Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Тази е благословената събота

Събота, 18 Април 2020 Написана от Прот. Александър Шмеман

Harrowing of Hell Chora Constantinople(за утринната на Велика събота)

„… та смъртното да се погълне от живота“

(2 Кор. 5:4)

Утринната на Велика събота е един от върховете на литургическото творчество на Православния изток. В една малка статия не е възможно нито да се опише, нито да се обясни цялата безпределна дълбина и красота на тази служба, в която Църквата ни води съвсем близко до вникването в най-радостната тайна на нашата вяра – тайната, без която тази вяра губи своя смисъл, защото „ако… Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви“ (1 Кор. 15:17). Затова ще се ограничим до немного. Ще се опитаме, макар и с намеци, да посочим какво извършва Църквата чрез тази служба, в какво ни призовава да участваме, какво тя ни възвестява като неизменна истина.

Велика събота – това е денят, съединяващ Велики петък, т. е. тайната на Кръста, на страданията и смъртта на Спасителя, със светлото Възкресение: деня на изправянето Му от гроба, на победата на живота над смъртта. За мнозина смисълът на това съединение, цялата необходимост и духовното значение на този среден ден остават нещо непонятно. „Важни“ в съзнанието на мнозинството от вярващите са петъкът и неделята – Кръстът и Пасха. Ала тези два дена остават сякаш разделени. Има го денят на скръбта, има го денят и на радостта, те се полагат един до друг като радостта сменя скръбта. Според учението на Църквата обаче, както то е изразено в нейното литургично предание, това не е така. Църквата учи, че Христос „със смърт смъртта потъпка“, а това означава, че самата смърт на Христос е била спасителна, че тържеството на победата над смъртта се е извършило в нея и чрез нея. С други думи, че още до Възкресението се е случило нещо, благодарение на което скръбта на смъртта не просто е сменена от радостта на Възкресението, но самата скръб се претворява в радост. И ето че Велика събота е денят на това претворяване: денят, в който се извършва това прорастване на победата, когато – преди Възкресението – ние съзерцаваме смъртта на самата смърт. И всичко това е изразено, нещо повече – всичко това действено се извършва всяка година в тази удивителна утринна, в която спомняното ни се дава, действа в нас, превръща се за нас в спасяващо и преобразяващо настояще.

Когато ние се събираме в храма[1] току-що е завършил Велики петък. Денят, в който сме припомнили кръстните страдания, смъртта и погребението на Спасителя, а също и въставането против него на цялата злоба на света, поругаването Му от хората, хуленето, надсмиването, предателството – цялото тържество на злото над доброто… С всичките си служби Църквата е подчертала за нас не само цялата действителност на тези страдания, но също и целия ужас на това отхвърляне, с което светът е отхвърлил своя Господ, с нищо не можещия да бъде измит ужас на разпъването на Бога от хората. „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха…“.[2] И ето че посред храма се издига Плащаницата – образа на всичко това: и на страданията, и на самотността, и на отхвърлянето, и, накрая, на смъртта, като последна победа на злото. „Ти ме тури в подземен ров, в мрак, в бездна…“.[3]

Този гроб, тази печал на Велики петък са изходните теми на утринната на Велика събота. Тя започва като надгробна служба, като плач над мъртвец. След изпяването на погребалните тропари и бавното кадене духовниците отиват при Плащаницата. Стоим пред гроба Господен и съзерцаваме Неговата смърт. Пее се Псалом 118, като към всеки от неговите стихове се припяват и особени „похвали“, в които се дава изразя на ужаса на цялото творение пред смъртта на Господа, на състраданието, жалостта и скръбта. „О, планини и хълмове, и множество човешко! Разплачете се и всички ридайте с мене, майката на вашия Бог…“. Още от самото начало обаче към тази първа тема – за скръбта, ужаса и недоумението – се добавя и друга тема, която звучи все по-силно и по-силно. Тя е изразена, преди всичко, в самия Псалом 118: „Блажени непорочните в пътя си, които ходят по закона Господен…“.[4] Сега този псалом се пее при нас само при погребване на починали и затова звучи като погребален. В древността обаче пеенето му е представлявало централната част от възкресното бдение[5] и неговият смисъл не е бил печален, а радостен. Това е един непрестанен порив на любовта към Закона Божи, а това означава – към Божия замисъл за човека и неговия живот. В съблюдаването на този закон, в неговото познаване, във вечното вглъбяване в него се състои и истинският живот на човека. „В пътя на Твоите откровения се радвам като за всяко богатство“.[6] Христос е образът на най-съвършеното съблюдаване на този закон, защото целият Негов живот се състои в единствено в изпълняването на волята на Отца. Ето защо Църквата от древни времена е разбирала този псалом като думи, изречени от Христос за Самия Него, и особено като Негово обръщане от смъртната сянка към Отца: „Виж, колко обичам Твоите заповеди… Застъпи се за делото ми и ме защити“.[7] Смъртта Христос приема доброволно, от послушание – като чаша, дадена Му от Отца. И като начало на Своето тържество. Неговите победи се състоят именно в това послушание и смирение докрай. Отец иска тази смърт, Синът я приема и това приемане е вяра в съвършенството на волята на Отца, в това, че и в отдаването на Своя Единороден Син на смъртта се изпълнява благият замисъл на Отца.[8]

В какво обаче се състои този замисъл? На този въпрос отговарят „похвалите“, които са поставени между стиховете на псалома. Все по-отчетливо и по-силно в темата за плача навлиза и все по-гръмко в нея звучи другата тема – за смъртта на Спасителя като слизане в ада и разрушаване на ада. С думата ад („шеол“) в Библията се нарича мястото, където пребивават мъртвите, това е царство на безнадеждността и мрака, а също така и крепост на дявола, защото тържеството в света на смъртта, която Бог не е сътворил, е тържество на греха и дявола („… грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта“; Рим. 5:12). Смъртта е царувала в света „от Адам“ (Рим. 5:14) и целият свят е станал нейно царство, обречен е бил на тление, разпад и повяхване. Затова и смъртта е „най-последен враг“ (1 Кор. 15:26), и Синът Божи е дошъл тъкмо за да разруши неговата крепост. В тази среща със смъртта лице в лице е бил и смисълът на този час, за който Христос е говорил, че „затова и дойдох на тоя час“ (Иоан 12:27).

И ето че Синът Божи сам се потапя в смъртта, сам вкусва смъртта. В Преданието, при отците на Църквата този момент винаги се описва като някакъв двубой. Тази смърт е трябвало да бъде или последно и най-страшно тържество на дявола, или негово също толкова решително поражение. Външно тържествуват смъртта и злото: Праведникът е предаден на Кръста, Той умира, изоставен от всички, с позорна смърт. Той вкусва „ада“. Но, и тук е целият смисъл на Христовата смърт, Този, Който умира на Кръста, има живот в Себе си, т. е. не като външен дар, а като Своя същност, защото Сам е Живот и източник на целия живот: „… В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците“.[9] Умира човекът Иисус, но този човек е Синът Божи. Като човек Той може реално да вкуси смъртта, но в Него смъртта се докосва до Самия Бог, в царството на смъртта встъпва Самият Живот и източник на живота. В това е единствеността, с нищо несъизмеримото значение на Христовата смърт: в това, че в нея умиращият човек е Бог или, още по-точно, Богочовек. Бог е „Светият Безсмъртен“ и само в „неизменното, неслитно, неразлъчно и неразделно“[10] съединение на Бога и човека в Христа Бог може да вкуси човешката смърт и отвътре да я разруши и преодолее. „Със смърт смъртта потъпка…“.[11] Бог е пожелал спасението на човека не като акт на Своето всемогъщество, не изотвън („… или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели?“; Мат. 26:53), не като насилие, пък било то и спасително, а в тази любов, свобода и доброволно отдаване себе си на Бога, за които Той е сътворил човека. Поради това и спасението се извършва от Бога в съединяването Му с човека, в Богочовека Иисус. В Него човекът възстановява онова послушание, онази любов, онази пълнота на самоотдаването на Бога, които са били погазени в греха. Тук вече се изживява цялото зло, всички грехове, всички измени, извършени от човека: „Той беше мъчен за нашите грехове“.[12] „Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи“.[13] И, за да може това спасение, това възстановяване на образа на неизречената слава, какъвто човекът е бил сътворен, да бъдат пълни, нужно е било смъртта да бъде не просто унищожена от Бога, а тъкмо изживяна и разрушена, преодоляна изотвътре, за да бъде нагледно явено, че тя е „жило на греха“[14] и за да може това жило да бъде разрушено и унищожено и от човека. „Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека…“ (1 Кор. 15:21). Христос приема смъртта, отдава ѝ се доброволно; за Своята душа Той казва: „Никой не Ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам“ (Иоан 10:18). И я отдава не без борба: „… и почна да се ужасява и да тъгува“.[15] Тук се изпълнява и съвършената мяра на Неговото послушание, на Неговото себеотдаване, тук се разрушава главно нравствената основа на смъртта като „жило на греха“. Христос наистина живее до края с божествения живот, с Бога като Живот, и тъкмо този Живот преодолява смъртта, разрушава я, защото смъртта представлява отказ от Живота, недостиг на Живот, разпад на съществуването, което се е откъснало от единствения източник на Живота… В Христовата смърт – защото самата тя е не нещо друго, освен съвършено послушание, съвършена любов, съвършено отдаване Себе си на Бога („Отче! в Твоите ръце предавам духа Си…“; Лука 23:46) – се извършва и смъртта на самата смърт: „… със смърт смъртта потъпка“.

Ето какво означава слизането на Христос в ада; ето защо самата Христова смърт се превръща в Негово тържество; ето защо от този момент нататък това тържество започва да звучи все по-отчетливо, все по-светло засиява в предстоенето ни пред Христовия гроб: „Животе, как умираш? Как в гроба обитаваш? И на смъртта царството разрушаваш…“.[16] „Ти, Христе, Който си Живота, в гроб бе положен, и със смъртта Си смъртта погуби…“.[17] „О, тази радост! О, велико наслаждение! С които Ти си изпълнил намиращите се в ада, излъчвайки светлина в дълбините мрачни!“.[18] Животът влиза в царството на смъртта. В страшния мрак сияе божествената светлина. Това обаче означава още и че тази светлина сияе за всички, намиращи се там. Взел върху Си греховете и немощите на всички, Христос умира за всички. Слизането в ада е среща със смъртта на всички. „Ти слезе на земята, за да спасиш Адам, и, като не го намери на земята, Владико, като го търсеше, слезе до самия ад…“.[19]

Скръбта и радостта като че ли се борят една с друга, и ето че радостта започва да надделява. Статиите са завършени[20] и за първи път тържествено и победно се разгласява възкресната песен. Това са тропарите на непорочните – първият лъч на наближаващото възкресение: „Ангелският събор се удиви, като Те видя присъединен с мъртвите, ала Ти, Спасителю, разори крепостта на смъртта и със Себе си Адам въздигна, и всичките от ада освободи“.[21] И чрез мироносиците същият този Ангел вещае и на нас в това песнопение: „Свърши времето за ридание! Не плачете!…“.[22]

Сега този лъч светлина се разгаря все по-силно и по-силно. Той звучи в канона „С морската вълна…“,[23] който е едно от най-прекрасните произведения на православната химнография и в чиято последна, Девета песен се разнася тържествуващия призив: „Не ридай за Мене, Майко, като виждаш в гроба Сина [си], … защото ще възкръсна и ще се прославя …“[24] „Да се радва творението, да се веселят всички, които са родени на земята, защото отнета беше от ненавистния ад неговата плячка, и нека с аромати жените да Ме срещнат, защото Аз избавям Адам и Ева, с цялото им потомство, и в третия ден ще възкръсна…“.[25]

„… и в третия ден ще възкръсна“. Отсега нататък пасхалната радост вече започва да изпълва цялата служба. Ние сме при гроба, ала това е живоносен гроб, в него се е упокоил Животът, в него е завършекът на новото творение, в него отново – в седмия ден, деня на упокоението – отпочива Творецът. „Спи животът и адът трепери“[26] – пеем в „стихирите на хвалите“ и съзерцаваме тази благословена събота, съзерцаваме радостния победен покой на Този, Който ни възвестява живота… „Елате, да видим нашия Живот, лежащ в гроба…“.[27] И, накрая, удивителното: „Този ден великият Моисей тайнствено предсказа, говорейки: „и благослови Бог седмия ден“, защото тази е благословената събота и това е денят на упокоението, когато Единородният Син Божи отпочива от всичките Свои дела…“.[28]

Сега ние вървим в кръстно шествие, като носим Плащаницата, само че това кръстно шествие вече не е погребално.[29] Сега вече Синът Божи – Този, Който е „Светият Крепък, Светият Безсмъртен“ – извършва Своето победно шествие в царството на смъртта, като възвестява „на Адам с целия му род“, т. е. на всички умрели, радостта от предстоящото възкресение. „От нощта бодърствайки“,[30] Той възвестява на всички, че „… ще възкръснат мъртвите и ще се изправят онези, които са в гробовете, и всички, родени на земята, ще се възрадват…“.[31]

Отново влизаме в храма. Вече знаем тайната на Христовата смърт, като умъртвяване на смъртта. Извършва се разрушаването на ада, адът трепери. Сега обаче в тази служба встъпва нова, последна тема – темата за възкресението. Смъртта е разрушена, разгласява се пророчеството за новия живот, за възстановяването, за възкресението, за завръщането на живота. Съботата – този седми ден – представлява завършекът на цялата история на спасението, като разрушаване на силата на злото. А след нея ще настъпи новият ден на новото творение – денят първи.

Темата за възкресението започва с прокимена: „Възкръсни, Господи, помогни ни и ни избави…“.[32] И се чете Глава 37 от книгата на св. пророк Йезекиил, онова удивително пророчество за костите. Тези кости са безкрайно много и те са били „съвсем сухи“.[33] Това е смъртта, тържествуваща в света, в който всичко е осъдено на смърт, това е човечеството, което е обречено на смърт. Бог обаче казва на пророка, че тази обреченост не е крайната съдба на човечеството. Сухите кости ще чуят словото Господне. Мъртвите ще оживеят: „тъй казва Господ Бог; дойди от четирите ветрове, душе, и духни върху тия убити, и те ще оживеят“;[34] „… ще отворя гробовете ви и ще ви изведа, народе Мой, из гробовете ви, … ще вложа във вас Моя Дух, и ще оживеете“.[35]

И отново, във втория прокимен, същия този призив и същата молба: „Възкръсни, Господи, Боже мой, да се въздигне Твоята ръка, не забравяй докрай Твоите бедни“.[36] Как обаче ще се случи това? На този въпрос отговаря второто четене – из посланията на св. ап. Павел към коринтяните и галатяните (1 Кор. 5:6-8; Гал. 3:13-14). Малкото квас сквасва цялото тесто. Христос – нашата Пасха – е заквасата за възкресението и на всички. Както Неговата смърт разрушава силата на смъртта на всички, така и Неговото възкресение е залогът за възкръсването на всички. Кръстени в Неговата смърт, ние се съединяваме и с Неговия живот, получаваме Неговия Дух, едно тяло сме с Него и притежаваме храната на безсмъртието… Неговото Възкресение ще възкреси и нас.

И вече съвсем по пасхалному звучат стиховете от алируария: „Да възкръсне Бог и да се разпръснат Неговите врагове… Както изчезва димът, тъй и те да изчезнат“.[37]

Пророчествата са завършени. Това обаче са все още само пророчества. Все още сме във Велика събота, при живоносния гроб, и трябва да преживеем целия този ден, преди в пасхалната нощ да чуем: „Христос воскресе!“. И утринната завършва не с възкресното Евангелие, а отново с разказа за запечатания гроб. Тук обаче ни се разкрива последният смисъл, дава се последното откровение за този „среден ден“ – между Кръста и Пасхата. Христос е възкръснал и Неговото Възкресение ще празнуваме в пасхалната нощ. За нас обаче, които живеем в този свят, с Христос е настъпила и като че ли през целия ни живот продължава тази Велика събота. Тя продължава още и за починалите. Ние все още само очакваме възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век.[38] Ние знаем и вярваме, че чрез Христовата смърт „жилото на смъртта“ е разрушено и че смъртта е престанала да бъде безнадежден край, разпад и разлъка завинаги. От възкръсналия Христос, от Неговия живот, възсиял от гроба, ние през цялото време се изпълваме с Неговия безкраен живот и се наслаждаваме на Неговото неизтощимо ястие. В живота на Църквата, в тайнствата, в общението на любовта, в общението със Светия Дух ние вече сме причастни на вечния живот и съзерцаваме радостта на Царството Божие. Ние живеем чрез тези пробиви към Царството на възкресението… И все пак ние все още сме тук и на нас ни предстои това умиране и приемане на смъртта, това раждане – чрез смъртта, за „царството на бъдещия век“. Ние очакваме – с вяра, надежда и любов. И това очакване, тази наша насоченост към идващото възкресение, към живота в бъдещия век, тази радостна увереност, че нашият истински живот е „скрит с Христа в Бога“[39] – всичко това е нашето състояние в този свят и в този смисъл нашият живот сега е живот във Великата събота… „Животът спи“,[40] но ето че и ние, както говори св. ап. Павел, сме умрели, и нашият живот е „скрит с Христа в Бога“ (Кол. 3:3). Всичко в този свят постепенно става прозрачно за светлината, сияеща оттам, все по-ясно става, че отминава „образът на тоя свят“,[41] … че едното потребно[42] е там, в нетленния живот с Христос.

Всяка година на Велика събота, след описаната по-горе утринна, след това радостно разпознаване в Христовата смърт на победата над смъртта, получили откровението за живоносния гроб, ние очакваме пасхалната нощ и пълнотата на пасхалната радост. Ние знаем, че тази радост ще настъпи, но колко бавно вървят часовете, колко силно нарастват в нас вълнението и очакването! И така трябва да бъде винаги в живота на вярващия, тъй като целият наш живот, в крайна сметка, е осмислен от тази радостна, тази бяла тишина на Велика събота, от това наближаване в хода на тази Велика събота на Пасхата Христова и на невечерния ден на Неговото Царство.

Превод: Борис Маринов

* Шмеман, А. „Сия есть благословенная суббота (Об утрене Великой Субботы)“ – В: Le Messager. Вестник РСХД, 52, 1959, с. 15-22 (бел. прев.).

[1] Сега тази утринна се извършва обикновено от вечерта, т. е. още на Велики петък. Уставът обаче предписва нейното извършване в „седмия час на нощта“, т. е. в полунощ.
[2] Йоан 1:11 (бел. прев.).
[3] Пс. 87:7 (бел. прев.).
[4] Пс. 118:1 (бел. прев.).
[5] Понастоящем от него са се запазили в нашата възкресна всенощна т. нар. „тропари след непорочните“ – „Ангелският събор се удиви“ и т. н.
[6] Пс. 118:14 (бел. прев.).
[7] Пс. 118:159, 154 (бел. прев.).
[8] Затова и от древни времена Псалом 118 е бил възкресен псалом и именно в качеството на такъв той се чете при погребването на вярващите, т. е. на „умиращите в Христа“. Става дума за вечното утвърждаване на това, че в Христа смъртта е престанала да бъде безсмислица, а вече е осмислена и е път към победата над смъртта.
[9] Иоан 1:4 (бел. прев.).
[10] Из вероопределението на Четвъртия вселенски Халкидонски събор (бел. прев.).
[11] Из тропара на Пасха (бел. прев.).
[12] Срв. Ис. 53:5 (бел. прев.).
[13] Ис. 53:4 (бел. прев.).
[14] Срв. 1 Кор. 15:56 (бел. прев.).
[15] Марк 14:33 (бел. прев.).
[16] Похвали, гл. 5 от Статия първа на утринната на Велика събота (бел. прев.).
[17] Пак там (бел. прев.).
[18] Пак там (бел. прев.).
[19] Пак там (бел. прев.).
[20] Трите статии на последованието на утринната (бел. прев.).
[21] Тропари, гл. 5 от утринната на Велика събота (бел. прев.).
[22] Пак там (бел. прев.).
[23] „Волною морскою“ (бел. прев.).
[24] Ирмос на Девета песен на цитирания канон, гл. 6 (бел. прев.).
[25] Пак там (бел. прев.).
[26] Из стихири, гл. 2, на „хвалите“ (бел. прев.).
[27] Пак там (бел. прев.).
[28] Слава, гл. 6 (бел. прев.).
[29] Както неправилно разсъждават мнозина, наричайки тази служба „погребение“. Литургическият образ на погребението е вечерната на Велики петък, с изнасянето на Плащаницата.
[30] Из ирмоса на Песен пета от канона „С морската вълна…“ (бел. прев.).
[31] Пак там (бел. прев.).
[32] Прокимен, гл. 4 (бел. прев.).
[33] Иез. 37:2 (бел. прев.).
[34] Иез. 37:9 (бел. прев.).
[35] Иез. 37:12, 14 (бел. прев.).
[36] Прокимен, гл. 7 (бел. прев.).
[37] Алилуя, гл. 5, по Пс. 67:1-3 (бел. прев.).
[38] Символ на вярата, 11-12 (бел. прев.).
[39] Кол. 3:3 (бел. прев.).
[40] Виж тук, бел. 26 (бел. прев.).
[41] 1 Кор. 7:31 (бел. прев.).
[42] Срв. Марк 10:39-42 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/69dy9 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме