Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За духовността, църковността и митовете

Четвъртък, 25 Август 2022 Написана от Прот. Александър Шмеман

Fr A SchmemannОтговор на едно писмо, отнасящо се до Солженицин

1

Тъй като Вашето писмо, макар да не е адресирано до мен, несъмнено е обърнато и към мен, не мога да го оставя без отговор. Към това ме подтиква както дълбокото ми уважение към Вас, така и тази неочаквана, дълбоко поразила ме рязкост, с която Вие пишете за Солженицин.

Да, разбира се, Вие сте прав, когато пишете, че „не е лесно от далечината на Ню Йорк ориентирането в сложността на Вашия живот, в неговата – по Тютчев – „особена снага“,[1] която радикално го отличава в целия негов – и външен, и вътрешен – строй от живота на целия Запад“. Напълно съзнавам, че моето възприятие и разбирането ми за течащите в Русия процеси може да бъде и непълно, и погрешно, и предварително съм готов открито да призная грешките си, когато ми ги посочват. В свое оправдание, и по-точно в защита на това, че въобще дръзвам да пиша за Русия и за Руската църква, ще кажа само, че с годините очакването ми именно от страна на Русия и особено от страна на руското православие на онова вътрешно възраждане, без което светът няма да може да излезе от страшната си духовна криза, не само не е намалявало, но и все повече се е увеличавало. Никога не съм си присвоявал правото на какъвто и да било „съд“ над многострадалната Руска църква, макар, както Вие знаете, една голяма част от живота ми да премина в мъчителни разногласия и разделения с нея. Ето защо неотдавна тук, в Америка, преживях и продължавам да преживявам възстановяването на каноничното и евхаристийното общение с нея като победа на Църквата Христова, на нейното единство, на нейната любов над стихиите на мира сего. Ще прибавя обаче и това, че гласовете, свидетелствата и оценките, които достигат до нас от Русия, често биват противоречиви. И не означава ли това, че не само на съвременниците, но дори и на непосредствените участници в едни или други събития не винаги е дадено да разбират и да тълкуват тези събития в цялата им дълбочина и сложност.

2

Нека обаче премина към онова, което повече от всичко и горчиво ме порази във Вашето писмо: към Вашето рязко и, бих казал, окончателно осъждане на Солженицин. И за да не бъда голословен, ще приведа Вашите собствени думи. Вие твърдите, че „от руското православно религиозно съзнание и от изразяващата го сега наша църковност Солженицин, уви, не разбира нищо“, че на него „митовете, като първичен феномен на духовния живот, като духовна реалност са му недостъпни“, че духовната – а не душевна – дълбочина на нещата Солженицин не я чувства и затова „за нея той никъде нищо не е успял да каже и не е казал“, че „неговото светоусещане изглежда плътно затворено за духовната дълбочина на битието и на всичко, коренящо се в нея“, че „духовността му е чужда, а не душевността, не емоционалността и дори просто сантименталността“ и че именно от тази негова духовна слепота и затвореност за „духовността“ той „на кого ли само не посяга с маниакална увереност в собствената си безусловна непогрешимост по отношение на каквото и да било“. „Така – пишете Вие – се е появило и откритото му писмо до Патриарха на цяла Русия, в което удря и по патриарха, и по йерархията, и по цялата наша църква. С препратки, – от които за него ни хваща срам – към изучаването на руската история от последните векове…“.

Тази Ваша духовна присъда над Солженицин – именно защото е духовна, т. е. защото е отправена към най-дълбоката, към духовната същност на човека Солженицин и на писателя Солженицин, и още поради това, че изхожда от човек, към чийто глас – винаги мъдър и умерен – сме свикнали да се вслушваме – е толкова страшна, че докато четох Вашето писмо се ужасих: нима е истина, че ние така сме сбъркали по отношение на Солженицин, че така не сме успели да разпознаем духовната му същност? Нима е истина това, че той е само талантлив, но, уви, влюбен в себе си, опиянен от славата, че плюс това още и недостатъчно начетен писател, така и не успял да проумее нито Русия, нито Църквата, нито „духовността“, нито митовете и който подменя – както пишете Вие – „истината с една отблъскващо-съблазнителна полуистина и дори с неистина, служейки неизвестно на какво и на кого“?

По този начин тези обяснения и тази присъда отиват далеч отвъд пределите на присъщите ни вкусови усещания и оценки, за които – както е известно – не се спори, отвъд разсъжденията за това, харесват ли ни или не трудовете на Солженицин, прав ли е той или не е прав в едно или друго от произведенията си. Сам Вие въздигате въпроса за Солженицин до главния и последен въпрос, който е обърнат към всеки християнин: „изпитвайте духовете, дали са от Бога“ (1 Иоан. 4:1). И на този въпрос, когато е отнесен към Солженицин, отговаряте категорично: „Не! Не е от Бога!“. Такъв отговор надали се дава необмислено, в порядъка на полемичните преувеличения. В случая, следователно, става дума за нещо много дълбоко и много важно – и не само за Солженицин, но и за всички нас, които сме призвани неспирно да изпитваме духовете и да търсим тесния път на истината сред изпълващите света „съблазнителни полуистини и неистини“.

3

Преди всичко и именно предвид сериозността и дълбочината на повдигнатите от Вас въпроси, бих отстранил като неубедително, пък и просто ненужно, обяснението Ви на Солженицин с това, че не бил издържал „изпитанията на славата“, че се е възгордял и си е съставил твърде високо мнение за себе си – „с маниакална увереност“ – като за непогрешим. Бих го отстранил затова, защото подобен род обвинение лесно може да се предяви и спрямо онези наши „великани“, които именно Вие противопоставяте срещу Солженицин, при това може да им се предяви тъкмо в духовен план, като на писатели, които за разлика от Солженицин са отворени за „митовете и първичните феномени на духовния живот“. Към Толстой, например, който повече от спокойно, с твърдокаменна увереност в собствената правота е коригирал Евангелието и е изхвърлял от него всичко онова, което не се е помествало в създадената от него, до ужас опростена религия. Към Достоевски, който аха-аха да облече тогата на непогрешимия пророк в своя Дневник на писателя и за когото недоброжелателите му обичат да си спомнят, как на Пушкинските тържества е броял по колко минути са ръкопляскали на него и по колко – на Тургенев. Да не говорим пък изобщо за Гогол, който в своята Преписка с приятели се е разписал до степен на такава нетърпима непогрешимост, че е докарал до ярост дори и Аксаков. Уви, ако ще вървим в тази посока, то изглежда че в нашата литература християнското смирение е било повече сред агностиците: Тургенев, Чехов… Всичко това обаче ни най-малко не намалява всичко истинско, велико и вечно в творчеството на „великаните“ ни и поради това, струва ми се, трябва да се пита не за това, в какво състояние е създадено от тях едно или друго произведение, а просто добро или лошо е то, съответства ли или не на онази висша и в крайна сметка винаги духовна правда, която именно единствено очакваме от писателя.

Не познавам Солженицин лично, не знам нито неговия „душевен строй“, нито „строя на личния му живот“. Дори и да ги знаех обаче, все едно не бих се заел да меря личната му духовност, както впрочем и духовността на който и да било човек, тъй като кой друг, освен Бог, знае това и прониква в тайните дълбини на човешката душа? Ние говорим за писателя Солженицин и именно към написаното от него прилагате Вие критерия на духовността. Тогава обаче очевидно разговорът може да се води само за светоусещането на Солженицин – доколко е определено и е въплътено то в неговото творчество, доколко съответства то на християнското възприятие за Бога, света, човека и живота. Само този въпрос, струва ми се, имаме право да предявяваме пред писателя, изповядващ себе си като християнски писател, оставяйки личния му живот на неговата съвест, на неговото лично стоене пред Бога.

4

Какво обаче разбирате Вие под онази „духовност“, която така рязко отказвате на Солженицин? От писмото Ви става ясно, че по отношение на даден писател я виждате предимно в откритостта към „митовете – като първичен феномен на духовния живот, като духовна реалност“. Така – пишете Вие – „митовете на Толстой и Достоевски отиват в духовната дълбочина. Като не са измислени от тях обаче, подобни митове възникват по друг начин, там те са били забелязани и почувствани и оттам са били извадени от тези двама наши великани“. Ето такава именно е „откритостта към митовете“, която Вие отказвате на Солженицин, твърдейки, че „неговото светоусещане изглежда плътно затворено за духовната дълбочина на битието и на всичко, коренящо се в нея“.

За какви митове обаче става дума? Какви са тези митове, които са недостъпни за Солженицин, в кое „там“ са били забелязани те от Толстой и от Достоевски и от какво „оттам“ са били извадени? Да изясним този въпрос е още повече необходимо, тъй като, както на мен ми изглежда, самият Солженицин въобще не употребява думата „мит“ и следователно Вашата защита на митовете като „първичен феномен на духовния живот“ е насочена – пък и сам Вие признавате това – против мен, против собствените ми думи за Солженицин като екзорцист на лъжливия и пагубен мит за Русия.

Длъжен съм, преди всичко, да кажа, че думата „мит“ употребявам в нейния най-обичаен и намиращ се в обращение смисъл – като обозначение на нещо, различно от простата истина, изкуствено и дори измислено. Та нали тъкмо това е смисълът, в който употребяваме тази дума, когато на нашия обичаен житейски език казваме за нещо, че е пълна митология.

Аз знам, разбира се, че съвременната религиозна мисъл, и особено западната, се е заела отдавна с реабилитацията на митовете и че Вашето определение за тях като за „първичен феномен на духовния живот“ и „духовни реалности“ е вкоренено именно в този нов подход към митовете. Смятам обаче, че ние, православните, би следвало да разпознаем и изобличим тази дълбока двусмислица и „съблазнителна полуистина“, която лежи в основата на това западно течение. Защото в последната си дълбочина тя не е нищо друго, освен своеобразно алиби именно на онова, което представлява самата същност на религиозната трагедия на Запада: съединяването на неверието на ума с религиозността – именно с религиозността, а не с вярата – на съзнанието. Успехът на новото разбиране за мита е именно в това, че позволява на гордия западен ум да „приема“ религията, без да се отказва от прерогатива си да бъде неин върховен съдия и арбитър. Така например, разумът не приема безсеменното зачатие и възкресението на телата, те не се вместват в неговите категории. Наречете ги обаче „митове“, определете ги като „митове“, определете мита като „първичен феномен на духовния живот“, като „духовна реалност“ и всичко е наред: и правата на ума са запазени, и религиозността е удовлетворена, и можем да празнуваме Пасха, без да се мъчим над въпроса „реално“ ли е възкръснал Христос, или не е възкръснал. А нали тъкмо върху такава уловка, върху такова алиби е построено твърде много, ако не и всичко, в западното богословие, в съвременната западна интерпретация на християнството, обърната изцяло към това, да направи християнството приемливо за „съвременния човек“. Убеден съм обаче, че нито аз, нито Вие – колкото и да защитавате „митовете“ – няма да наречем нито Христовото Възкресение, нито евангелския разказ на Неговото Рождество, нито дори сътворяването на света „митове“. Няма да ги наречем така не защото още не сме дорасли до западната мъдрост и сме се залостили в анархичния наивен реализъм, а защото в светлината на нашето духовно Предание, в светлината на целия опит на Църквата ние не можем да не усетим двусмислицата и, всъщност, неверието, които лежат в основата на цялото това западно суетене около митовете.

Духовната реалност бива удостоверявана не от разума и не посредством „мита“, а от вярата, която е и единственият „първичен феномен на духовния живот“. И точно тук е цялата работа, че по отношение на вярата митът представлява само епифеномен и поради това всяка автентична вяра, както и всяка автентична духовност, не само че не са вкоренени в митовете, а точно обратно – винаги са насочени към тяхното разпознаване и дори изобличение. Не е случайно, че, според съгласното свидетелство на цялата ни духовна писменост, условията за духовен живот и духовен ръст винаги биват наричани трезвост, събраност на духа, борба с въображението и с всевъзможните заигравания на мисълта и съзнанието, с тази, казано с други думи, вътрешна простота и цялостност, единствено на които е дадено да виждат истината и да разпознават духовете – дали са от Бога. В известен смисъл истинската духовност е борба с митовете, които – често без да разбираме това – ни владеят, освобождаване от тях и достигане до самата духовна реалност, т. е. до Бога.

Като казвам всичко това, аз по никакъв начин не отричам нито мястото, нито значението на митовете в историята на религията и на културата. Митотворчеството е свойствено за човека, в него той изразява своите вярвания, светоусещане и разбиране за света и живота. Тъй като обаче това вярване, това светоусещане и разбиране могат да бъдат лъжливи, лъжлив и дори погубващ може да бъде и митът, който ги въплъщава. Християнството е трябвало да положи много усилия, за да преодолее елинския мит за вечното завръщане или гностическата редукция до мит на самото себе си. Ето че обаче и сега митове, страшни митове владеят света. Та нали съвсем неотдавна, по наше време, милиони хора бяха омагьосани от „Митът на 20 век“ на Розенберг и нима това все още изисква доказателства? Нима не е ясно, че на тази последна дълбочина християнството винаги е било, е и ще бъде разобличение на вечно затъмняващите човешкото съзнание митове и духовно освобождение от тях.

5

И така, длъжен съм да кажа в прав текст, че – за разлика от Вас – аз не само не отъждествявам мита с духовността, но точно обратното – склонен съм по старому да нарека „мит“ (в старославянска употреба – „басните“) всичко онова в съзнанието – било то религиозно или друго – което именно изисква духовна проверка и оценка.

Така например, любовта към родината, усещането за нейната единственост и съзнанието за особена връзка с нея са несъмнена реалност, при това реалност в известен смисъл от духовен порядък. Тази реалност може лесно да породи и на практика често поражда митове, в които самата тя се изопачава и се превръща в реалност недобра и лъжедуховна. Да се каже за Русия, че притежава „особена снага“, може да бъде просто и правдиво – всъщност това може да го каже всеки човек за своята родина. Може дори да се опитаме да разберем и определим тази „особена снага“. Същото обаче може да бъде казано и в порядъка на лъжовното и поради това пагубно митотворчество, присъщо на всеки изострен и изпадащ в идолопоклонство национализъм. Скъпият за всеки руснак израз „Света Рус“ може лесно – от определен замисъл и призвание, което обаче преди всичко съди и изобличава руската емпирия – да бъде превърнато в мит за някога уж исторически съществувала „Света Рус“, за светостта като едва ли не природно и самоочевидно свойство на Русия и, по този начин – в източник на безгранично духовно себепревъзнасяне и самодоволство.

Не знам какво точно имате предвид Вие, когато пишете за митовете, които при Толстой и Достоевски „отиват в духовната дълбочина“ и за които говорите, че „като не са измислени от тях обаче, подобни митове възникват по друг начин, „там“ те са били забелязани и почувствани и „оттам“ са били извадени от тези двама наши великани, каквото и да твърди в тази връзка о. Александър Шмеман с цялото свое – обикновено великолепно насочено, но не и този път – митоненавистничество“. Що се отнася до мен, то аз имах предвид нещо изключително просто, макар и вероятно да не съм го изразил достатъчно добре в статията си за Август 1914. Говорейки за лъжовния и погубващ мит за Русия, говорих за широко разпространеното в руското съзнание, навлязло в неговата плът и кръв убеждение за такава духовна изключителност на Русия, за такава нейна „особена снага“, които правят явно неприложими към Русия обичайните категории за разбиране и оценяване. „Ние сме руснаци, Бог е с нас…“. Не, това и подобни на него твърдения звучат като нетърпим фалш не само в светлината на това, което се случи в и с Русия през последните десетилетия – цялата работа е точно там, че те са били винаги лъжовни, че никога не са били вкоренени в някаква духовна дълбочина и реалност и са оставали чужди на автентичната руска духовна традиция, че, подобно на всяка духовна лъжа – и на най-страшната такава, гордостта – те носят своя дял от отговорността за трагичното прекъсване на руския път, че, накрая, няма нищо по-страшно от това, да видиш в завръщането към този религиозно украсен, а в действителност езически и антихристиянски национализъм, противоотрова срещу завладялото Русия духовно зло.

Да, убеден съм, че в насаждането на този мит в руското съзнание участие са взели и Толстой, и Достоевски – дори и само с това, че са му се поддали, че са го смесили с други свои, иначе велики и вечни, прозрения. Нима не ни е ясно, че във Война и мир, например, редом с вечната, ненадмината, изумителна правда, има и неправда, има идеи и твърдения, които Толстой ни натрапва затова, разбира се, защото сам вярва в тях, но които ние имаме нравственото право да наречем неправда? Нима, четейки описанието на литургията във Възкресение, не трябва да насочите думите си за „пълно неразбиране на природата на Църквата, за подхождането към нея отвън“ към Толстой, вместо към Солженицин? Същото се отнася и за Достоевски. Нима трябва да се доказва духовната несъизмеримост между действително потресаващите по дълбочината и духовността си негови прозрения за човека и други от религиозно-патриотичните му и религиозно-политически възгледи, между духовния реализъм на неговото творчество и митовете, на които от време на време, в една или друга степен, се е поддавал и този безспорен християнски пророк на Русия?

Този именно мит за Русия, лъжовен и погубващ, развенчава – според дълбокото ми убеждение – Солженицин в книгата си Август 1914, при това го развенчава не като го противопоставя на друг мит, а на истината. И тази негова правдивост, това негово безстрастие в търсенето и защитата на истината, в които аз наистина виждам дълбокия духовен двигател на неговото творчество, са много по-близо – сигурен съм в това – до православното светоусещане и православната духовност, и са ни много по-необходими сега от митовете, породили руската катастрофа и все още не заглъхващи в руското съзнание.

Уви, в нашия паднал и греховен свят истината, вечната истина винаги боде в очите. И аз не мога да си обясня по друг начин Вашите думи за „елементарността на религиозното съзнание и на формите на религиозния живот на Солженицин“, Вашето определение за светоусещането на Солженицин и неговата религиозност като „наивно-реалистични“. „И тук е обяснението на това, – пишете Вие – че, да кажем поезията на Пастернак, по неговите думи, винаги му е била чужда и „абсолютно неразбираема“. Тук е и обяснението на нападките против „мистичните излизания в отвъдния свят“…“. Ще кажа откровено, че именно това Ваше позоваване на Пастернак, повече от всичко друго в писмото Ви, ме убеждава в правилността на моето разбиране за Солженицин и, уви, в погрешността на Вашето. Защото – при цялата моя любов и уважение към Пастернак – не мога да не видя в неговото творчество точно тази стихия на мита и на митотворчеството, от която Солженицин е свободен. Творчеството на Пастернак остава в ключа на нашия Сребърен век, в който има твърде много „душевност“ и „откритост към митове“ и твърде малко трезвост и духовност. Затова, колкото в други отношения това творчество да е било забележително, то не е свободно от духовната двусмисленост и дори съблазнителност, на които самата тъкан и дух на творчеството на Солженицин остават непричастни. Ето защо това, което Вие определяте като „наивен реализъм“ на светоусещането на Солженицин и в което виждате неговите недостатъци, аз усещам като негово качество и именно като духовно качество. При цялата несъизмеримост на плановете, при всички уговорки, при всички възможни грешки и пропуски на Солженицин, неговият реализъм е сроден с този реализъм, с който винаги е светила автентичната християнска духовност, заедно с породената от нея християнска култура.

6

Вашето писмо обаче не е предизвикано от Август 1914, а на първо място от великопостното писмо на Солженицин до патриарха. В това писмо Вие виждате плод от гордостта на Солженицин, маниакална увереност в собствената непогрешимост и „съблазнителна полуистина и дори неистина, служещи неизвестно на какво и на кого“. И, доколкото ми е известно, в тази рязко отрицателна оценка на това писмо не сте сам.

Веднага обаче ще кажа, че на мен ми е безкрайно трудно да пиша за това. Като защитавам Солженицин, аз като че ли си присвоявам правото да отсъждам за дела, в които нито вземам, нито мога да взема пряко участие, за условия на живот, които по своята сложност, по своя трагизъм са толкова по-трудни от тези, в които на мен ми се е случило да живея. Та кой сте Вие, – би могъл да ми каже всеки – че да отсъждате за нещо, което не познавате и за който съд не носите никаква отговорност? Признавам и с цялото си същество чувствам това и го помня. Дори само затова, защото съм прекарал целия си живот в средите на руската емиграция, част от която е действително обладана от маниакална ненавист спрямо водачите на Руската църква и поради това възприе писмото на Солженицин като ново масло в огъня на същата тази ненавист.

И ако въпреки това се решавам още веднъж да изкажа мислите си по този повод, то е защото към това ме подбуждат, на първо място, точно това – пропито от злоба и слепота – използване на писмото от враговете на Руската църква, а вероятно и на Русия и, на второ – последната част от писмото Ви, в която Вие сам признавате относителното сходство между това, което се случва в Русия, и съдбините на християнството на Запад.

Да, Вие сте прав, когато казвате, че „християнските църкви в Европа, че и в целия свят, са обхванати от дълбока криза“. Криза на разбирането им за Църквата. Криза на разбирането им за света и за своето в него предназначение. И, накрая, просто криза на вярата. В тази криза за мнозина от нас Руската църква заема особено, несравнимо с нищо друго, място. Дори само това, че, умита от мъченическата кръв, тя е надживяла гонения, нямащи прецедент в историята, и продължава да живее в държава, която не е „неутрално атеистична“, а войнствено антирелигиозна, е само по себе си чудо, което ни помага на нас, далечните, и да живеем, и да вярваме, и да служим. В съвременното ни обезсолено християнство тя е тази сол, без която всичко се превръща в безсолно. Затова обаче всичко, което се случва в нея и с нея, ние преживяваме така остро, затова с такова жадно внимание се вглеждаме ние във всяко нейно събитие и се вслушваме във всеки достигащ от нея до нас глас.

Така че, повярвайте, великопостното писмо на Солженицин ние преживяхме с не по-малка от Вашата болка и острота. Защото няма „наша“ и „ваша“ църква. Защото Църквата е една и една и неделима е в нея радостта и болката. Ето защо с негодувание ние се разграничаваме от онези, които в това изпълнено с жива болка писмо видяха само още един повод за злорадо надсмиване против патриарха и руския епископат, за още един безжалостен удар по тях.

Казал всичко това, аз не мога обаче да се освободя от впечатлението, че острата Ви реакция спрямо писмото на Солженицин, както и други стигнали до нас реакции, подминават онова, което е най-главното в това писмо. А това главно аз чувствам като въпрос за отговорността на църквата не само за самата себе си и за съставляващите я вярващи, но и за Русия като цяло, за нейната християнска природа и предназначение, за нейната „особена снага“, тъкмо в нечувстване към която Вие упреквате Солженицин. Колкото и да е странно, но, обръщайки целия си гняв към Солженицин за неговата уж духовна слепота към духовната реалност, Вие като че ли не чувате, че неговият вопъл е насочен към страшното, все повече задълбочаващо се, откъсване на руския народ от тази духовна реалност, към неговата, говорейки просто, масова дехристиянизация, към прогресиращата загуба на „последните чертици и признаци на християнския народ“.

А всъщност дори обръщението на Солженицин, което формално е неточно, към патриарха като към „Всерусийски патриарх“ едва ли е случайно, едва ли идва от незнание на Солженицин за истинския патриаршески титул. Солженицин съзнателно като че ли подсилва този титул и – като прави това – утвърждава именно всеруската мисия, всеруската отговорност на патриарха и на църквата. В това писмо патриархът не е само йерархичен глава на Руската църква, на видима, на някаква ограничена от своите членове организация – той е духовен глава на Русия. И затова неговата отговорност не е просто за онази организация от вярващи, които се намират в Съветския Съюз, но и за духовната съдба на Русия и на целия руски народ.

Така, както го чувствам и го разбирам, писмото на Солженицин поставя пред нас – в целия му трагичен обем – въпроса, от чийто отговор всъщност зависи, винаги и във всяка епоха, духовната съдба на църковното общество. Този въпрос се отнася до това как изпълнява и как въплъщава това църковно общество онази антиномия, която лежи в самата основа на Църквата и която се изразява в както изглежда противоречивото и двойствено твърдение: „в този свят, но не от този свят“ – онази антиномия, отказът от която, по пътя на приемането на само едно от съставящите я, неизменно означава щета за християнството и, в крайна сметка, измяна от страна на християните спрямо тяхната вяра.

Нас, които живеем на Запад, все повече и повече ни плаши засилващата се сред западните християни тенденция да бъде сведено цялото християнство до този свят, до социалния и политическия активизъм, желанието Църквата да бъде включена във всички дела, във всички грижи и конфликти на съвременния свят, да бъде превърната в съслужител – на прогреса, на всевъзможните класови, расови и други „освобождения“, приемането, с други думи – изцяло и безусловно – на този свят като единствен „обект“ на християнството. И в тази редукция виждаме една от главните причини за западната криза на християнството.

Не противостои ли обаче на тази западна редукция една друга редукция, при това не само в Русия, но и в целия Православен изток – редукция също толкова опасна, макар и обратна по своето съдържание и вдъхновение? Нима на нечуваните мутации, извършващи се в света, на възцаряването в него на страшни по своята античовечност идеологии, на развращаването на човешката душа, на разложението на културата, на целия ужас и цялата дълбочина на това действително антихристово въставане против Истината, Доброто и Красотата тук не отговарят с един постоянно повтарян призив: да съхраним Църквата, да съхраним в цялост самата нейна трансцендентност, самата ѝ „неотмирна“[2] същност, дори ако се наложи да заплатим за това всяка цена? Та откъде ще потече потокът на благодатта, ако Църквата не съхрани своя строй, приемството си, своята видимост? Как ще даде тя на гладните и на жадните за хляба на живота онова освещение и спасение, заради които само тя пребивава в този свят, ако не се отдели от светската суета?

Там обаче е цялата работа, в това е цялата антиномична дълбочина на Църквата, че неотмирната ѝ същност е оставена от Господа именно в този свят – заради света, заради неговото спасение по пътя на обръщането му към Христос, към живота на човека в Христа. Светът се спасява или погива във всеки човек и затова Църквата е насочена и обърната към всеки човек, и заради единия, безценния и купения на скъпа цена тя е призвана през цялото време да оставя деветдесет и деветте.[3] Църквата не съществува за себе си и не в самосъхранението е вътрешният духовен двигател на нейния живот. И затова в нея винаги я има много тънката – от огромна част от „църковниците“ твърде често незабелязвана – черта, която отделя истинското и праведното опазване на Църквата от съблазнителното ѝ самосъхранение – когато църковното общество започне, почти несъзнателно, да служи на себе си, а не на предназначението на Църквата в света; когато вярващите започнат да усещат Църквата като съществуваща единствено за тях и за удовлетворяване на техните „религиозни нужди“, и в тези нужди, в своите църковни навици, в духовното си удовлетворение да разполагат мерилото за всичко в живота на Църквата; когато, както по всичко личи, всичко остава такова – благолепно, молитвено, духовно, утешително, а в дълбочина вече изкривено от тънкия – най-тънкия от всички! – духовен егоизъм и егоцентризъм. Затова не трябва ли главната грижа на църковната съвест да бъде праведното охраняване на Църквата да не се превръща в духовно опасно – тъй като е двусмислено и съблазнително – самосъхранение?

7

И ето, препрочитайки – вече за кой ли път! – писмото на Солженицин, аз отново и отново се убеждавам, че то е вдъхновено именно от тази и само от тази загриженост, че в основата му стои мъчителна болка за Русия като цяло, за това „окончателно ли ще се укрепи в народното разбиране правотата на силата, или то ще се очисти от помрачението и отново ще засияе силата на правотата“, за това, „ще съумеем ли ние да възстановим в себе си поне някои от християнските черти или ще ги изгубим всичките докрай и ще се отдадем на сметките за самосъхранение и облаги?“.

Дълбоко уважаваният от мен о. Сергей Желудков твърди, че в задаването на тези въпроси Солженицин е „сбъркал адреса“. На кого обаче да ги зададе? Нима съветската власт, нима Брежнев с Косигин и Подгорни, са заинтересованите от съхраняването на „християнските черти“ в Русия, на „светлата етична християнска атмосфера, в която в продължение на хилядолетие са улягали нашите нрави, начина на живот, светогледа и фолклора ни, даже самото именуване на хората…“. Та нали те съвсем открито – и по своему даже честно – заявяват, че за тях тези „християнски черти“ и тази „християнска атмосфера“ са зло, с което трябва да се борят. Та за какво ли би могъл да ги пита и към какво да ги призовава тях Солженицин? Затова той се обръща към патриарха, защото той, Всерусийският патриарх, вече със самата си титла въплъщава тъкмо всерусийската отговорност на църквата за християнския облик и християнската същност на Русия.

Точно тук обаче се открива в цялата си дълбочина трагичното несъответствие и недоразумение между Солженицин и неговите църковни критици и изобличители. За тези последните интересите на църквата съвпадат с интересите на вярващите, докато за него дългът и призванието на църквата са всерусийски и съвсем не е задължително да съвпадат с „интересите на вярващите“. Защото грижата и болката на Солженицин не е за вярващите, а точно за невярващите и на първо място за децата, които „ни се налага да отдаваме… беззащитни не в неутрални ръце, а в ръцете на най-примитивната и най-недобросъвестната атеистична пропаганда“.

Вечен въпрос, който в наши дни по цял свят достигна пределната си острота: за вярващите и за удовлетворяване на техните „религиозни нужди“ ли я има Църквата, или самите вярващи (верните – според църковната терминология), духовно раждани в Църквата, единствено затова са и вярващи, защото са верни на делото Христово в света и затова съществуват, щото „в този свят да постъпват като Него“, да бъдат Негови свидетели, да не отстъпват нищо на дявола и на неговата държава на смъртта? И на кого, ако не на вярващите, следва да бъде задаван този въпрос? И към кого другиго, ако не към главата на църквата, трябва да бъде той обръщан?

Моят църковен опит – в условията на религиозна свобода и на възможности за изказване на свободно мнение относно църковния живот – е несравним с Вашия. Колко често обаче дори и в тези свободни условия аз съм виждал и виждам как истинските интереси на Църквата – нейното истинско призвание, автентичната ѝ същност – биват принасяни в жертва на същите тези „интереси на вярващите“, на техния религиозен егоизъм и егоцентризъм, на твърдокаменното им равнодушие към въставащите в света сатанински сили. Има я църковната правда, има го храмът, има ги богослужението и молитвата – какво още е необходимо? Съществува възможност да се потопиш в това сладостно инобитие и в него да отдъхнеш от злото, суетата и безòбразието на живота. Какво още да търсим? Нима не е тук едното потребно? Оттук и постоянният призив: заради това, заради съхраняването на Църквата, заради интересите на вярващите – не повдигайте ненужни въпроси, не смущавайте вярващите… Така е при нас, така – явно, макар и в други, неизмеримо по-трудни условия – е и при Вас. Означава ли обаче това, че отпада самият въпрос – въпрос, заключаващ се преди всичко в това, в какво се състои едното потребно за вярващите в Христос, за слушащите Неговото слово за зърното, което „ако… не умре, остава си самò“?[4] Вие пишете за Вашия църковен път като за особен път на „доброволна жертва“. Нима обаче от „доброволна жертва“ са тези – по думите на Солженицин – „традиционно безметежни послания, слизащи до нас от църковните върхове“, при това не само в Русия, но и навсякъде из Православната църква? Нима от това са тези „благодушни църковни документи“, които звучат така, „все едно се издават от средите на най-християнския народ“?

Не, аз не съм сред онези, които от писмото на Солженицин правят тояга, с която да бият по патриарха и епископите. Те действително подменят истината в това писмо със своята „отблъскваща съблазнителна полуистина и дори неистина“. Това го правят те, но не и Солженицин. Не от него и не от неговото писмо идва тази велика съблазън за Руската църква, която с такава болка и такова мъчение отеква в съзнанието на всички онези, за които тази църква е майка и които от нея очакват духовното възраждане на изнемощялото християнство. Не от него, а точно от тази казионна безметежност и благодушие, които така страшно противоречат на воплите, чувани днес из целия свят и които разсъжденията за „доброволната жертва“ и позоваванията на интересите на вярващите не могат да заглушат.

Говорейки за трагичната участ на руските писатели, веднъж Ходасевич беше написал: „Работа на пророците е да пророчестват, работа на народа е да ги пребива с камъни“. Защото пророчеството винаги носи разделение и съблазън, винаги нарушава „тихото и безмълвно житие“, винаги вреди на навиците, интересите и убежденията. Без пророческата истина обаче, колкото и тя да би била страшна и непоносима, не могат да живеят нито Църквата, нито светът. „Едно слово истина надвива целия свят“ – казва Солженицин в заключението на своята Нобелова лекция. И добавя: „Ето на такова едно мнимо-фантастично нарушаване на закона за запазване на масата и енергиите се основава и собствената ми дейност“. Ето защо искам да вярвам, че крайният резултат от това писмо на всерусийския писател до всерусийския патриарх – на носителя в наши дни на руската християнска култура до духовния глава на Русия – макар да не ни е известен докрай, е от полза за Църквата.

Превод: Борис Маринов

Шмеман, А. „О духовности, церковности и мифах (Ответ на письмо о Солженицыне)“ – В: Вестник РСХД, 4 (106), 1972, с. 245-258; настоящият превод е извършен по публикуването на текста в: Шмеман, А. Собрание статей: 1947-1983, М.: „Русский путь“ 2009, с. 783-793.
Визираното от автора писмо е било написано от прот. Всеволод Шпилер (Москва) и е било адресирано до неизвестен западен журналист.
За първи път този превод е публикуван в: Шмеман, А. Срещи със Солженицин, съст. и прев. Б. Маринов, ред. Д. Спасов, С.: „Комунитас“ 2015, с. 36-60 (бел. прев.).

[1] Из стихотворението на Фьодор Тютчев „Умом Россию не понять“. Целият текст е: „Умом Россию не понять / Аршином общим не измерить: / У ней особенная стать - / В Россию можно только верить“ (бел. прев.).
[2] Ще рече – „не от този свят“ (бел. прев.).
[3] Срв. Мат. 18:10-14 (бел. прев.).
[4] Иоан 12:24 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8c9wx 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 191Андрей Зубов
Енигмата Русия

Гилбърт Кийт Честъртън
Въведение към Книга на Йов

Ардялски митрополит Антоний (Пламадеала)
Жива вода. Слово в Неделя на самарянката

Свещ. Ивайло Борисов
Стих, преливащ във вечност

Полезни връзки

 

Препоръчваме