царството и, в същото време, като действително познание за това Царство. Като знание, че нищо не се решава чрез рецепти и терапии, но че реши ли да знае истината за всички неща, човекът – подобно на пустинника, на великия баща на монашеството св. Антоний – се обръща към Бога. Антоний отива в пустинята и се моли на Бога за способността винаги да вижда дявола. Защото дяволът винаги възприема формата на ангел на светлината. Дяволът винаги е този, който ще каже нещо сантиментално, нещо приятно и добро. И накрая Бог дава на Антоний тази способност. И тогава за светеца този свят се превръща в Царство – нищо че той все още се намира в измеренията на човешкото съществуване.

Този решителен опит от Царството обединява в себе си онова, което аз наричам „триединна интуиция“ за света: сътворен, паднал, изкупен. Сътворен означава добър. Това значи, че основанията на всичко онова, което поставяме под въпрос и в нашия утопизъм, и в бягството от действителността, са добри. И все пак всичкото това може да бъде и лошо. Системите? Métro, boulot, dodo? Дали обаче всички системи не са просто карикатури на това, което наистина е съдба на човека? Някой би дошъл при мен и би ми казал: „Аз не мога да понеса един безсмислен живот. Метрото, леглата, закуските, еленското месо и така нататък, и така нататък…“. А аз бих му отговорил: Христос също не би могъл да го понесе. Той умря на Кръста. А св. ап. Павел казва: „И тъй, ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете“ (1 Кор. 10:31). Онзи ден проповядвах в Монреал, след което към мен се доближи един човек и ми каза: „Благодаря Ви за това, че ме научихте, че мога да чета дори Уолстрийт Джърнъл за слава Божия“. Да, разбира се че можете. Славата Божия – повярвайте ми – не е само в офиса на г-н Ралф Нейдър.[20] Славата Божия е навсякъде – навсякъде, където човек поиска тя да бъде.

След тази интуиция за сътворения свят идва интуицията за падналия свят. Нека бъдем реалисти. Нека не се присъединяваме към идеята, че само още един институт, само още един мозъчен център, още едно откритие и още една терапия, и най-сетне със злото ще бъде приключено. Злото е тук, около нас. Това обаче не трябва да ни хвърля в паника. Не трябва веднага да напускаме и да бягаме, не! Спомням си за онова малко шестнадесетгодишно френско момче, което играело на топка, а при него дошъл някакъв йезуит и му казал: „Ти играеш на топка! Но представи си, че Христос се върне точно днес. Какво ще правиш?“. А момчето отговорило: „Ще играя на топка“. И през ум не му минало, че има нещо лошо в играта на топка.

Понякога имам чувството, че съм се присъединил към някакъв метафизичен – съшит от християнство – Корпус на мира. Много често в Женева, където ходя на разни икуменически срещи, чувам израза „църкви, синагоги и други агенции“. Само че аз не съм бил кръстен в агенция. И смятам, че всеки отделен човек е свободен да не бъде част от агенция. Да стои настрани от това.

И така, това е интуицията за сътворения, падналия и изкупения свят. И докато тази триединна интуиция не бъде разрушена, нашата – вкоренена в Евангелието – култура няма да изпадне изцяло нито в утопизма, нито в бягството от действителността. Така че днес същинската интелектуална и духовна работа, която стои пред нас, християните, не е да избираме между утопията и бягството. Нито да продаваме религия в качеството на диазепам, хапче свещен диазепам. Истинското предизвикателство, което стои пред нас, е да преоткрием онова, което аз наричам фундаментална християнска есхатология. Без значение какъв точно е Другият свят (пък и ние не знаем нищо за него), този Друг свят е преди всичко открит пред нас тук и сега. Именно тук и никъде другаде. И ако ние не го познаваме днес, ние така и никога няма да го открием. Ще повторя още веднъж: ако не можем да видим Царството Божие в Чикаго, в Уилмингтън, на Таймс Скуеър и в други подобни места, ние няма да го намерим никога и никъде. Ако смятате, че можете да го намерите някъде в Трансваал[21] и сте достатъчно богати, вървете там. За да разберете, че онова, което е там, не е по-различно от това, което е тук.

Когато наскоро моят приятел, социологът Питър Бъргър, отправи критика към модерната идея, че раят е винаги някъде много далеч от Манхатън и заводите, но някак си може винаги да бъде открит в комуна в Северен Върмонт, където хората сами пекат своя хляб и възпитават заедно децата си, той каза така: „Съжалявам, дами и господа, но когато Бог говори символично за Своето Царство, това Царство е град, не малка ферма във Върмонт“. „Тогава аз… видях светия град Иерусалим, нов, слизащ… от небето“ (Откр. 21:2). А Йерусалим е, разбира се, град.

Тази основна християнска есхатология бива разрушавана и от оптимизма, водещ до утопията, и от песимизма, водещ до бягство от действителността. И ако в лексиката на християнството трябва да останат само две еретически думи, то те трябва да бъдат „оптимизъм“ и „песимизъм“. И двете са крайно антибиблейски и антихристиянски.

Наша работа – на християните – е да пресъздадем тази уникалната вяра, в която няма никакви, абсолютно никакви илюзии относно злото. Ние просто не можем да си позволим онази евтина вяра, която изисква от нас само да спрем цигарите и пиенето – дребната религийка, която обещава, че само да спрем кафето, и нашият утрешен ден ще започне да пее. Нашата вяра не се основава върху нищо друго, освен върху следните две фундаментални откровения: че Бог толкоз обикна света и че падналият свят е бил тайно, мистериално изкупен.

Всички ние сме хора, принадлежащи към определена традиция, към определена култура. Тук аз не говоря за специфичното религиозно наследство на нашата култура, за катедралите в Шартр, за Нотр Дам или великата религиозна поезия. Имам предвид онази уникална култура, действителност и вяра, които са създали хора като Данте, като Шекспир и Достоевски – вярата, в която всичко, което се опитвам да кажа, е изразено по съвършен начин: съществува действително зло и съществува действително добро. Съществува светът, който може да бъде обичан, съществува и светът, който е омразен. Съществуват вертикални, съществуват и хоризонтални измерения на човешкия живот. Нищо не е предадено. Нищо не е повредено. Там, където има радост, радостта е пълна. Там, където има тъга, тъгата е също пълна. Животът не може да бъде сведен до онези психологически бърканици и всевъзможни неща от този тип. Аз наистина чувствам, че единственият истински вид религия е религията, която е космична – религията, която не отрича падението. Религията, която не само принася свидетелство за онова, в което вярва, но още и опит от изкуплението, което се случва тук и сега. И тези вяра и опит ще осъдят – като две ереси – едновременно и утопизма, и бягството от действителността.

„Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8). Не е изключено ние да се движим към катастрофа. Не е работа на Християнската църква да гарантира, че всичко ще бъде по-голямо и по-добро. Това е утопизъм. От друга страна, трябва да изключим и бягството като предателство спрямо Бога, Който толкова обикна света. Тези две реалности – на падналия свят, който е бил създаден добър, – трябва да бъдат удържани заедно, антиномично. Това е conditio sine qua non,[22] което християните винаги са можели да открият в самите действия, посредством които Църквата е била определяна. Едно от тези действия е провъзгласяването на Благата вест – Евангелието. А другото е тайнството на Благодарението – великата Евхаристия, благодарението, което ни учи така: Искате да разберете кое какво е? Разбира се, можете да си купите речник или енциклопедия. Искате да знаете какво представлява човешкото тяло? Ами купете си книга по анатомия и т. н. Ако обаче вие действително искате да знаете какво представлява въобще дадено нещо в този свят, започнете с благодарността към Бога за това, че то съществува. Тогава няма да изпаднете в ереста на редуцирането: на човека до икономиката и секса, на природата – до детерминизма. Тогава ще знаете, че човек става човек не защото е изобретил колелото – колкото и то да е важно. Нито защото е Homo Sapiens или пък защото е открил логиката на Аристотел. Човекът е станал човек тогава, когато е станал Homo Adoratus – човекът, който благодари. Човекът, който не казва на Бога: „Аз имам правото на това, мое конституционно право е винаги да имам това или онова“. Това е човекът, който, благодарейки на Бога, изведнъж възкликва: „Небе и земя са пълни с Божията слава“. И само да можем да се завърнем – от нашето отпадане, от нашите изповеди, от нашата болезненост и от евтиния си оптимизъм – към духовния кислород на това космично благодарение, което ни подсигурява отправната точка и контекста на нашето съществуване, което преобразува прословутото Métro, boulot, dodo! Само да можем да възстановим това, а – Боже мой – нищо не ни пречи да го направим. И няма повече да бъдем пасивни следовници на тази нарастваща поляризация: или в утопизма или в бягството от действителността (под „ние“ тук разбирам вярващите, за които Бог все още е Действителност). Тогава ще се превърнем в активни участници в постоянния процес на спасяването на света – този свят, който Бог е създал, този свят, който е паднал и се изкупва от тези, които вярват в изкуплението.

Превод: Борис Маринов

Schmenann, A. „Between Utopia and Escape“ – In: Schmemann.org; беседа, изнесена от автора в Грийнвил, щат Делауеър (САЩ) на 22 май 1981 г.; записът е свален от лента от Марта Рут Хофмастър и подготвен за публикуване от матушка Барбара Соколов (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в: Шмеман, А. Неделни беседи и статии, С.: „Комунитас“ 2012, с. 301-319 (бел. ред.).

[1] Идеята за Great Society включва набор от програми, целящи премахване на бедността и на расовата сегрегация в САЩ; лансирана е от президента Линдън Джонсън (бел. прев.).
[2] Термина New Frontier употребява за първи път, все още като кандидат-президент, Джон Кенеди в предизборна реч от 1960 г.; същият е ключово понятие в националната му програма (бел. прев.).
[3] Света Елена е островът, на който, след загубата при Ватерло, е заточен и където завършва живота си Наполеон Бонапарт (бел. прев.).
[4] Louis Aragon (1897-1982) – френски историк, поет и писател, носител (1957 г.) на Ленинска награда за мир (бел. прев.).
[5] Ashram-ът е уединено място сред природата, където индуските мъдреци търсят мир и спокойствие, тип духовно убежище. В най-ново време значението на термина се прехвърля вече върху цели общности, обединени от определено духовно търсене или споделящи конкретно духовно учение под ръководството на опитен учител (бел. прев.).
[6] „Метрото, работата, постелята“ (бел. прев.).
[7] Фразата „Une idée chrétienne devenue folle“ се свързва с името на Жорж Бернанос, който на свой ред я заимства от Гилбърт Кийт Честъртън (бел. прев.).
[8] Ис. 6:3 (бел. прев.).
[9] Лат. „До повръщане; до отвращение“ (бел. прев.).
[10] Harvey Gallagher Cox (род. 1929 г.) – американски протестантски богослов, водеща фигура в т. нар. „богословие на освобождението“, преподавател в Харвардския университет (бел. прев.).
[11] През май 1968 г. Париж е арена на социална криза, преминала в демонстрации и всеобща стачка; значителна роля в тези събития играят студентите и университетите (бел. прев.).
[12] В оригиналния текст „Dr. Schnuklemeukle“ – несъществуващ персонаж; измислено име, с помощта на което о. Александър иронично изразява представата за висок научен авторитет, чиято дума се приема за последна по дадени въпроси (бел. прев.).
[13] Гръцкият термин θεολογία е съчетание от думите „θεός“ и „λόγος“ (бел. прев.).
[14] „Висока църква“ и „Ниска църква“ са термини от историята на Англиканската църква, служещи за разграничаване на определени вярвания и практики в областта на еклисиологията, на богослужението и на богословието; „Средна църква“ пък е иронично въведен от автора термин (бел. прев.).
[15] От гр. ἐπιφάνεια – „явяване“, „проявление“ и θεοφάνεια – „богоявление“ (бел. прев.).
[16] Срв. Мат. 6:19-21 (бел. прев.).
[17] Пс. 18:1 (бел. прев.).
[18] David Alan Stockman (1946-) – американски политик и бизнесмен, оглавявал в периода 1981-1985 г. Бюрото за управление и бюджет в администрацията на президента Роналд Рейгън (бел. прев.)
[19] 1 Иоан. 1:1-2 (бел. прев.).
[20] Ralph Nader (1934-) – американски адвокат, писател и политически активист от ливански произход, четирикратен кандидат за президент на САЩ, посветил дейността си на изобличаване на злоупотребите с политическа власт и на властта на мощните корпорации (бел. прев.).
[21] Transvaal е територия в североизточната част на съвременна ЮАР – между реките Ваал и Лимпопо (бел. прев.).
[22] Лат. – „условие, без което не може“, „задължително условие“ (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/688hf 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме