Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Тази е благословената събота

Събота, 18 Април 2020 Написана от Прот. Александър Шмеман

Harrowing of Hell St Sophia Constantinople(за утринната на Велика събота)

„… та смъртното да се погълне от живота“

(2 Кор. 5:4)

Утринната на Велика събота е един от върховете на литургическото творчество на Православния изток. В една малка статия не е възможно нито да се опише, нито да се обясни цялата безпределна дълбина и красота на тази служба, в която Църквата ни води съвсем близко до вникването в най-радостната тайна на нашата вяра – тайната, без която тази вяра губи своя смисъл, защото „ако… Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви“ (1 Кор. 15:17). Затова ще се ограничим до немного. Ще се опитаме, макар и с намеци, да посочим какво извършва Църквата чрез тази служба, в какво ни призовава да участваме, какво тя ни възвестява като неизменна истина.

Велика събота – това е денят, съединяващ Велики петък, т. е. тайната на Кръста, на страданията и смъртта на Спасителя, със светлото Възкресение: деня на изправянето Му от гроба, на победата на живота над смъртта. За мнозина смисълът на това съединение, цялата необходимост и духовното значение на този среден ден остават нещо непонятно. „Важни“ в съзнанието на мнозинството от вярващите са петъкът и неделята – Кръстът и Пасха. Ала тези два дена остават сякаш разделени. Има го денят на скръбта, има го денят и на радостта, те се полагат един до друг като радостта сменя скръбта. Според учението на Църквата обаче, както то е изразено в нейното литургично предание, това не е така. Църквата учи, че Христос „със смърт смъртта потъпка“, а това означава, че самата смърт на Христос е била спасителна, че тържеството на победата над смъртта се е извършило в нея и чрез нея. С други думи, че още до Възкресението се е случило нещо, благодарение на което скръбта на смъртта не просто е сменена от радостта на Възкресението, но самата скръб се претворява в радост. И ето че Велика събота е денят на това претворяване: денят, в който се извършва това прорастване на победата, когато – преди Възкресението – ние съзерцаваме смъртта на самата смърт. И всичко това е изразено, нещо повече – всичко това действено се извършва всяка година в тази удивителна утринна, в която спомняното ни се дава, действа в нас, превръща се за нас в спасяващо и преобразяващо настояще.

Когато ние се събираме в храма[1] току-що е завършил Велики петък. Денят, в който сме припомнили кръстните страдания, смъртта и погребението на Спасителя, а също и въставането против него на цялата злоба на света, поругаването Му от хората, хуленето, надсмиването, предателството – цялото тържество на злото над доброто… С всичките си служби Църквата е подчертала за нас не само цялата действителност на тези страдания, но също и целия ужас на това отхвърляне, с което светът е отхвърлил своя Господ, с нищо не можещия да бъде измит ужас на разпъването на Бога от хората. „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха…“.[2] И ето че посред храма се издига Плащаницата – образа на всичко това: и на страданията, и на самотността, и на отхвърлянето, и, накрая, на смъртта, като последна победа на злото. „Ти ме тури в подземен ров, в мрак, в бездна…“.[3]

Този гроб, тази печал на Велики петък са изходните теми на утринната на Велика събота. Тя започва като надгробна служба, като плач над мъртвец. След изпяването на погребалните тропари и бавното кадене духовниците отиват при Плащаницата. Стоим пред гроба Господен и съзерцаваме Неговата смърт. Пее се Псалом 118, като към всеки от неговите стихове се припяват и особени „похвали“, в които се дава изразя на ужаса на цялото творение пред смъртта на Господа, на състраданието, жалостта и скръбта. „О, планини и хълмове, и множество човешко! Разплачете се и всички ридайте с мене, майката на вашия Бог…“. Още от самото начало обаче към тази първа тема – за скръбта, ужаса и недоумението – се добавя и друга тема, която звучи все по-силно и по-силно. Тя е изразена, преди всичко, в самия Псалом 118: „Блажени непорочните в пътя си, които ходят по закона Господен…“.[4] Сега този псалом се пее при нас само при погребване на починали и затова звучи като погребален. В древността обаче пеенето му е представлявало централната част от възкресното бдение[5] и неговият смисъл не е бил печален, а радостен. Това е един непрестанен порив на любовта към Закона Божи, а това означава – към Божия замисъл за човека и неговия живот. В съблюдаването на този закон, в неговото познаване, във вечното вглъбяване в него се състои и истинският живот на човека. „В пътя на Твоите откровения се радвам като за всяко богатство“.[6] Христос е образът на най-съвършеното съблюдаване на този закон, защото целият Негов живот се състои в единствено в изпълняването на волята на Отца. Ето защо Църквата от древни времена е разбирала този псалом като думи, изречени от Христос за Самия Него, и особено като Негово обръщане от смъртната сянка към Отца: „Виж, колко обичам Твоите заповеди… Застъпи се за делото ми и ме защити“.[7] Смъртта Христос приема доброволно, от послушание – като чаша, дадена Му от Отца. И като начало на Своето тържество. Неговите победи се състоят именно в това послушание и смирение докрай. Отец иска тази смърт, Синът я приема и това приемане е вяра в съвършенството на волята на Отца, в това, че и в отдаването на Своя Единороден Син на смъртта се изпълнява благият замисъл на Отца.[8]

В какво обаче се състои този замисъл? На този въпрос отговарят „похвалите“, които са поставени между стиховете на псалома. Все по-отчетливо и по-силно в темата за плача навлиза и все по-гръмко в нея звучи другата тема – за смъртта на Спасителя като слизане в ада и разрушаване на ада. С думата ад („шеол“) в Библията се нарича мястото, където пребивават мъртвите, това е царство на безнадеждността и мрака, а също така и крепост на дявола, защото тържеството в света на смъртта, която Бог не е сътворил, е тържество на греха и дявола („… грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта“; Рим. 5:12). Смъртта е царувала в света „от Адам“ (Рим. 5:14) и целият свят е станал нейно царство, обречен е бил на тление, разпад и повяхване. Затова и смъртта е „най-последен враг“ (1 Кор. 15:26), и Синът Божи е дошъл тъкмо за да разруши неговата крепост. В тази среща със смъртта лице в лице е бил и смисълът на този час, за който Христос е говорил, че „затова и дойдох на тоя час“ (Иоан 12:27).

И ето че Синът Божи сам се потапя в смъртта, сам вкусва смъртта. В Преданието, при отците на Църквата този момент винаги се описва като някакъв двубой. Тази смърт е трябвало да бъде или последно и най-страшно тържество на дявола, или негово също толкова решително поражение. Външно тържествуват смъртта и злото: Праведникът е предаден на Кръста, Той умира, изоставен от всички, с позорна смърт. Той вкусва „ада“. Но, и тук е целият смисъл на Христовата смърт, Този, Който умира на Кръста, има живот в Себе си, т. е. не като външен дар, а като Своя същност, защото Сам е Живот и източник на целия живот: „… В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците“.[9] Умира човекът Иисус, но този човек е Синът Божи. Като човек Той може реално да вкуси смъртта, но в Него смъртта се докосва до Самия Бог, в царството на смъртта встъпва Самият Живот и източник на живота. В това е единствеността, с нищо несъизмеримото значение на Христовата смърт: в това, че в нея умиращият човек е Бог или, още по-точно, Богочовек. Бог е „Светият Безсмъртен“ и само в „неизменното, неслитно, неразлъчно и неразделно“[10] съединение на Бога и човека в Христа Бог може да вкуси човешката смърт и отвътре да я разруши и преодолее. „Със смърт смъртта потъпка…“.[11] Бог е пожелал спасението на човека не като акт на Своето всемогъщество, не изотвън („… или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели?“; Мат. 26:53), не като насилие, пък било то и спасително, а в тази любов, свобода и доброволно отдаване себе си на Бога, за които Той е сътворил човека. Поради това и спасението се извършва от Бога в съединяването Му с човека, в Богочовека Иисус. В Него човекът възстановява онова послушание, онази любов, онази пълнота на самоотдаването на Бога, които са били погазени в греха. Тук вече се изживява цялото зло, всички грехове, всички измени, извършени от човека: „Той беше мъчен за нашите грехове“.[12] „Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи“.[13] И, за да може това спасение, това възстановяване на образа на неизречената слава, какъвто човекът е бил сътворен, да бъдат пълни, нужно е било смъртта да бъде не просто унищожена от Бога, а тъкмо изживяна и разрушена, преодоляна изотвътре, за да бъде нагледно явено, че тя е „жило на греха“[14] и за да може това жило да бъде разрушено и унищожено и от човека. „Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека…“ (1 Кор. 15:21). Христос приема смъртта, отдава ѝ се доброволно; за Своята душа Той казва: „Никой не Ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам“ (Иоан 10:18). И я отдава не без борба: „… и почна да се ужасява и да тъгува“.[15] Тук се изпълнява и съвършената мяра на Неговото послушание, на Неговото себеотдаване, тук се разрушава главно нравствената основа на смъртта като „жило на греха“. Христос наистина живее до края с божествения живот, с Бога като Живот, и тъкмо този Живот преодолява смъртта, разрушава я, защото смъртта представлява отказ от Живота, недостиг на Живот, разпад на съществуването, което се е откъснало от единствения източник на Живота… В Христовата смърт – защото самата тя е не нещо друго, освен съвършено послушание, съвършена любов, съвършено отдаване Себе си на Бога („Отче! в Твоите ръце предавам духа Си…“; Лука 23:46) – се извършва и смъртта на самата смърт: „… със смърт смъртта потъпка“.

Ето какво означава слизането на Христос в ада; ето защо самата Христова смърт се превръща в Негово тържество; ето защо от този момент нататък това тържество започва да звучи все по-отчетливо, все по-светло засиява в предстоенето ни пред Христовия гроб: „Животе, как умираш? Как в гроба обитаваш? И на смъртта царството разрушаваш…“.[16] „Ти, Христе, Който си Живота, в гроб бе положен, и със смъртта Си смъртта погуби…“.[17] „О, тази радост! О, велико наслаждение! С които Ти си изпълнил намиращите се в ада, излъчвайки светлина в дълбините мрачни!“.[18] Животът влиза в царството на смъртта. В страшния мрак сияе божествената светлина. Това обаче означава още и че тази светлина сияе за всички, намиращи се там. Взел върху Си греховете и немощите на всички, Христос умира за всички. Слизането в ада е среща със смъртта на всички. „Ти слезе на земята, за да спасиш Адам, и, като не го намери на земята, Владико, като го търсеше, слезе до самия ад…“.[19]

Скръбта и радостта като че ли се борят една с друга, и ето че радостта започва да надделява. Статиите са завършени[20] и за първи път тържествено и победно се разгласява възкресната песен. Това са тропарите на непорочните – първият лъч на наближаващото възкресение: „Ангелският събор се удиви, като Те видя присъединен с мъртвите, ала Ти, Спасителю, разори крепостта на смъртта и със Себе си Адам въздигна, и всичките от ада освободи“.[21] И чрез мироносиците същият този Ангел вещае и на нас в това песнопение: „Свърши времето за ридание! Не плачете!…“.[22]

Сега този лъч светлина се разгаря все по-силно и по-силно. Той звучи в канона „С морската вълна…“,[23] който е едно от най-прекрасните произведения на православната химнография и в чиято последна, Девета песен се разнася тържествуващия призив: „Не ридай за Мене, Майко, като виждаш в гроба Сина [си], … защото ще възкръсна и ще се прославя …“[24] „Да се радва творението, да се веселят всички, които са родени на земята, защото отнета беше от ненавистния ад неговата плячка, и нека с аромати жените да Ме срещнат, защото Аз избавям Адам и Ева, с цялото им потомство, и в третия ден ще възкръсна…“.[25]

„… и в третия ден ще възкръсна“. Отсега нататък пасхалната радост вече започва да изпълва цялата служба. Ние сме при гроба, ала това е живоносен гроб, в него се е упокоил Животът, в него е завършекът на новото творение, в него отново – в седмия ден, деня на упокоението – отпочива Творецът. „Спи животът и адът трепери“[26] – пеем в „стихирите на хвалите“ и съзерцаваме тази благословена събота, съзерцаваме радостния победен покой на Този, Който ни възвестява живота… „Елате, да видим нашия Живот, лежащ в гроба…“.[27] И, накрая, удивителното: „Този ден великият Моисей тайнствено предсказа, говорейки: „и благослови Бог седмия ден“, защото тази е благословената събота и това е денят на упокоението, когато Единородният Син Божи отпочива от всичките Свои дела…“.[28]

Сега ние вървим в кръстно шествие, като носим Плащаницата, само че това кръстно шествие вече не е погребално.[29] Сега вече Синът Божи – Този, Който е „Светият Крепък, Светият Безсмъртен“ – извършва Своето победно шествие в царството на смъртта, като възвестява „на Адам с целия му род“, т. е. на всички умрели, радостта от предстоящото възкресение. „От нощта бодърствайки“,[30] Той възвестява на всички, че „… ще възкръснат мъртвите и ще се изправят онези, които са в гробовете, и всички, родени на земята, ще се възрадват…“.[31]

Отново влизаме в храма. Вече знаем тайната на Христовата смърт, като умъртвяване на смъртта. Извършва се разрушаването на ада, адът трепери. Сега обаче в тази служба встъпва нова, последна тема – темата за възкресението. Смъртта е разрушена, разгласява се пророчеството за новия живот, за възстановяването, за възкресението, за завръщането на живота. Съботата – този седми ден – представлява завършекът на цялата история на спасението, като разрушаване на силата на злото. А след нея ще настъпи новият ден на новото творение – денят първи.

Темата за възкресението започва с прокимена: „Възкръсни, Господи, помогни ни и ни избави…“.[32] И се чете Глава 37 от книгата на св. пророк Йезекиил, онова удивително пророчество за костите. Тези кости са безкрайно много и те са били „съвсем сухи“.[33] Това е смъртта, тържествуваща в света, в който всичко е осъдено на смърт, това е човечеството, което е обречено на смърт. Бог обаче казва на пророка, че тази обреченост не е крайната съдба на човечеството. Сухите кости ще чуят словото Господне. Мъртвите ще оживеят: „тъй казва Господ Бог; дойди от четирите ветрове, душе, и духни върху тия убити, и те ще оживеят“;[34] „… ще отворя гробовете ви и ще ви изведа, народе Мой, из гробовете ви, … ще вложа във вас Моя Дух, и ще оживеете“.[35]

И отново, във втория прокимен, същия този призив и същата молба: „Възкръсни, Господи, Боже мой, да се въздигне Твоята ръка, не забравяй докрай Твоите бедни“.[36] Как обаче ще се случи това? На този въпрос отговаря второто четене – из посланията на св. ап. Павел към коринтяните и галатяните (1 Кор. 5:6-8; Гал. 3:13-14). Малкото квас сквасва цялото тесто. Христос – нашата Пасха – е заквасата за възкресението и на всички. Както Неговата смърт разрушава силата на смъртта на всички, така и Неговото възкресение е залогът за възкръсването на всички. Кръстени в Неговата смърт, ние се съединяваме и с Неговия живот, получаваме Неговия Дух, едно тяло сме с Него и притежаваме храната на безсмъртието… Неговото Възкресение ще възкреси и нас.

И вече съвсем по пасхалному звучат стиховете от алируария: „Да възкръсне Бог и да се разпръснат Неговите врагове… Както изчезва димът, тъй и те да изчезнат“.[37]

Пророчествата са завършени. Това обаче са все още само пророчества. Все още сме във Велика събота, при живоносния гроб, и трябва да преживеем целия този ден, преди в пасхалната нощ да чуем: „Христос воскресе!“. И утринната завършва не с възкресното Евангелие, а отново с разказа за запечатания гроб. Тук обаче ни се разкрива последният смисъл, дава се последното откровение за този „среден ден“ – между Кръста и Пасхата. Христос е възкръснал и Неговото Възкресение ще празнуваме в пасхалната нощ. За нас обаче, които живеем в този свят, с Христос е настъпила и като че ли през целия ни живот продължава тази Велика събота. Тя продължава още и за починалите. Ние все още само очакваме възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век.[38] Ние знаем и вярваме, че чрез Христовата смърт „жилото на смъртта“ е разрушено и че смъртта е престанала да бъде безнадежден край, разпад и разлъка завинаги. От възкръсналия Христос, от Неговия живот, възсиял от гроба, ние през цялото време се изпълваме с Неговия безкраен живот и се наслаждаваме на Неговото неизтощимо ястие. В живота на Църквата, в тайнствата, в общението на любовта, в общението със Светия Дух ние вече сме причастни на вечния живот и съзерцаваме радостта на Царството Божие. Ние живеем чрез тези пробиви към Царството на възкресението… И все пак ние все още сме тук и на нас ни предстои това умиране и приемане на смъртта, това раждане – чрез смъртта, за „царството на бъдещия век“. Ние очакваме – с вяра, надежда и любов. И това очакване, тази наша насоченост към идващото възкресение, към живота в бъдещия век, тази радостна увереност, че нашият истински живот е „скрит с Христа в Бога“[39] – всичко това е нашето състояние в този свят и в този смисъл нашият живот сега е живот във Великата събота… „Животът спи“,[40] но ето че и ние, както говори св. ап. Павел, сме умрели, и нашият живот е „скрит с Христа в Бога“ (Кол. 3:3). Всичко в този свят постепенно става прозрачно за светлината, сияеща оттам, все по-ясно става, че отминава „образът на тоя свят“,[41] … че едното потребно[42] е там, в нетленния живот с Христос.

Всяка година на Велика събота, след описаната по-горе утринна, след това радостно разпознаване в Христовата смърт на победата над смъртта, получили откровението за живоносния гроб, ние очакваме пасхалната нощ и пълнотата на пасхалната радост. Ние знаем, че тази радост ще настъпи, но колко бавно вървят часовете, колко силно нарастват в нас вълнението и очакването! И така трябва да бъде винаги в живота на вярващия, тъй като целият наш живот, в крайна сметка, е осмислен от тази радостна, тази бяла тишина на Велика събота, от това наближаване в хода на тази Велика събота на Пасхата Христова и на невечерния ден на Неговото Царство.

Превод: Борис Маринов

* Шмеман, А. „Сия есть благословенная суббота (Об утрене Великой Субботы)“ – В: Le Messager. Вестник РСХД, 52, 1959, с. 15-22 (бел. прев.).

[1] Сега тази утринна се извършва обикновено от вечерта, т. е. още на Велики петък. Уставът обаче предписва нейното извършване в „седмия час на нощта“, т. е. в полунощ.
[2] Иоан 1:11 (бел. прев.).
[3] Пс. 87:7 (бел. прев.).
[4] Пс. 118:1 (бел. прев.).
[5] Понастоящем от него са се запазили в нашата възкресна всенощна т. нар. „тропари след непорочните“ – „Ангелският събор се удиви“ и т. н.
[6] Пс. 118:14 (бел. прев.).
[7] Пс. 118:159, 154 (бел. прев.).
[8] Затова и от древни времена Псалом 118 е бил възкресен псалом и именно в качеството на такъв той се чете при погребването на вярващите, т. е. на „умиращите в Христа“. Става дума за вечното утвърждаване на това, че в Христа смъртта е престанала да бъде безсмислица, а вече е осмислена и е път към победата над смъртта.
[9] Иоан 1:4 (бел. прев.).
[10] Из вероопределението на Четвъртия вселенски Халкидонски събор (бел. прев.).
[11] Из тропара на Пасха (бел. прев.).
[12] Срв. Ис. 53:5 (бел. прев.).
[13] Ис. 53:4 (бел. прев.).
[14] Срв. 1 Кор. 15:56 (бел. прев.).
[15] Марк 14:33 (бел. прев.).
[16] Похвали, гл. 5 от Статия първа на утринната на Велика събота (бел. прев.).
[17] Пак там (бел. прев.).
[18] Пак там (бел. прев.).
[19] Пак там (бел. прев.).
[20] Трите статии на последованието на утринната (бел. прев.).
[21] Тропари, гл. 5 от утринната на Велика събота (бел. прев.).
[22] Пак там (бел. прев.).
[23] „Волною морскою“ (бел. прев.).
[24] Ирмос на Девета песен на цитирания канон, гл. 6 (бел. прев.).
[25] Пак там (бел. прев.).
[26] Из стихири, гл. 2, на „хвалите“ (бел. прев.).
[27] Пак там (бел. прев.).
[28] Слава, гл. 6 (бел. прев.).
[29] Както неправилно разсъждават мнозина, наричайки тази служба „погребение“. Литургическият образ на погребението е вечерната на Велики петък, с изнасянето на Плащаницата.
[30] Из ирмоса на Песен пета от канона „С морската вълна…“ (бел. прев.).
[31] Пак там (бел. прев.).
[32] Прокимен, гл. 4 (бел. прев.).
[33] Иез. 37:2 (бел. прев.).
[34] Иез. 37:9 (бел. прев.).
[35] Иез. 37:12, 14 (бел. прев.).
[36] Прокимен, гл. 7 (бел. прев.).
[37] Алилуя, гл. 5, по Пс. 67:1-3 (бел. прев.).
[38] Символ на вярата, 11-12 (бел. прев.).
[39] Кол. 3:3 (бел. прев.).
[40] Виж тук, бел. 26 (бел. прев.).
[41] 1 Кор. 7:31 (бел. прев.).
[42] Срв. Марк 10:39-42 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/69dy9 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме